Дебора Скрантън за своите "Военни ленти"

Преди три години ми се обадиха по телефона, по повод на филм, който бях правила по-рано, с предложение да включа Националната гвардия на Ню Хампшир. Идеята ми... буквално се събудих посред нощ, всички сме имали такива моменти. Бях развълнувана от това телефонно обаждане. Мислех си, тъкмо бях приключила с друг филм за ветерани от Втората световна война, осъзнах, че съм опознала историите им и осъзнах, че това е възможност, каквато се случва веднъж в живота, да разкажа историята на един войник по време на разгръщането й. Така че си легнах онази вечер доста развълнувана. Несигурна във всички подробности, но развълнувана. Не беше в четири сутринта, но... беше по-близо до полунощ. Събудих се рязко. Възможно най-будна. И ми хрумна идеята: ами ако можех да ги включвам ефективно виртуално? И да създавам проницаема връзка с войниците? Да разкажа историята отвътре навън, вместо отвън навътре?

Затова се обадих отново на майор Хейлшорн, служител по връзки с обществеността в Нюхампширската национална гвардия. Той ме познаваше, така че казах: "Грег?" А той: "Да, Дебора?" Разказах му за идеята си, а, знаете ли, той е един от най-смелите мъже в света, както и генерал Блеър, който накрая ми даде разрешение да опитам с този експеримент.

До 10 дни бях във Форт Дикс. Той ми разреши да си избера военна част. Избрах една част... група "Чарли", трета от 172-ра, те са планинска пехота... по две причини. Първо, пехотинци са. Второ, щяха да са базирани в LSA Anaconda, затова знаех, че ще имат достъп до Интернет. Причината за моя достъп беше, че трябваше да убедя войниците да участват доброволно. Беше голяма работа. Мисля, че когато майор Х ми каза, всъщност не схващах напълно какво би означавало това.

А означаваше, че когато отидох във Форт Дикс, трябваше да се изтъпанча пред 180 мъже и да им разкажа за визията си. Можете да си представите градушката от въпроси, с която ме обсипаха. Първият беше: "Какво, мамка му, знаеш ти за Националната гвардия?" Започнах с войните на колонията от Масачузетския залив срещу индианците пекоти. Дадох им около деветминутен отговор и тогава се почна.

Бих искала да покажа откъс от филма. Това е трейлърът ни, защото знам, че очевидно вие сте заети хора... много от вас може да не са успели да го гледат. Затова искам да покажа трейлъра, а после ще разгледам една сцена в подробности. Може ли да го пуснем?

Пинк: Сержант Стивън Пинк.

Мориарти: Специалист Майкъл Мориарти.

Бази: Наистина ли искам да отида? Вероятно не.

Войник: Не ни е разрешено да говорим с медиите.

П: Аз не съм медиите, дявол да го вземе!

М: Денят настъпи. Животът ще се промени.

Войник: Яко, човече! Готов ли си? Давай! Готов ли си? Ирак, ето ни!

Б.: Всеки войник в крайна сметка иска да влезе в битка. Това е естествен инстинкт.

П: Ако оставиш страха да стигне до теб, тогава няма да си вършиш работата.

М: Всеки път, щом излезеш там, има нападения. Невероятно е.

Б: Ей, Нестор, цепката на задника ти е точно в лицето ми.

Войник: IV. Обстрелват ли ни? Ударен човек. Ударен човек.

М: Продължавай, брат ми. Искаш ли да играеш?

Съпругата на Мориарти: Наистина му е трудно, че баща му го няма.

М: Това хлапе е посред военна зона.

Приятелката на Пинк: Отначало почва: "Напиши нещо мръсно!"

Джордж У.Буш: Най-новата демокрация в света.

М: Те стрелят по мен.

П: Не може да докараш 150 000 войници тук и да казваш, че сме там да създаваме демокрация.

Войник: Сега имаме прозорец за преминаване в "Бъргър Кинг".

П: Тук сме, за да създаваме пари.

М: Аз подкрепям Джордж Буш. Не сме там заради петрола.

Джон Барил: Най-лошото нещо в живота ми.

П: Барил, не гледай, приятелю.

Съпругата на М: Той вече не е същият човек.

М: Няма да се върна.

Кевин Шангроу: Тук сме, за да помогнем на иракчаните... а току-що убихме един.

Войник: Сержант Смит е улучен! Сержант Смит е улучен! Ето ги! Точно там! Огън, огън!

Барил: След 20 години страната ще бъде по-добра, защото ние сме били тук. Надявам се.

Дебора Скрантън: Благодаря. Едно от нещата, за които бих искала да говоря пред вас, е воденето на разговор за нещо, за което е трудно да се говори. Бих искала да разкажа едно преживяване, което имах тук, в ТЕД. Не знам колко от вас могат да си го представят, но всъщност има един TED-стър, който наскоро се върна от Ирак. Пол? Хайде, стани. Това е Пол Антъни. Той служил... (Аплодисменти)... в морската пехота. Искам да ви разкажа една кратка история. Ние бяхме едни от късметлиите, влезли в клас с камери "Сони" и софтуер "Виста". Нали? И започнахме да говорим. Хората виждат табелката с името ми, гледат "Военни ленти" и тогава започваме да говорим за война.

Започнахме разговор с някои други хора в класа, продължаваше и продължаваше. Искам да кажа, бяхме там цял час и разговаряхме. И това наистина подчерта нещо, за което бих искала да помоля вас, хора, да помислите, и да се надяваме, да помогнете за него. Което е, че според мен много от нас много се страхуват да водят разговори за война и за политика. И наистина... защото може би няма да сме съгласни един с друг. Може да се получи неудобно. Как да се отпуснем, за да сме в състояние наистина да водим разговор? Знаете ли, Пол говореше, а после се обърна към Констанс и каза: "Знаеш ли, не бих водил този разговор, ако тя не беше тук, защото знам, че тя ми пази гърба."

Искам да кажа, че бях нервна. Защото съм свикнала да се занимавам с въпроси и отговори. За мен наистина важи онова, което казваше Джеймс вчера, защото съм зад камерата. Знаете ли, мога да отговарям на въпроси за моя филм, но да изляза и да говоря 18 минути е много дълго време. Затова исках да кажа: "Пол, радвам се, че си тук, защото знам, че ми пазиш гърба."

Този филм не беше за Интернет, но не бих могла да го направя без него. За записите на момчетата трябваха средно две седмици, за да стигнат от Ирак до мен. Междувременно войниците... пишехме си имейли и СМС-и. Не съм запазила всичките, защото не осъзнавах отначало, че това ще бъде нещо, което ще искам да следя. но имаше 3211 имейла и СМС-а, които успях да запазя. Причината да го изразявам количествено е, че наистина се отправихме в това взаимно пътуване, за да влезем в самата му същност. Исках да ви покажа един откъс, а после да ви разкажа малко за това как го съставихме. Да пуснем клипа, ако може.

Пинк: Днес е спорт. Искаме да дадем на тези бунтовници справедлив шанс. Онова, което правим, е да се движим със спуснати прозорци. Защото, нали знаете, предимството очевидно е на наша страна. Само се майтапя. Мамка му, не пътуваме със свалени прозорци. Не е вярно. Много опасно. Ау.

Войник: Ето там.

П: Така, да тръгваме нататък. Имайте предвид, че в момента напускаме Таджи. Смятаме, че взривът е бил точно пред портата на Таджи, сега тръгваме нататък.

Войник: Това е шибана кола бомба!

Войник: Копелета!

Войник: Слагай си жилетката! Ей, минавай над шибаното... да, да. Всички, четири елемента към портата!

П: Шериф едно шест, или всички четири елемента, трябвате ни на портата на Таджи веднага, край.

Мъж: Ще ви преведа. (Гласове)

П: Стойте ниско. Тръгвайте надясно. Вземи си чантата, вземи си животоспасителната чанта! (Писъци)

П: Има много жертви. Вероятно 20 мъртви, поне 20 или 30 ранени иракчани.

П: Просто изглеждаше, все едно... разбираш ли, някой е хвърлил монета през един човек, и като че ли... от шрапнелните рани не течеше кръв. Всичко беше обгорено, и все едно минаваше празнина... минаваше през тялото. Такава е сцената на север. Току-що отстраниха изгорено тяло, или половин тяло оттам. Не смятам, че нещо е останало от коремната му долна половина. Това е кръв. И, разбираш ли, вървиш и чуваш парчетата кожа и... това е, само това е останало. Помня как правих две интравенозни терапии, бинтовах няколко ранени. Войници стоят в ъгъла на стена от торби пясък, треперят и пищят. Медици, които бяха ужасени и не можеха да работят. По-късно чух, че иракските жертви нямало да бъдат лекувани в Таджи. Може да работят в пощата за жълти стотинки, но не може да умрат там. Трябва да умрат отвън. Ако един от онези некомпетентни медицински служители ми каже да спра лечението, бих му прерязал гърлото веднага. 21 часа, и само нашият взвод минаваме през днешните събития в главите си, независимо дали искаме или не.

Говорител: Още насилие в Ирак. Две самоубийствени коли-бомби убиха осем иракчани и раниха още десетки близо до коалиционна база северно от Багдад...

П: Влязохме в новините. Чувствам се експлоатиран и горд едновременно. Изгубил съм всякаква вяра в медиите... злополучен виц, на който по-скоро бих се смял, отколкото да стана част от него. Наистина трябва да благодаря на Бог, че спасява късметлийския ми задник. Ще го направя, а после ще си бия една чикия. Защото тези страници миришат на Линз, а утре няма да има време за чикии. Друга мисия в 6:00.

Дебора Скрантън: А сега... (Аплодисменти) Благодаря. Когато казах по-рано, че да се опиташ да разкажеш история отвътре навън, спрямо отвън навътре... част от това, което Крис каза толкова красноречиво във въведението си. Това е нов начин да се опитваш да правиш документален филм. Когато се запознах с момчетата, 10 от тях се съгласиха да вземат камери. Накрая снимаха 21. Петима войници снимаха през цялото време. Във филма са включени трима.

Начинът, по който научих за Таджи, е, че Стив Пинк ми изпрати имейл, а към него бе прикачена снимка на онова изгорено тяло навън на колата. А тонът в имейла беше, разбирате ли, очевидно е бил много лош ден. Видях в прозореца на съобщението, че Майк Мориарти е в базата. Затова писах на Майк и го попитах: "Майк, моля те, би ли взел това интервю с Пинк?" Защото това, което много често липсва, е това, което в армията наричат "гореща мивка". Това е незабавното интервю, веднага след като се случи нещо. Ако оставиш да мине време, то някак смекчава и заглажда ръбовете. А аз наистина го исках.

И така, за да уловя интимността, да споделя това преживяване с вас, момчетата... двете най-популярни възвишения... имаше камера на кулата - стрелковата кула, а и на таблото на хъмвито. Повечето от хъмвитата, в крайна сметка монтирахме две камери в тях. Така че ще може да преживеете това в реално време, нали така? Интервюто, което виждате, е направено от Майк в рамките на 24 часа след онзи епизод.

Четенето на Стив Пинк от дневника му беше пет месеца след като се върна у дома. Знаех за този дневник, но той беше много, много личен. А, разбирате ли, печелиш нечие доверие, особено при правенето на документални филми, чрез връзката ви. Така че едва пет месеца след като се прибра у дома се съгласи да чете този дневник.

Кадрите от новините вмъквам там, за да се опитам да покажа... разбирате ли, според мен основните медии правят всичко възможно във формата, който имат. Но това, което знам, че всички сте чували многократно, е америкински войници да казват: "Защо не говорят за добрите неща, които правим?" Така, това е идеален пример. Взводът на Пинк и друг взвод прекарали цял ден извън жицата. Не трябвало да излизат извън жицата. Там нямало ранени американци. Прекарали цял ден извън жицата в опити да спасяват животи на иракчани... иракчаните, които работят в пощата. Затова, когато може би чуете войници да се оплакват, за това говорят, разбирате ли? И според мен е толкова изумителен дар това, че са се съгласили да споделят това, като начин за прехвърляне на мост.

Когато говоря за онази полярност, получавам толкова много различни въпроси и отговори, и хората изказват много мнение. Но изглежда, като че ли хората не искат да чуват чак толкова. Или да слушат. Или да се опитат да проведат обмяна. И аз съм толкова яростна като следващото лице, но наистина мисля... знаете ли, различни оратори говориха за загрижеността си за света, а моята загриженост е, че трябва да водим тези разговори. И трябва да сме в състояние да ходим на плашещи места, където може, разбирате ли, мислим, че познаваме. Но само трябва да напуснем това малко парченце отвореност, за да разберем. Има такова разединение. И за мен това се опитва да прехвърли мост през това разединение. Ще споделя една история. Знаете ли, често ме питат какви са били за мен някои от специалните моменти при работата върху този филм. А на скрийнинги неизбежно... сигурна съм, че очевидно всички вие говорите пред хора... обикновено има хора, които висят наоколо и искат да ви задават още въпроси. Обикновено първите въпроси са: "О, какъв вид камери използвахте?" Ей такива неща.

Но винаги има някои, почти винаги, които са последните. И с времето научих, че това винаги са войниците. Те чакат, почти докато всички си тръгнат. А за мен една от най-дълбоките истории, които някой е споделял с мен, която после стана моя история, беше... за онези от вас, които не са гледали филма, и няма да го развали... там е много обичайно, има много цивилни инциденти, при които хора се изпречват пред хъмвита и са убивани. В този филм има една сцена, където е убита иракчанка. Един войник дойде при мен и застана много, доста близо... на един фут разстояние от мен. Едър човек е. Погледна ме, аз се усмихнах, и тогава видях сълзите, които изпълваха очите му. Нямаше да мигне. Каза: "Моят артилерист хвърляше бонбони." И разбрах какво щеше да каже. Моят артилерист хвърляше бонбони. Хвърляли бонбони на децата. Децата се приближавали твърде много, много често. И той каза: "Убих едно дете. А съм баща. Имам деца. Не бях в състояние да кажа на жена си. Страхувам се, че тя ще ме помисли за чудовище." Разбира се, прегърнах го и казах: "Всичко ще е наред." А той каза: "Ще я заведа да види твоя филм. И тогава ще й кажа."

Така че, когато говоря за липса на връзка, не е само може би за онези хора, които не познават войници. Каквито очевидно има... нали знаете, тези дни. Не е като през Втората световна война, когато е имало военен фронт и домашен фронт и всички, изглежда, били въвлечени. Тук може да се движиш с дни и да не усетиш, че има война. И често чувам хора, които може би знаят, че съм правила този филм, да казват: "О, знаете ли, против войната съм, но подкрепям войниците." Започнах да ги питам: "Е, хубаво - какво правите? Отивате като доброволци във VA? Отивате да се срещнете с някого? Или... ако откриете, че е бил съседът ви, прекарвате ли известно време там? Не непременно да задавате въпроси, но да видите дали те искат да говорят? Дарявате ли пари за някоя от благотворителните организации? Знаете ли, очевидно, както Дийн Кеймън работи по това изумително нещо... но има благотворителни организации, при които може да спонсорирате компютри за ранени войници.

Мисля, че ни предизвиквам да кажем... да операционализираме тези термини, когато казваме, че подкрепяме някого, нали? Приятел ли си им? Наистина ли те е грижа? И бих казала само, че се надявам, и бих ви помолила, хора, моля ви, подайте ръка. И наистина ги прегърнете. Благодаря.