Дийн Кеймън: Емоцията зад откритието

Не става дума за технологии. А за хора и истории. Мога да ви покажа нещо, което наскоро показаха по телевизията като видео с високо качество в предаването "60 минути", може би много от вас са го гледали. Режисьорът на продукцията се оказа ветеран който, преди 39 години е загубил ръката си във Виетнам и който твърдо се е противопоставял на тези луди механизми, които не работят. Разбра се, че с камерите на "60 минути" снимащи на заден план той изясни добре становището си той имаше кука и имаше негова... Носи тази ръка-протеза по-малко от два часа и вече можеше да си сипе напитка и това доста го разчувства. Така той каза, цитирам го. "За първи път от 39 години има чувството, че имам ръка".

Но да не прескачаме в средата на историята. Аз няма да ви покажа това лъснато видео. Вместо това, след една две минути ще ви покажа едно ранно, грубо видео, защото смятам, че това е по-добрия начин да разкажем историята.

Преди години ме посети човекът, който управлява АНИПО (Агенцията по напреднали изследователски проекти за отбраната), хора, които финансират всички високи технологии, в които бизнесът и университетите вероятно не биха поели риска да инвестират. Те имат особен интерес в едно нещо, което ще помогне на войниците. Дойдоха да ме посетят, без аз да съм ги търсил. И така в конферентната зала седят един старши хирург от армията и човекът, който управлява АНИПО.

Започват да ми разказват история, която накратко се свежда до това, че сега използваме толкова напреднали технологии и те са достъпни в повечето отдалечени места, където имаме войници, хълмовете на Афганистан, Ирак. Те бяха доста горди от факта, че както знаете, преди да се вдигне облака прах ако има ранен войник, те ще го вземат и ще го приберат. Те получават отбрана бърза помощ на световно ниво, по-бърза от това, което вие и аз бихме получили, ако бяхме наранени в катастрофа в някой голям град в САЩ. Това са добрите новини.

Лошите новини са, че ако са прибрали този човек и на него или нея им липсва ръка или крак, част от лицето и вероятно това не може да се възстанови. Дадоха ми статистически данни за това, колко деца са си загубили ръка. Тогава хирургът отбеляза, с доста гняв, той каза: "Защо, когато в края на Гражданската война където са се стреляли със старинните пушки, ако някой е загубел крак или ръка са му слагали дървена пръчка с кука накрая вместо загубения крайник. Сега имаме F18 и F22 и ако някой загуби ръка, ние му даваме пластмасова пръчка с кука накрая."

Те просто казаха, че това не е приемливо. В заключение: "Е Дийн, ние сме тук защото ти правиш медицински неща. Ти ще ни дадеш ръка." И аз очаквах да се изсипят 500 страници бюрокрация документация и неща свързани с Министерство на отбраната. Но не, те казаха: "Ние ще доведем един човек в конферентната зала и той ще си сложи ръката-протеза, която ти ще му дадеш. Той или тя трябва да вземе едно зърно грозде или стафида от масата. Ако е зърно грозде не трябва да са спука." Чудесно, трябват им сензори с еферентна и аферентна чувствителност. "Ако е стафида, не трябва да я изпуска." Значи той иска контрол на движението, гъвкавост в китката, гъвкавост в лакета, изтегляне и гъвкавост в рамото. По който и да е начин, щяха да я вземат.

"А между другото Дийн, трябва да отговаря на 50% от женския профил, 32 инча (81 см.) дължина от средния пръст и да тежи не повече от 9 паунда (4 кг.) 50% от женския профил. И трябва да бъде самоподдържащ се, включително и своите сили". Това казаха и така приключиха. Както предполагате аз съм стеснителен човек. Казах им, че са луди. (Смях) Твърде много са гледали Терминатор. (Смях) После хирургът ми каза, "Дийн, трябва да знаеш, че повече от 24 от тези младежи са си дошли без крайници." Сега, аз не мога да си представя това. Съжалявам, може би вие имате по-добро въображение от мен. Аз не мога да си представя да си загубя едната ръка и то на 22 години. Но в сравнение на това - да загубиш две, да загубиш една ръка - направо си е само неудобство.

Някак се прибрах в къщи тази вечер и много мислих за това. Аз буквално не можах да спя. Мислех си как е възможно да се претъркаляш без ръце. Така реших да направим това. Повярвайте ми, аз имам доста работа през деня, много работа. Повечето от работата, която правя през деня е за това, как да финансирам фантазиите си като Първия и Водата и Силата. Имам много ангажименти през деня, но реших, че това трябва да го направя. Направих малко проучване, ходих до Вашингтон, казах им че все още мисля, че са луди, но ще го направя. Казах им, че ще направя ръка-протеза. Казах им, че вероятно ще отнеме 5 години да го одобри FDA и вероятно 10 години да бъде готова да функционира. Виждате ли какво трябва, за да се направят неща като I-pod. "Чудесно", ми каза той,"имате две години." (Смях) Казах им: "Вижте сега, аз ще създам тази ръка, тези девет паунда, с тези способности за една година. Ще отнеме още девет месеца, за да бъде функционална и удобна. В известен смисъл се съгласихме с несъгласията.

Върнах се и събрах един екип от най-добрите, които можах да събера, с огромно желание да работят това. Когато мина точно една година имахме устройство с 14 степени на свобода, всички сензори, всички микропроцесори, всички неща вътре. Бих могъл да ви го покажа с цялата козметика по него, толкова е реално че чак ви настръхва косата, но тогава няма да може да видите всичките тези много готини джаджи. Аз си мислех, че ще минат години преди да може да го направим наистина употребяемо. А се оказа, както мисля че можете да видите, от способностите и поведението на Ейми, че хората, които имат желание да направят нещо са изключително забележителни и природата е много адаптивна.

И така, за по-малко от 10 часа употреба, двама души, единия от които е без две ръце, буквално дори няма рамо от едната страна, и е транс-раменен от другата страна. Това са Чък и Ранди заедно, след като 10 часа си играха в офиса ни. Заснехме доста любителски филми. Това, което смятам да ви покажа е около минута и две секунди дълъг запис. Чък прави нещо, за което и досега му завиждам, аз не мога да го направя. Той взима една лъжица, вдига я, загребва мюсли с мляко, задържа я водоравно и я прехвърля, като движи всички стави едновременно, към устата си, без да разлее и капка мляко. (Смях) Аз не мога да го направя. (Смях) Жена му стоеше зад мен. Стоеше зад мен точно тогава и ми каза: "Дийн, Чък не се е хранил сам от 19 години. Така че избери, или ние взимаме ръката или ти взимаш Чък." (Смях)

Може ли да го видим? Ето тук Чък показва едновременнен контрол на всички стави. Той потупва нашия човек по контрола. Мъжът зад него е нашия инженер/хирург. Много полезен човек да е наоколо. Това е Ранди, те си подават малък гумен предмет помежду си. И в духа на Първия, с грациозен професионализъм, те се гордеят с това, и така, решават да споделят едно питие. Между другото, това не е нещо обикновено и просто. Представете си да можете да направите това с дървена пръчка с кука накрая, да направите което и да е от двете. Сега Чък прави нещо доста необичайно, поне за моите ограничени физически възможности. А сега той ще направи това, което АНИПО ме помолиха. Той ще вземе едно зърно грозде и той не го изпусна, нито го спука. И дори ще го изяде. Така че ето докъде сме стигнали в края на 15-те месеца работа. (Аплодисменти)

Но както научихме от Ричард, нито в технологията, нито в сензорите или моторите е същността на историята. Аз не съм се занимавал с този вид проблем или честно казано, с целия този свят на медицинския свят. Ще ви разкажа за някои от невероятните неща, които станаха откакто започнахме този проект. След като бяхме доста убедени, че вече имаме доста добър дизайн и трябваше да направим всички стандартни инженерни съгласувания, които се правят обичайно, като три от четири се получава така както искате с теглото, размера, стойността и функционалността. Аз качих няколко човека от екипа на моя самолет и им казах, че отиваме в Уолтър Рийд, за да говорим с тези младежи. Защото честно казано няма никакво значение дали на нас ни харесва тази ръка. Няма значение дали в Министерството на Отбраната им харесва. Когато им казах, те не бяха много въодушевени но аз им казах, че няма много значение какво мислят те. Единственото мнение, което има значение е на младежите, които или ще ги носят или няма.

Казах на моите инженери: "Ще отидем в Уолтър Рийд и там ще видите хора, много хора на които им липсват части от тялото. Вероятно ще са ядосани, депресирани, отчаяни. Вероятно трябва да ги окуражим, да ги подкрепим, но трябва да получим от тях достатъчно информация за да сме сигурни, че правим правилните неща. Влезнахме в Уолтър Рийд и не можеше да съм се объркал повече от това. Видяхме много хора, много от тях без много части от тялото и други части от тях - обгоряли, няма го половината лице, изгоряли уши.

Седяха по масите, бяха събрани заради нас. Ние започнахме да ги питаме различни неща. "Вижте", аз им казах, "Ние още не сме толкова добри, колкото природата, Мога да ви дам прецизен моторен контрол, или възможност да вдигата 40 паунда (18 кг.), но вероятно не мога да направя и двете. Мога да ви дам бърз контрол, с малко намаляване пропорционално на скоростта или да ви дам сила, но не мога да ви дам и двете. Опитахме се да направим така, че те да ни помогнат да разберем какво да им дадем. А те не само, че бяха ентусиазирани, но и не спираха да мислят, че са там, за да ни помогнат. "Би ли помогнало ако аз......." Мъже, жени, вие сте дали достатъчно. Ние сме тук да ви помогнем. Имаме нужда от информация. Трябва да знаем от какво се нуждаете.

След около половин час, имаше един мъж в края на масата, който почти нищо не казваше. Виждаше се че му липсва ръката. Беше се облегнал на другата си ръка. Обърнах се към него: "Хей, вие нищо не казвате, от какво имате нужда, какво желаете?" Той каза, "Знаете ли..... Аз съм щастливецът на тази маса. Аз загубих дясната си ръка, но аз ползвам лявата, левичар съм." (Смях) Той не говори много. Имаше силен дух, както и всички други - всички те имаха велик дух. Той направи няколко коментара. И срещата свърши. Казахме си довиждане с тези хора. И този младеж се отблъсна от масата и той нямаше крака.

Ние си тръгнахме. И аз си мислех, че ние не им дадохме кураж или подкрепа, а те ни дадоха на нас. Даването още не е свършило. Аз бях изумен. Прибрахме се и започнах да работя по-усърдно и по-бързо. След това отидохме до медицинския център "Бруук Арми" Там видяхме много от тези млади хора, много от тях и беше невероятно колко са позитивни. Върнахме се обратно и от тогава работим все по-усърдно. Сега сме на клиничните тестове имаме пет вече сложени на хора. Крещяхме по пътя. Обадиха ми се и тръгнахме обратно към Вашингтон.

Отидохме пак в Уолтър Рийд. Един младеж, буквално преди двайсет и няколко дена беше взривен. Бил откаран в Германия, 24 часа по-късно го преместили от Германия в Уолтър Рийд. Той беше там и те ни казаха, че трябва да отидем. Аз отидох и те го докараха в стаята. Нямаше крака, нямаше ръце. Имаше малък остатък от крайник от едната страна. Половината му лице го нямаше, но казаха че зрението му се възвръща. Едното му око беше запазено. Той се казваше Брандън Мороко.

И той каза: "Трябват ми от вашите ръце, но ще ми трябват две." Ще ги имаш. Той беше от Статън Айлънд. Той каза:"Имах камион, преди да отида там, и беше със скоростен лост. Мислите ли, че ще мога пак да го карам?" Сигурно. Аз се обърнах и си тръгнах с мисълта: "Как ще го направим това?" (Смях) Той беше като останалите. Не искаше много. Искаше да помогне. Каза ми, че пак иска да се върне да помогне на приятелите си.

Тръгнах си от там и ме помолиха да спра в Тексас. Там имаше 3500 човека, Администрацията на ветераните в САЩ, там бяха 3500 на това голямо събитие за да помогнат на семействата на всички младежи, някои от които бяха починали, други бяха като Брандън. Искаха да говоря. Аз казах: "Какво да кажа аз? Това не е нещо приятно. Ако това ви се случи мога да ви дам - това и това, но не е толкова добро, колкото оригинала." Казаха, че трябва да отида

и аз отидох. Мисля, че разбирате, там имаше много хора, които се възстановяваха. Някои бяха по-напред от други. Като цяло, тези хора, които бяха минали през това имаха невероятно отношение. И само факта, че някой го е грижа, вече променяше за тях нещата много.

Тук ще замълча, имам само едно послание или грижа. Не мисля, че някой го прави преднамерено, но там буквално имаше много хора, които говореха за това колко ще получат? Както знаете, държавата е в центъра, както чухме, на голям дебат за здравеопазването. Кой на какво има право? Кой на колко има право? Кой ще плати за това? Това са трудни въпроси. Нямам отговор. Не всеки може да има всичко, само защото е роден тук. Не е възможно. Би било много хубаво. Но трябва да сме реалисти.

Това са трудни въпроси. Има групи, които се противопоставят там. Аз не знам отговорите. Има и други въпроси, които са трудни. Трябва ли въобще да се стига до там? Как да излезнем от там? Какво трябва да направим? Има много противоположни отговори на този въпрос също. И аз нямам отговори. Това са политически, икономически, стратегически въпроси. Намам отговор. Но позволете ми да изразя загриженост или да направя изявление. Това е един лесен отговор.

Не знам какво тези младежи заслужават от гледна точка на здравеопазването ни. Говорих с един от тях и той буквално целуваше тази протеза-ръка, която беше много много по-добра от пластмасовата пръчка с кука. Но няма човек в тази стая, който да предпочете тази ръка пред ръката, която има. Аз му казах: "Знаеш ли първият самолет се е издигнал на 100 фута (30 м.) през 1903 г. Вилбер и Орвил Но това не е предизвикало завист в някой стар гълъб. Сега имаме Орли там, F15, дори Белоглав орел. Не съм виждал птица да лети покрай Mach II. Мисля, че ще ги направим тези неща специални." Казах на това момче "Ще спра, когато приятелите ти ще завидят на ръката ти, за нещата, които може да прави и начина по който ги прави. Аз ще продължа да работя. Няма да спра докато не го направим."

Мисля, че тази държава заслужава да продължи великия дебат, хленчейки и оплаквайки се:"Аз заслужавам." "Ти си жертва." Хленчейки и оплаквайки се каква трябва да е политиката ни към чужденците. Но докато си позволяваме лукса да хленчим и да се оплакваме за това кой за какво плаща и колко получаваме ние, хората там някъде които ни дават превилегията да хленчим и да се оплакваме, знам какво заслужават те. Всичко по човешките възможности. И ние трябва да им го дадем. (Аплодисменти)