Диана Нияд: Екстремно плуване с най-опасните медузи на света

Да, преди няколко години станах на 60 години, и не ми харесва да съм на 60 години. (Смях) Започна да ме обзема този екзистенциален гняв от това, колко малко съм направила в живота си. Не беше резюмето ми или чупенето на този рекорд тук, беше повече за това, каква бях станала? Как бях прекарала моето ценно време? Как може това да е преминало като светкавица? Не можех да си простя за безбройните, безбройни часове които бях загубила в негативни мисли -- цялото време, което бях прекарала да се обвинявам за разтрогването на брака ми и за това, че не спрях сексуалната злоупотреба, когато бях дете, и за напредъка в кариерата ми, и за това и за онова. Просто защо, защо не го направих по-добре? Защо? Защо? Защо? По това време майка ми почина на 82 г. Започнах да мисля, не само че не съм щастлива с миналото, задавяше ме мисълта: "Остават ми само 22 години." Какво ще направя в това кратко време, което е толкова мимолетно? Аз никога не съм в настоящето.

Аз реших, че спасението от цялата тази бъркотия ще бъде да постигна една висока мечта, екстремна мечта, нещо, което ще изисква върховна концентрация и неуморна страст, нещо, което ще ме направи да бъда по-добра във всеки аспект на моя живот, във всяка минута от всеки ден, защото мечтата ми беше толкова голяма, че нямаше да стигна там без такова поведение и без такава вяра. Аз реших, че това е стара мечта, която обмислях, която имах от толкова много години, преди три десетилетия -- единственото по рода си световно плуване, което бях пробвала неуспешно, когато бях между 20 г. и 30 г. - беше плуване от Куба до Флорида. Това беше дълбоко в съзнанието ми.

Никой никога не е успявал да плува без клетка срещу акули. Беше плашещо. Плуването беше повече от сто мили през трудна част от океана. Беше вероятно, при моята скорост, моята възраст -- както и за чиято и да е скорост или възраст -- да отнеме 60, може би 70, часа продължително плуване, без да се качваш на лодката.

Започнах да тренирам. Не бях плувала от 31 години, нито един път. Аз се поддържах в доста добра форма, но плуването е абсолютно друг тип спорт. Всъщност, тази снимка е как аз тренирам. Това е усмивка. Когато тренирате този спорт, вие не се усмихвате. (Смях) Това е откачен, труден спорт, и аз не си спомням да се усмихвам никога по време на тренировките. Както казах, аз уважавам другите спортове, и сравнявам този спорт понякога с колоезденето или изкачването на планини и други събития с експедиционен характер, но това е сетивно лишаване, физическа издръжливост. Когато започнах с осем часа и десет часа, и дванайсет часа, и 14 часа, и 15 часа, и след това 24-часови плувания, знаех че мога да го направя, защото успявах с тези.

Тогава аз си казах, че ще изляза да направя 15-часово плуване и ние отидохме на дока след дълъг ден и вече беше нощ, отидохме и след като плувах 14 часа и 58 минути, можах да докосна дока и приключихме, треньорът ми каза: "Страхотно е. Това са 14 часа и 58 минути. Кой го е грижа за последните две минути?" Казах: "Не, ще бъдат 15 часа," и плувах още минута навътре, и още минута обратно за да закръгля 15-те часа.

Събрах експедиция. Не е като да нямах помощ, но честно, бях водеща на екипа. За да получа държавните разрешения, за които четете във вестниците, дали мислите че лесно се влиза в Куба всеки ден? Опитайте се да отидете с армада, като нас от 50 човека и пет лодки и екипа на CNN, и т.н. Навигацията е трудна. Има едно голямо течение, наречено Гълф Стрийм, което минава по средата и което не отива в посоката в която ние сме. То отива на изток, а ние отиваме на север. Триково е. Освен това обезводняване. Има и хипотермия. И има акули. Има всякакви проблеми. Аз събрах, честно, най-добрите световни експерти във всички възможни области.

Преди месец, на 23-ти септември, аз се изправих на този бряг и погледнах напред, към този толкова далечен хоризонт и се попитах, мога ли да го направя? Раменете ми готови ли са? Те бяха готови. Те бяха подготвени. Беше направено всичко. Съзнанието ми беше ли готово? Нали знаете, че плуването със замъглени очила, когато плувате с 60 удара в минута, никога не сте истински фокусирани върху нищо, не виждате добре. Имате плътни запушалки в ушите си които се опитват да пазят топлината на главата ви, защото там започва хипотермията, така че не чувате много добре. Наистина оставаш сама, със собствените си мисли. Имах готови всякакви системи за броене на английски, след това на немски, след това на испански, след това на френски. Пазиш си френския за последно.

Имах песни, имах плейлиста в главата си -- не през слушалки, а в моята глава -- 65 песни. Не можех да изчакам да се върна в тъмното по средата на нощта, защото тогава се срещнах с Нийл Янг. (Смях) Това е странно, нали? Бихте предположили, че ще си пея "Халилуя" на Ленард Коен там, в негово величество океана, не песните за зависимост от хероин в Ню Йорк. Но не, поради някаква причина не можех да чакам да отида в тъмното през нощта и да си тананикам, "Чух да чукаш на вратата на килията ми Обичам те бейби и искам още Ооо, ооо, повредата е сторена"

(Ръкопляскания)

Нощта преди да започна, свърших книгата "Великия дизайн" на Стивън Хокинг. Не можех да изчакам за фантастичното пътуване на ума ми. Около 50-тия час, щях да се замисля за края на вселената. Има ли край? Дали живеем в някаква форма, или не, всичко ли отива в безкрая на времето и пространството? Няма нищо друго, освен плуването 50 часа в океана, което да те кара да се замисляш за такива неща. Не можех да чакам повече, за да докажа какъв атлет съм, и че никой друг на света не може да извърши това плуване. Знаех, че мога да го направя.

И когато скочих във водата, аз извиках на моя роден френски: "Смелост!" Започнах да плувам и за бога, беше гладко като огледало. Знаехме го, всичките 50 души на лодките, ние всичките знаехме, че това е нашето време. След два часа плуване си припомних, че спорта е нещо като микрокосмос на живота сам по себе си. Първо, ще се изправиш пред предизвикателства. Дори да се чувстваш страхотно във всеки момент, не го взимай за даденост, бъди готова, защото ще има болка, ще има страдание. Няма да бъде толкова добре през цялото време. Мислех си за хипотермията и може би малко за болката в рамото, и за всякакви други неща -- за повръщането, което идва след като сте били в солена вода. Вие сте потопени в течността. Тялото не харесва солената вода. След два, три дни, някакси се бунтува по различни физически начини.

Но не, след два часа плуване, бам! Никога през живота ми ... знаех, че има португалски войници, всякакви медузи, всякакви неща, но кутиестата медуза на южните океани не би трябвало да бъде в тези води. Пареща болка -- силна, силна болка. Не знам дали още можете да видите червената линия тук и нагоре по ръката ми. Очевидно, много дълго парче от пипалото има сто хиляди малки вендузи по него и всяка вендуза не само жили кожата ви, то изпраща отрова. Най-отровното животно, което живее в океана е кутиестата медуза. Всяка от тези вендузи изпраща тази отрова към централната нервна система. Първо се чувствам като във врящо олио, в което съм потопена. Крещя: "Огън! Огън! Огън, Огън! Помогнете ми! Някой да ми помогне!" Следващото нещо е парализата. Усетих я отзад и след това в гърдите си, не можех да дишам. Сега вече не плувам с хубав дълъг замах, а някакси се влача така. След това идват конвулсиите.

Един млад мъж на лодката е парамедик. Той се гмурка и се опитва да ми помогне. И той е ужилен. Измъкват го на лодката, и той очевидно, но не виждам нищо от това -- лежи на лодката и си слага инжекции с епинефрим и плаче. Той е на 29 години, много добре сложен, строен, 190 см висок, тежи 130 кг., и е повален. Той плаче и крещи на треньора ми, който се опитва да ми помогне. Той казва: "Бони, мисля си че ще умра. Вдишвам едва три пъти в минута. Имам нужда от помощ и не мога да помогна на Диана."

Беше осем часа през нощта. Лекарят, медицинския екип от университета в Маями пристигнаха в пет сутринта. Плувах през нощта, и на разсъмване те пристигнаха и започнаха с инжекции с преднизон. Не излязох от морето, но бях във водата, получавайки инжекции преднизон, взимайки ксанакс, и кислород за дишане. Бях като в спешно отделение, но във водата. (Смях) Предполагам, че дори морски бойци, кото са ужилени от такава медуза, умират. Те или умират, или бързо ги карат в болница.

А аз плувах през нощта и след това плувах на следващия ден. На залез слънце на следващия ден, отново, бам! Кутиестата медуза отново ме опари -- навсякъде по врата, навсякъде тук. И този път, не ми хареса, не исках да се предам, но има разлика в плуването нон-стоп и поетапно плуване. И аз се отказах от поетапното плуване. Извадиха ме и започнаха отново с епинефрин и преднизон, и с кислорода, и с всичко което имаха на борда. Влязох пак в океана. След това плувах през нощта и отново през целия ден. И след 41 часа това тяло не можеше да плува повече. Опустошението от тези ужилвания бяха извадили от строя дихателната ми система, така че не можех да продължа както исках. Мечтата ми беше смазана.

Колко странен е този интелигентен човек, който е организирал всичко и е събрал всички тези световни експерти. Знаех за медузата, но някакси нехаех. Разбирате ли, много атлети са такива, мислят се за непобедими. Те трябва да се притесняват за мен. Аз не се притеснявам за тях. Аз просто ще преплувам през тях. Имаме бенадрил на лодката. Ако ме ужили, аз просто ще се инжектирам и ще го понеса. Не се смеех, когато понасях това.

Всъщност, най-добрия съвет който получих, беше от ученици в основно училище в Карибите. Разказвах на тези деца, на 120 от тях -- те всички бяха в училище, насядали на пода във физкултурния салон -- и им разказвах за медузата и колко са пихтиести и не могат да се виждат, особено нощем. И те имат пипала, дълги по 9, 12, 15 метра. Те те обгръщат. Могат да изпратят отрова в организма ти.

Едно дете отзад вдигна ръка. Аз попитах, "Как се казваш?" "Хенри." "Хенри, какъв е въпросът ти?" Той каза: "Ами, аз нямам точно въпрос, по-скоро имам предложение." Той каза: "Нали знаете тези типове които наистина вярват в това в което вярват, и затова носят бомби?" Казах: "Ами, странно е че си научил това като благородна цел, но да, знам за тези типове." Той каза: "Точно това ти трябва. Имаш нужда от ято риби, които да плуват пред теб така." (Смях) "И когато дойдат медузите и обвият рибите с пипалата си, те ще са заети с тях, и ти просто ще минеш нататък." Аз казах: "О, това е като армия от самоубийци." Той каза: "За това говоря, това ти трябва."

Колко малко знаех, че трябва да се вслушваш в осем годишните деца. Започнах да плувам в плувен костюм, като нормален човек и това, без майтап, произлиза от гмуркачите с акули. Завърших плуването ето така. Плувах с това. Толкова бях наплашена от медузите.

Какво да правя сега? Не бих възразила, ако всеки от вас излезе на тази сцена довечера и сподели с нас как се е справил с големите разочарования в живота си. Защото всички ние ги имаме, нали? Ние всички сме имали мъка. Моят път сега е да намеря някакъв покой, приемайки това поражение. Мога да погледна към пътешествието, не само към целта. Мога да се чувствам горда. Мога да застана тук пред вас тази вечер и да кажа, че имах смелост. О, да.

(Ръкопляскания)

Благодаря ви.

Напълно искрено, мога да кажа, че се радвам, че преживях тези две години от живота си по този начин, защото моята цел е да не съжалявам за нищо повече, Дойдох тук с тази цел. Когато живеете така, когато живеете с такава страст, няма време, няма време за съжаления, вие просто се движите напред. Искам да живея останалите дни от живота си по този начин, с или без плуване. Но разликата при приемането на конкретна загуба е че понякога, ако е победил рака, ако има смърт и нямаме избор, тогава покоя и примирението са необходими.

Но океана е все още там. Тази надежда е все още жива. Не искам да бъда лудата жена която го прави с години и години, и се опитва и проваля и се опитва и проваля, но аз мога да преплувам от Куба до Флорида, и аз ще преплувам от Куба до Флорида.

Благодаря ви. Благодаря ви.

(Ръкопляскания)

Благодаря ви.

(Ръкопляскания)

И така, какво става след това? Ще преплувам ли Атлантическия океан? Не, това е последното плуване. И това е единственото плуване което ме интересува. Но съм готова. И между другото, един репортер ми се обади онзи ден и каза, че е видял в Уикипедия видял е, че рожденния ми ден е на 22-ри август 1949, и заради някаква странна причина в Уикипедия, те имали и датата ми на смъртта. (Смях) Той каза, "Знаеш ли, че ще умреш на същото място, където си се родила, в Ню Йорк и ще бъде през януари, 2035-та година?" Казах: "Не, не знаех." Ще живея до 85 години. Имам цели три години повече отколкото мислех.

И се питам, започвам да се питам сега, дори преди тази екстремна мечта да се изпълни за мен, аз се питам, и може би мога да питам и вас тази вечер, да перефразираме поетесата Мери Оливър, тя казва: "Какво е това, което правиш, с този див и ценен твой живот?"

Благодаря ви много.

(Ръкопляскания)

Благодаря ви. Благодаря ви. Благодаря ви. Благодаря ви.

(Ръкопляскания) Живейте нашироко. Живейте нашироко.