Дейвид Рокуел строи на Кота Нула

Кърт Андерсен: Като много архитекти, Дейвид ламти за слава, но е достатъчно сдържан... или поне се преструва на такъв... че ме помоли да му задавам въпроси, вместо да изнася реч. Всъщност онова, за което ще говорим, според мен всъщност е една тема, за която вероятно е по-подходящ разговор, отколкото обръщение. И вероятно първо трябва да пуснем малко новини.

Дан Радър: След нападението над Световния търговски център на 11-ти септември много хора се тълпяха в центъра на Ню Йорк, за да видят и да отдадат почит на онова, което се свежда до 16-акрово гробище. Сега, според Джим Акселрод, се довършва един нов начин за посещение и разглеждане на мястото от хората.

Джим Акселрод: Забравете Емпайър Стейт Билдинг и Статуята на свободата... в Ню Йорк има едно ново място, където тълпите са най-гъсти - Кота Нула.

Турист: Доведох доведената си дъщеря тук от Индианаполис. Това беше... от всички забележителности в Ню Йорк... избор номер едно.

Дж.А.: Сега хиляди се редят в долната част на Бродуей.

Турист: Искам да дойда тук, откакто се случи това.

Дж.А.: Дори в най-студените зимни дни. За почит и помен.

Турист: Това е реалност, това сме ние. Случило се е тук. Това е наше.

Дж.А.: Всъщност толкова много, че виждането се е превърнало донякъде в проблем.

Турист: Но според мен хората са много разочаровани, че не могат да се приближат повече, за да видят какво става.

Дж.А.: Но това скоро ще се промени. За рекордно време екип от архитекти и строителни работници проектираха и построиха наблюдателна платформа, за да отпадне разочарованието... и хората да се приближат.

Мъж: Ще получат невероятна панорама. И според мен ще разберат по-пълно пълното унищожение на мястото.

Дж.А.: Като се замислиш, Кота Нула не прилича на повечето други забележителности в Америка. За разлика от Великия каньон или Вашингтонския монумент, хората идват тук, за да видят онова, което вече го няма.

Дейвид Рокуел: Първото, което ще преживеят хората, като видят това, не като строеж, а като дълбоко затрогващо гробище.

Дж.А.: Стените са голи по проект, за да могат хората да ги изпълнят със собствените си спомени, както вече са го направили по настоящия периметър.

Турист: Това ни засегна до дъното на душите ни.

Дж.А.: Рампите са изработени от прост материал - онзи вид шперплат, който се вижда по строежите - което всъщност е целият смисъл. Пред лицето на най-ужасното унищожение в Америка хората строят отново. Джим Акселрод, новини Си Би Ес, Ню Йорк.

КА: Това не е очевидна тема в сегмента на чувствеността, но сигурно, Дейвид, вие сте известен като... знам, че мразите тази фраза... развлекателен архитект. Работата ви е силно чувствена, дори хедонистична.

ДР: Харесва ми тази дума.

КА: Добре. Става дума за удоволствие - казина, хотели и ресторанти. Как шокът, който всички ние... и особено всички ние в Ню Йорк... усетихме на 11-ти септември, се видоизмени в твоя копнеж да правиш това?

ДР: Ами, истината по въпроса е, че след 11-ти септември се чувствах първоначално в ролята... първо като човек, който живее в Трибека и чийто квартал е опустошен, както и като човек, който работи на по-малко от миля оттам... че бях в ролята да принуждавам сто души, които работят с мен, в моята фирма, да продължават да имат същото ниво на ентусиазъм за създаване на местата, които създавахме. Всъщност завършваме книга, озаглавена "Удоволствие", в която става дума за чувствено удоволствие в пространствата.

Но трябва да ви кажа... стана невъзможно да се прави това. Наистина бяхме парализирани. В петъка след 11-ти септември... два дни след това... се оказах буквално неспособен да мотивирам някого да върши нещо. Дадохме на офиса няколко дни почивка.

И като обсъждахме това с други архитекти, бяхме видели хора да казват в пресата, че трябва да се построят отново кулите, както са си били... че трябва да ги препостроят с 50 етажа по-високи. Помислих си, че е изумително да се размишлява, като че ли става дума за конкурс, за нещо, което беше такава жива рана. Водих серия спорове... първо с Рик Скофидио и Лиз Дилър, които си сътрудничиха с нас за това, както и с няколко други хора... и наистина имах усещането, че трябва да открием уместност в това, което правим. И че като хора, които създават места, най-добрият начин да помогнем не е да говорим надуто или да скалъпваме сценарии, а да помогнем веднага. Затова се опитахме да измислим начин, като група, да имаме един вид дизайнерски специални части. Това беше мисията, която измислихме.

КА: Бяхте ли наясно с внезапното... като дизайнер, чиято работа е изцяло свързана с изпълнение на желания... внезапното изпълнение на нужди?

ДР: Ами, онова, с което бях наясно, беше, че имаше непреодолима нужда да се действа сега. Помолиха ни да участваме в няколко проекта преди това. Имаше едно училище, PS 234, евакуирано на Кота Нула. Преместили се в едно изоставено училище. Взехме 20-30 архитекти, дизайнери и художници и в продължение на четири дни... беше като градско издигане на плевня... да го обновим, и всички искаха да помагат. Беше просто изключително. Том Отърнес допринесе, също и Майра Калман и се превърна в катарзисно преживяване за нас.

КА: И това е било извършено ефективно за три седмици... до осми октомври, или нещо такова?

ДР: Да.

КА: Очевидно онова, с което сте се сблъсквали при опитите да направите нещо толкова значително като този проект... а той е само един от четири, които сте проектирали за обграждане на мястото... трябва да сте се сблъскали с невероятно византийската, съкрушителна бюрокрация и власт в нюйоркските недвижими имоти и нюйоркската политика?

ДР: Ами, странно е. Завършихме PS 234 и вечеряхме с една малка група. Всъщност ме помолиха да стана председател на комитета на Американския архитектурен институт за възстановяване. И присъствах на няколко срещи. Имаше най-заобиколни велики планове, свързани с дългосрочна инфраструктура и построяване на целия град. А факт е, че имаше непосредствени рани и нужди за удовлетворяване и имаше разговори за включване и желание процесът да е обхватен. А групата не беше обхватна. Затова казахме, какво е...

КА: Групата не беше ли обхватна?

ДР: Не беше обхватна група. Беше предимно бяла, богата, корпоративна група, която не беше представителна за града.

КА: Потресаващо!

ДР: Да, изненадващо. Затова с Рик, Лиз и Кевин ни хрумна идеята. Всъщност, градът се свърза с нас. Първо се свързахме с града във връзка с Кей 94. Видяхме как стана с PS 234. Семействата... жертвите от семействата... ходеха на този кей, който беше невероятно безчовечен.

КА: На река Хъдсън?

ДР: Да. А градът всъщност... първоначално чрез Тим Загат, а после чрез Кристин Никълъс, после стигнахме до Джулиани... каза, разбирате ли, не искаме да правим нищо с Кей 94 в момента, но имаме наблюдателна платформа за семействата на Кота Нула, която бихме искали да бъде по-достойно преживяване за семействата, и начин за защитата й от времето.

Затова отидох там с Рик, Лиз и Кевин и трябва да кажа, че беше най-затрогващото преживяване в живота ми. Беше отчайващо да си види простата шперплатова платформа, заобиколена с релси, където семействата на жертвите бяха оставили бележки до тях. И нямаше посредничество между нас и преживяването. Нямаше филтър.

Спомних си на 11-ти септември, на 14-та улица покрива на нашата сграда... виждаме ясно кулите на Световния търговски... и видях първата сграда да се срутва от една конферентна зала на осмия етаж по един телевизор, който бяхме настроили. И тогава всички бяха горе на покрива, затова изтичах там горе. Беше изумително колко по-трудно беше да се повярва в реалния живот, отколкото по телевизията. Имаше нещо в утехата на филтъра и, разбирате ли, колко информация имаше между нас и преживяването. Да се види това по един много прост, достоен начин беше много мощно преживяване.

Затова се върнах в града и казах: не сме особено заинтересовани от усъвършенстването на това като VIP платформа, но сме прекарали малко време там долу. А в същото време градът имаше тази нужда. Търсеха разрешение за справяне с 30-40 хиляди души на ден, които ходеха там и нямаше къде да отидат. И нямаше начин за справяне с трафика около мястото. Затова справянето с него е просто непосредствен основен план. Имаше начин... трябваше да има начин... да се накарат хората да се движат из мястото.

КА: Но тогава трябва да се измисли начин... ще прескочим лудо досадния процес за получаване на разрешения и качване на всички на борда... но просто да се финансира това нещо. Знаете ли, изглежда като нещо доста просто. Но това е било проект за половин милион долара?

ДР: Ами, знаехме, че ако не е частно финансирано, няма да се случи. А също така, честно казано, знаехме, че ако не се случи до края на администрацията на Джулиани, тогава всички, с които се занимавахме в Министерството на транспорта, полицейския участък и всички... срещахме се с 20-30 души от града наведнъж. И беше уредено от Кабинета за справяне с непредвидени случаи. Този невероятен акт от тяхна страна, защото наистина го искаха и усещаха, че е нужно да се случи.

И затова го е имало този тиктакащ часовник? Защото Джулиани очевидно беше вън три месеца след това?

ДР: Да. Така че първото, което трябваше да направим, беше да намерим начин да... трябваше да работим със семействата на жертвите, през града, за да се уверим, че те знаят, че това се случва. Защото не искахме да бъде изненада. Трябваше и да сме възможно най-ниско под радарния екран в Ню Йорк, защото ключът беше да не предизвикваме много възражения и някак да работим възможно най-тихо.

Хрумна ни идеята да основем фондация, главно защото, когато открихме строител, който би построил това, той не би се съгласил да направи това, дори ако му платим парите. Нужно беше да има фондация. Така че направихме фондация, и всъщност онова, което се случи, беше, че един голям предприемач в Ню Йорк...

КА: Който ще остане безименен, предполагам?

ДР: Да. Инициалите му са Дж.С. и притежава центъра "Рокфелер", ако това помага на някого... предложи да помогне доброволно. Срещнахме се с него. Цените от строителите бяха между пет до 700 000 долара. А "Атлантик-Хайд", който е най-големият производител на скелета в страната, предложи доброволно да го направи по себестойност. този предприемач каза: "Знаете ли какво, ще гарантираме всички разноски." А ние казахме: "Това е невероятно!"

Мисля, че това беше на 21-ви и знаехме, че това трябва да бъде построено до 28-и. Трябваше да започнем строежа на следващия ден. Онази вечер проведохме среща с избрания от него строител, и строителят се появи с чертежите на платформата, приблизително в половината размер от нашия чертеж.

КА: Един вид като сцената от "Лумбална пункция", където се получава мъничкия Стоунхендж, предполагам? (Смях)

Всъщност беше, все едно това ще е скеле за миене на прозорци. Нямаше усет за факта, че това е... до "Сейнт Пол"... че това всъщност е място, което трябва да бъде някак достойно, място за размисъл и спомени. И трябва да кажа, че прекарахме много време, докато съберем това, в гледане на тълпите, които се събираха при "Сейнт Пол"... която е точно вдясно... и се движат из мястото. Аз живея там долу, затова прекарвахме много време в разглеждане на нуждата.

Мисля, че хората бяха изумени от две неща... мисля, че бяха изумени от унищожението, но смятам, че имаше усет за неверие относно героизма на нюйоркчани, който смятам за дълбоко затрогващ. Просто онзи тип ежедневен героизъм на нюйоркчани.

Бяхме на тази среща и строителят каза буквално: "Ще заключа вратата, защото този предприемач няма да се съгласи да си тръгнете, докато не подпишете". А ние отвърнахме: "Ами, това е половината размер, не притежава нито една от чертите на проекта, за които сме постигнали съгласие с всички... всички в града. Ще трябва да се върнем в началото, за да го направим." И го убедих, че трябва да напуснем стаята със споразумението да се построи, както е проектирано.

На следващия ден получих имейл от предприемача, че оттегля цялото финансиране. Затова не знаехме какво да правим, но решихме да хвърлим много широка мрежа. Изпратихме по имейл писма до възможно най-много хора... няколко души в публиката тук... които много помогнаха.

КА: Нямаше ли мисли за изоставяне на кораба на този етап?

ДР: Не. Всъщност, казах на строителя да действа. Вече беше поръчал материали въз основа на моя сигнал за действие. Знаехме, че по един или друг начин това ще се случи. И просто чувствахме, че трябва да се случи.

КА: Значи, сте се финансирали сами с пожертвования и тази фондация. Ричард, много правилно според мен, изтъкна в началото... преди да излязат всички дизайнери на столове... за историята на дизайнерите на столове, налагащи естетически решения върху този някак универсален, банален, обикновен проблем за седенето. Струва ми се, че с това беше обратното. Защото това беше един безпрецедентен, единствен дизайнерски проблем.

ДР: Е, ето го въпроса. Знаехме, че това не беше в смисъла на... мислим за мястото и мислим за нуждата от мемориал. Беше важно това да не бъде категоризирано като мемориал. Това беше място, на което хората да размишляват, да си спомят... някак тихо място.

Това ни доведе до употреба на проектни решения, които създават възможно най-малко филтри между гледащия... както казахме за платформата за семейства... и преживяването. Всичко е невероятно скромен материал. Скеле и шперплат. И позволява... един вид чрез процесията на движението, горе край "Сейнт Пол" и от другата страна, ви дава около 300 фута (90 м.) да се изкачвате на 13 фута (4 м.) от земята, дотам, където получавате 360-градусовата гледка.

Но проектът беше движен от нужда да бъде бърз, евтин, безопасен, почтителен, гъвкав. Едно от другите неща е, че е проектирано да бъде движимо. Защото, когато разглеждахме четирите платформи на мястото, едната от които е надграждане на платформата за семействата, знаехме, че те трябва да са движими, за да отговарят на променящите се условия и променящата се дефиниция за това какво е Кота нула.

КА: Вашата работа... искам да кажа, вече сме говорили за това... голяма част от вашата работа според мен е информрана от вярата ви в, или съсредоточаването ви върху временността на всички неща и мимолетността на нещата. Един вид "Яж, пий и се весели, защото утре ще умрем", един вид усет за съществуване. Това явно не е работа за вековете. Знаете ли, след две години това нещо няма да е тук. Това изискваше ли, като архитект, нов начин да мислите за това, което правите? Да мислите за него като една чисто временна инсталация?

ДР: Не, не мисля така. Мисля, че това, очевидно, е твърде различно от всичко, което сме мислили да правим преди, просто по самата си природа. Къде се застъпва то с мисли за нашата работа като цяло е, първо... понятието за сътрудничество като един вид начин да се вършат нещата. А Кевин Кенън, Рик Скофидио, Лиз Дилър и всички хора вътре в града... Норман Лиър, с когото говорих четири часа преди нашия краен срок за финансиране, предложи да ни даде краткосрочен заем, за да ни помогне да се справим. Така че понятието за сътрудничество... мисля, че това подчертава колко е важно това.

А с оглед на временната му природа, целта ни не беше да създаваме нещо, което би било там по-дълго, отколкото е нужно. Мисля, че онова, от което бяхме най-заинтересовани, беше да спомогнем за един вид диалог, който според нас може би нямаше да се случва достатъчно в този град, за това какво всъщност се случва там.

Ден или два преди откриването беше прощалният адрес на Джулиани, в който той предложи идеята цялата Кота Нула да бъде мемориал. Което беше много противоречиво, но отекна сред много хора. И мисля, че независимо каква е позицията относно това как да се използва това свято парче земя, дали всъщност е произлязла от виждането му при реална среща, според мен прави диалога по-мощен. От това сме заинтересовани. Така че това, до голяма степен, е в областта от неща, от които съм се интересувал преди.

КА: Изглежда ми, освен другите неща, чудесна част от гражданската инфраструктура. Дава възможност този разговор да стане сериозен. Шест месеца след факта... и само няколко месеца преди разчистването на мястото... сега много бързо стигаме дотам, където тези разговори за това какво трябва да има там стават сериозни. Имате ли... тъй като сте били толкова включени физически на мястото, докато сте работили по този проект... имате ли някакви идеи за това какво трябва или не трябва да се прави?

ДР: Ами, според мен нещо, което не трябва да се прави, е да се оценява... мисля, че сега дискусията е много затворена дискусия по основния план. Галерията "Протек" наскоро представи идеи за сгради, имаше някои изобретателни идеи за сгради.

КА: Но имаше някои наистина ужасни идеи.

ДР: И също имах усещането, че е малко като конкурс за идеи, а смятам, че фокусът на идеите трябва да бъде върху основно планиране и употреба. И мисля, че трябва да има по-широка... каквато започва да има. Диалогът наистина се отваря към това, какво всъщност иска да бъде това място? Истински вярвам, че докато се разреши въпросът с мемориала, ще бъде много трудно да има интелигентна дискусия. В момента има някои дискусии, които според мен са много позитивни, за снижаване на магистралата "Уест Сайд" и свързване на това отгоре, за да има едно непрекъснато парче земя.

КА: Е, това според мен е интересно. И води до друг въпрос, който вероятно е бил неподходящ за обсъждане преди шест месеца, но вероятно сега не е, а именно - не много от нас харесват особено Световния търговски център като архитектура, колкото онова, което е направил за този град, и онзи огромен площад. Възможност ли е това, сребърната подплата... сребърна подплата, тук... да се препострои някаква по-традиционна градска мрежа, или не?

ДР: Мисля, че има реална възможност да се заемем с дискусия за това защо живеем в градове. И защо живеем на места, където толкова различни хора се сблъскват с нас всеки ден? Не смятам, че има много общо с 50, 60, 70 или 80-те хиляди нови офис пространства, независимо какво е числото. Така че - да, мисля, че има шанс да се преразгледа това как мислим за градовете.

Всъщност, на масата сега има предложение за сграда номер седем.

КА: Тоест, сградата точно на север от Кулите?

ДР: Да, в която паднаха кулите. А причината това да се бави е по същество възмущението на общността, че не отварят отново улицата, за да я свържат отново с останалата част от града. Затова мисля, че един обществен диалог... знаете ли, мисля, че бих искал да видя международен конкурс и призив към идеи за употреба.

КА: Дали са изкуства, дали е настаняване, дали е степен на пазаруване?

ДР: Да. Търсим и други неща. Тази малка основа, която създадохме, търси други начини за помощ. Включително това да вземем едно малко място, прилежащо наблизо, и да поканим 10 архитекти, които понастоящем нямат глас в Ню Йорк за артистично строителство. И да откриваме други начини за насърчаване на дискусията, за да сме срещу някак монолитните, единични решения и повече свързани с множеството от неща.

КА: Преди да завършим, знам, че имате дигитално видео за преживяването да си на тази платформа?

ДР: Джон Кеймън... който всъщност е тук... състави две и половина минутен клип, който показва платформата в употреба. Помислих, че ще е добър за край.

ДР: Гледаме от улица Фултън, запад. Един от проблемите, които имахме с администрацията на Джулиани беше, че бях забравил колко против графитите е той. А по същество нашата структура беше проектирана, за да се пише върху нея.

КА: Както казвате, тя не е мемориал. Но имахте ли предвид мемориалите? Виетнамския мемориал? Този вид форми?

ДР: Със сигурност направихме колкото можахме повече проучвания и взехме предвид други мемориали. Също така сложността и продължителното време, което е необходимо за тях. В комитета за Оклахома Сити има 350 души, затова мислехме за това като един вид специално, спонтанно решение, което се разшири на площад Юниън и местата, които вече бяха специални мемориали в града.

Скелето, което виждате изградено над улицата, е демонтируемо.

Интересното сега е, че природата на мястото напълно се е променила, така че онова, с което си наясно, е не само унищожението на сградите на Кота Нула, но всички сгради около нея... и белезите по сградите около нея, които са огромни. Това показва "Сейнт Пол" отляво.

КА: Просто искам да ви благодаря от името на нюйоркчаните, че това стана възможно благодарение на вас. Но някак фактически мигновената природа на издигането му и присъствието му там, почти преди да можеш да повярваш, че може да се постигне отклик от тази величина, според мен е част от неговата изключителна... не знам дали думата е "красота"... но присъствие.

ДР: Беше чест да го направим. И бяхме много развълнувани от възможността да го покажем тук.