Дорис Киърнс Гудуин: Да се учим от бивши президенти

Всъщност, съм прекарала живота си, вглеждайки се в живота на президенти, които вече не са живи. Будя се с Ейбрахам Линкълн сутрин, мисля за Франклин Рузвелт, като си лягам вечер. Но когато се опитам да помисля за онова, което съм научила за смисъла в живота, умът ми постоянно се връща към един семинар, на който бях като дипломантка в Харвард с великия психолог Ерик Ериксон.

Той ни учеше, че най-богатите и най-пълни животи се опитват да постигнат вътрешен баланс между три сфери: работа, любов и игра. И че да преследваш една сфера в ущърб на друга, значи да в крайна сметка да преживееш тъга на старини. А да преследваш и трите с еднаква посветеност е да направиш възможен един живот, изпълнен не само с постижения, но и с ведрина.

И тъй като разказвам истории, нека погледна назад към живота на двама от президентите, които съм изучавала, за да илюстрирам това твърдение... Ейбрахам Линкълн и Линдън Джонсън. Що се отнася до първата сфера - работа, мисля, че онова, което предполага животът на Ейбрахам Линкълн, е, че яростната амбиция е хубаво нещо. Имал огромна амбиция. Но не е било просто заради кабинета, властта, известността или славата... било е, за да постигне нещо достатъчно достойно в живота, така че да може да направи света малко по-добро място с това, че е живял в него.

Изглежда, дори като дете Линкълн имал героични мечти. Някак трябвало да избяга от онази бедна ферма, където бил роден. Никакво обучение не било възможно за него, освен няколко седмици тук, няколко седмици там. Но четял книги във всеки свободен момент, който можел да открие. Говорело се, че когато получел копие от библията на крал Джеймс, или "Басните на Езоп", бил толкова развълнуван, че не можел да заспи. Не можел да яде. Великата поетеса Емили Дикинсън казала веднъж: "Няма по-добра фрегата от книгата, която да ни отведе в далечни земи." Колко вярно за Линкълн.

Макар че никога нямало да пътува до Европа, ходел с шекспировите крале във весела Англия, ходел с поезията на лорд Байрон до Испания и Португалия. Литературата му позволявала да се издигне над обкръжението си. Но в началото на живота му имало толкова много загуби, че около него витаела смърт. Майка му починала, когато бил едва деветгодишен. Единствената му сестра, Сара - при раждане на дете няколко години по-късно. А първата му любов, Ан Рътлидж, на 22-годишна възраст. При това, докато майка му лежала на смъртно легло, не му дала надеждата, че ще се срещнат в отвъдния свят. Просто му казала: "Ейбрахам, сега си отивам от теб и никога няма да се върна." В резултат той бил обсебен от мисълта, че когато умрем, животът ни е отнесен, от прах в прах.

Едва с остаряването си открил известна утеха в една древногръцка представа... следвана обаче и от други култури... че ако можеш да постигнеш нещо достойно в живота си, би могъл да продължиш да живееш в паметта на другите. Твоята чест и репутация биха надживели земното ти съществуване. И тази достойна амбиция станала негова пътеводна звезда. Тя го превела през единствената значителна депресия, която преживял, скоро след като навършил 30-годишна възраст.

Потиснало го съчетанието от три неща. Развалил годежа си с Мери Тод, тъй като не бил сигурен, че е готов да се ожени за нея, но знаел колко съкрушителна за нея била тази негова постъпка. Единственият му близък приятел, Джошуа Спийд, напускал Илиноис, за да се върна в Кентъки, защото бащата на Спийд починал. А политическата му кариера в щатската законодателна власт била в упадък. Бил толкова потиснат, че приятелите му се притеснявали да не се самоубие. Махнали всички ножове, бръсначи и ножици от стаята му. А големият му приятел Спийд отишъл при него и казал: "Линкълн, трябва да се кандидатираш, или ще умреш." А той отвърнал: "Спокойно мога да умра още сега, но все още не съм направил каквото и да е, за да запомни някое човешко същество, че изобщо съм живял."

Почерпил сили от тази амбиция, той се връща в щатската законодателна система. В крайна сметка печели място в Конгреса. После се кандидатира два пъти за Сената, и двата пъти губи. "Всеки е пречупван от живота - казва Ърнест Хемингуей, - но някои хора са по-силни на пречупените места." И така, после той изненадва нацията с изненадваща победа на президентските избори срещу трима далеч по-опитни, далеч по-образовани, далеч по-възхвалявани съперници. А после, когато печели общите избори, той смайва нацията още повече, като назначава и тримата си съперници в своя кабинет. Това било безпрецедентно на времето, защото всички си мислели: "Той ще прилича на фигурант в сравнение с тези хора." Питали го: "Защо правите това, Линкълн?" А той отвръщал: "Вижте, това са най-силните и най-способни хора в страната. Страната е в опасност. Имам нужда от тях до себе си." Но вероятно старият ми приятел, Линдън Джонсън би се изразил не дотам благородно: "По-добре враговете ти да са вътре в палатката и да пикаят навън, отколкото да са пред палатката и да пикаят вътре." (Смях)

Но скоро станало ясно, че Ейбрахам Линкълн се очертава като безспорен капитан на този непокорен екип. Тъй като скоро всеки от тях разбрал, че той притежава безпрецедентен набор от емоционални предимства и политически умения, които се оказали далеч по-важни от привидно оскъдната му професионална биография. Първо, той притежавал тайнствена способност да съчувства на другите хора и да мисли за техните гледни точки. Успокоявал наранени чувства, които биха могли да ескалират в постоянна враждебност. С лекота делял заслуги, поемал отговорност за провала на подчинените си, постоянно признавал грешките си и се учел от тях. Това са качествата, които трябва да търсим у нашите кандидати през 2008-а. (Аплодисменти) Отказвал да бъде провокиран от незначителни оплаквания. Никога не се поддавал на ревност и не потъвал в тежки размисли за предполагаеми незачитания. И изразявал непоклатимите си убеждения на ежедневен език, в метафори, в истории. И с красота на езика, почти все едно Шекспир и поезията, която толкова обичал като дете, са си проправили път до самата му душа.

През 1863 г., когато била подписана Декларацията за независимостта, той довел стария си приятел, Джошуа Спийд, отново в Белия дом. И си спомнил онзи разговор отпреди десетилетия, когато той бил толкова тъжен. И, като посочил към Декларацията, казал: "Вярвам, че с тази мярка ще бъдат реализирани най-съкровените ми надежди." Но когато щял да постави подписа си върху Декларацията, ръката му била вдървена и треперела, защото стиснал хиляди ръце онази сутрин на един новогодишен прием. Затова оставил писалката. Казал: "Ако някога душата ми е била в някой акт, това е този акт. Но ако подпиша с трепереща ръка, идните поколения ще кажат: "Поколебал се е." Затова изчакал, докато могъл да вземе писалката и да подпише със смел и ясен замах. Но дори в най-дивите си мечти Линкълн никога не можел да си представи колко далеч ще стигне репутацията му.

Бях много развълнувана, когато открих едно интервю с великия руски писател, Лев Толстой, в един Нюйоркски вестник от началото на ХХ век. В него Толстой разказва за едно пътуване, което предприел наскоро до един много отдалечен район от Кавказ, където имало само диви варвари, които никога не били напускали тази част от Русия. Като знаели, че Толстой е сред тях, те го помолили да им разкаже истории за великите мъже от историята. И той казва: "Разказах им за Наполеон, Александър Велики, Фридрих Велики и Юлий Цезар, и много им хареса. Но преди да привърша, вождът на варварите се изправи и каза: "Но чакай, не си ни разказал за най-великия управник от всички тях. Искаме да чуем за човека, който говорел с гръмовен глас, който се смеел като изгрева, който дошъл от онова място, наречено Америка, което е толкова далеч оттук, че ако един младеж пътува дотам, ще стане старец, докато пристигне. Разкажи ни за този човек. Разкажи ни за Ейбрахам Линкълн." Той бил смаян. Разказал им за Линкълн всичко, което могъл. А после казва в интервюто: "Какво е направило Линкълн толкова велик? Не толкова велик генерал като Наполеон, не толкова велик държавник като Фридрих Велики." Но величието му се състояло - историците енергично ще се съгласят - в почтеността на неговия характер и моралната същност на неговото същество.

Значи накрая онази мощна амбиция, пренесла Линкълн през мрачното му детство, е била реализирана. Онази амбиция, която му позволила усърдно да се образова сам, да премине през онази поредица политически провали и най-тъмните дни на войната. Неговата история ще бъде разказвана. Що се отнася до онази втора сфера - не работата, а любовта - обкръжаваща семейство, приятели и колеги - за нея също е нужна работа и посветеност. Линдън Джонсън, когото видях през последните години от живота му, когато му помагах със спомените му, беше човек, прекарал толкова много години в преследване на работа, власт и индивидуален успех, че не му бяха останали абсолютно никакви душевни или емоционални ресурси, с които да преживее дните, след като отмине президентството.

Моята връзка с него започна на доста любопитно ниво. Бях избрана за стипендиантка в Белия дом, когато бях 24-годишна. Имаше голям бал в Белия дом. Президентът Джонсън танцува с мен онази вечер. Не е толкова странно... от 16 стипендианти на Белия дом само трима бяха жени. Той прошепна в ухото ми, че иска да работя пряко за него в Белия дом. Но нямаше да бъде толкова просто. Тъй като през месеците преди моя избор, като много млади хора, бях активна в движението против войната във Виетнам и бях написала статия срещу Линдън Джонсън, която за съжаление излезе в "Ню Рипъблик" два дни след танца в Белия дом. (Смях) А темата на статията беше как да се свали Линдън Джонсън от власт. (Смях) Затова бях сигурна, че ще ме изрита от програмата. Но вместо това той изненадващо каза: "О, доведете я тук за година, и ако аз не мога да я спечеля, значи никой не може." Така че в крайна сметка наистина се оказа, че работя за него в Белия дом. Накрая го придружих до ранчото му, за да му помагам с онези спомени, без никога напълно да разбера защо е избрал мен, за да прекараме заедно толкова часове.

Иска ми се да вярвам, че е било, защото съм добър слушател. Той беше страхотен разказвач на истории. Невероятни, цветни, анекдотични истории. С тези истории обаче имаше един проблем, който открих по-късно, а именно, че половината от тях не бяха истина. Но въпреки това бяха страхотни. (Смях) Затова мисля, че част от моята привлекателност за него беше, че обичах да слушам приказките му. Но се безпокоях също, че част от това беше, че тогава бях млада жена. А той имаше лека репутация на женкар. Затова постоянно му бъбрех за приятеля си, дори изобщо да нямах такъв.

Всичко работеше идеално, докато един ден той каза, че иска да обсъдим връзката си. Звучеше много застрашително, когато ме заведе близо до езерото, удобно наречено Линдън Бейнс Джонсън. Имаше вино, сирене и покривка на червени карета... всички романтични капани. Той започна: "Дорис, повече от всяка друга жена, която някога съм познавал..." Сърцето ми се сви. И тогава той каза: "Напомняш ми за майка ми." (Смях)

Беше доста смущаващо, като се има предвид какво ми минаваше през ума. Но трябва да кажа, че колкото повече остарявам, толкова повече осъзнавам каква невероятна привилегия беше, че съм прекарала толкова много часове с този застаряващ лъв. Победител в хиляди диспути, три велики закона за граждански права, "Медикеър", помощ за образованието. И все пак, направо съкрушен накрая от войната във Виетнам. И тъй като беше толкова тъжен и толкова уязвим, той ми се разкри по начини, по които никога не би го сторил, ако го познавах на върха на властта му... споделяше страховете си, мъката и притесненията си. Бих искала да вярвам, че тази привилегия запали вътре в мен подтика да разбирам вътрешната личност зад публичната фигура, която съм се опитвала да изваждам във всяка от книгите си оттогава.

Но тя ми даде също и уроците, които Ерик Ериксон се беше опитвал да внуши на всички нас, за това колко е важно да откриеш баланс в живота. Защото на пръв поглед Линдън Джонсън трябваше да е имал всичко на света, за да се чувства добре през онези последни години, в смисъл, че е бил избран за президент. Имаше всички пари, необходими за каквото и да било желано от него занимание. Притежаваше просторно ранчо в провинцията, луксозен апартамент в града. Яхти, моторници. Имаше прислужници, които да отговарят на всяка прищявка, и имаше семейство, което го обичаше дълбоко.

И все пак годините концентрация единствено върху работата и индивидуалния успех означаваха, че при пенсионирането си той не можеше да намери утеха в семейството, в отмората, в спортове или в хобита. Почти все едно дупката в сърцето му беше толкова голяма, че дори обичта на семейството, без работа, не можеше да я запълни. Докато духът му отслабваше, тялото му се разпадаше, докато, според мен, той бавно си докара сам смъртта. През онези последни години каза, че бил толкова тъжен, като гледа Американския народ да насочва поглед към нов президент и да го забравя. Говореше с огромна тъга в гласа, като казваше, че може би е трябвало да прекарва повече време с децата си, а после и с техните деца. Но беше твърде късно. Въпреки цялата онази власт, цялото онова богатство беше сам, когато най-сетне почина... осъзнал крайния си ужас.

Що се отнася до третата сфера - игра, на която никога не се бе научил да се наслаждава, научила съм през годините, че дори тази сфера изисква да й се посвещава време и енергия. Достатъчно, че едно хоби, спорт, любов към музиката, изкуството, литературата или която и да е форма на отмора, да може да дава истинско удоволствие, отпускане и възстановяване. Например, толкова дълбока била обичта на Ейбрахам Линкълн към Шекспир, че той намирал време да прекарва повече от сто вечери в театъра, дори през онези тъмни дни на войната. Казвал, че когато светлините угаснат и започне Шекспирова пиеса, за няколко драгоценни часа можел да си се представя във времената на принц Хал.

Но дори още по-важна за него форма на релаксация, на която Линдън Джонсън никога не можеше да се радва, била обичта към хумора. Да усещаш какво могат да постигнат веселите части от живота като странично осветление към тъгата. Той казал веднъж, че се смее, за да не плаче. Че за него една история е по-добра, отколкото капка уиски. Уменията му да разказва истории били признати за пръв път, когато бил на обиколка в Илиноис. Адвокатите и съдиите пътували от един областен съд към друг, а когато хората знаели, че Линкълн е в града, идвали от мили наоколо, за да го слушат как разказва истории. Той заставал с гръб към огъня и забавлявал тълпата с часове с витиеватите си приказки. И всички тези истории ставали част от неговата банка със спомени, така че можел да ги повика, когато му били нужни. А те не са точно онова, което би могло да се очаква от нашия мраморен паметник.

Една от любимите му истории, например, била свързана с революционния военен герой, Итън Алън. Линкълн разказвал, че г-н Алън отишъл в Британия след войната. А британският народ още бил разстроен, че е изгубил в революцията, затова решили да го смутят малко, като поставили огромен портрет на генерал Вашингтон в единствения външен клозет, където се наложило да се срещне с него. Смятали, че ще бъде разстроен от обидата от това, че Джордж Вашингтон е поставен в клозет. Но той излязъл от клозета, без изобщо да е разстроен. Затова го попитали: "Е, видяхте ли Джордж Вашингтон там вътре?" "О, да - отвърнал той, - напълно подходящо място за него." "Какво имате предвид?" - попитали го. "Ами - казал той, - нищо не може да накара един англичанин да сере по-бързо от вида на генерал Джордж Вашингтон." (Смях) (Аплодисменти)

Можете да си представите, ако сте посред напрегната среща на кабинета... а той имал стотици такива истории... ще трябва да се отпуснете. И така, между вечерните си отскоци до театъра, разказването на истории, изключителното си чувство за хумор и обичта си към цитирането на Шекспир и поезия той откривал онази форма на игра, която го пренасяла през дните му. В собствения си живот винаги ще съм благодарна, че съм откривала една форма на игра в ирационалната си любов към бейзбола. Което ми позволява от началото на пролетното обучение до края на есента да имам нещо, което да заема ума и сърцето ми, различно от работата ми.

Всичко започна, когато бях едва шестгодишна и баща ми ме научи на онова мистериозно изкуство да помниш резултата, докато слушаш бейзболни мачове. Така че, когато ходеше на работа в Ню Йорк през деня, можех да записвам за него историята на следобедния мач на "Бруклин Доджърс". Когато си едва шестгодишна и баща ти се прибира вкъщи всяка вечер и те слуша... както осъзнавам сега, как с досадни подробности разказвах всяко отиграване на всеки ининг от мача, която беше изигран същия онзи следобед. Но той ме караше да се чувствам, все едно му разказвам изключителна история. Това навежда на мисълта, че има нещо магическо в историята, за да задържиш вниманието на баща си.

Всъщност съм убедена, че съм научила разказваческото изкуство от онези нощни сесии с баща ми. Защото отначало бях толкова развълнувана, че избъбрях: "Доджърс" спечелиха!", или "Доджърс загубиха!" Което отнемаше голяма част от драмата от двучасовото разказване. (Смях) И така, най-сетне научих, че историята трябва да се разказва от началото до средата и до края. Трябва да кажа, че през онези дни обичта ми към старите "Бруклин Доджърс" беше толкова пламенна, че се наложи да призная на първата си изповед два гряха, свързани с бейзбола.

Първият се случи, защото кечърът на "Доджърс", Рой Кампанела, дойде в родния ми град Роквил Сентър, Лонг Айлънд, точно когато се подготвях за първото си Свето причастие. И бях толкова развълнувана... първият човек, който изобщо щях да видя извън полето "Ебътс". Но се случи така, че той говореше в протестантска църква. Когато си отгледан като католик, си мислиш, че ако някога стъпиш в протестантска църква, ще бъдеш поразен и ще умреш на прага. Затова отидох при баща си, обляна в сълзи: "Какво ще правим?" А той отвърна: "Не се безпокой. Той говори в енорийска зала. Ние седим на сгъваеми столове. Той говори за спортсменство. Не е грях." Но докато тръгвах онази вечер, бях сигурна, че някак съм изтъргувала вечния живот на душата си за тази единствена нощ с Рой Кампанела. (Смях) А наоколо нямаше индулгенции, които бих могла да купя. Така че имах този грях на душата, като отидох на първата си изповед. Казах на свещеника веднага. Той отвърна: "Няма проблем. Не беше религиозна служба." А после, за съжаление, попита: "И какво друго, дете мое?"

И тогава дойде вторият ми грях. Опитах се да го вмъкна между това, че говоря твърде много в църквата, желая вреда на други, лоша съм със сестрите си. А той попита: "На кого си пожелала вреда?" И трябваше да кажа, че съм желала различни играчи от "Ню Йорк Янкис" да си счупят ръце, крака и глезени... (Смях) ...така че "Бруклин Доджърс" да могат да спечелят първата си световна купа. Той попита: "Колко често имаш такива ужасяващи желания?" И трябваше да кажа - всяка вечер, като си казвам молитвите. (Смях) А той каза: "Виж, ще ти кажа нещо. И аз като теб обичам "Бруклин Доджърс", но ти обещавам, че някой ден те ще спечелят честно и почтено. Няма нужда да желаеш вреда на други, за да се случи това." "О, да" - казах. Но за щастие първата ми изповед беше... пред свещеник-любител на бейзбола! (Смях)

Е, макар че баща ми почина от внезапен инфаркт, когато още бях на 20 и няколко години, преди да се омъжа и да родя тримата си сина, съм предала спомена за него - както и обичта му към бейзбола - на моите момчета. Макар че, когато "Доджърс" ни изоставиха, за да дойдат в Лос Анжелис, изгубих вяра в бейзбола, докато се преместих в Бостън и ирационално станах запалянко на "Ред Сокс". И трябва да кажа, че дори сега, когато седна със синовете си с билетите ни за сезона, понякога мога да затворя очи срещу слънцето и да си представя себе си, отново младо момиче, в присъствието на баща ми, да гледам играчите от младостта ми на затревеното поле долу. Джаки Робинсън, Рой Кампанела, Пи Уи Рийс и Дюк Снайдер.

Трябва да кажа, че в тези моменти има магия. Като отворя очи и видя синовете си на мястото, където някога седеше баща ми, усещам невидима лоялност и обич, свързваща синовете ми с дядото, чието лице никога не са имали възможност да видят, но чието сърце и душа са опознали чрез всички истории, които съм разказвала. Затова в крайна сметка винаги ще съм благодарна за тази любопитна обич към историята, позволяваща ми да прекарам цял живот във вглеждане назад към миналото. Позволяваща ми да се уча от тези големи фигури за борбата за смисъла на живота. Позволяваща ми да вярвам, че близките хора, които сме обичали и изгубили в семействата си, и обществените фигури, които сме уважавали в историята си, точно както искал да вярва Ейбрахам Линкълн, наистина могат да продължат да живеят, докато обещаваме тържествено да разказваме и преразказваме историята на живота им. Благодаря ви, че ми разрешихте да бъда онзи разказвач днес. (Аплодисменти) Благодаря.