"Римските Антики" на Давид Маколай

Рисувам, за да разбирам по-добре нещата. Понякога правя много рисунки и все пак не разбирам какво е това, което рисувам. За онези от вас, свикнали с дигиталното и дори самодоволни относно тази връзка, може да е забавно да научат, че човекът, най-добре известен с "Начинът, по който работят нещата", докато се готвеше за лекция за разбирането, прекара два дни в опити да свърже лаптопа си с новата си CD-записвачка. Кой ти беше чувал за управление на разширенията? Аз винаги съм управлявал собствените си разширения. Никога не ми е хрумвало да чета упътванията. Но се справих. Трябваше да се справя, защото наред с поканата дойде стряскащото напомняне, че няма да има прожекционен апарат. Затова вече нямаше нужда да нося тези кадри, а щеше да ми трябва някаква алтернативна форма на комуникация.

Бих могъл да говоря за нещо, с което съм известен, нещо, което да е подходящо за повечето технически настроени хора тук, или пък да говоря за нещо, което ме интересува. Реших да се спра на втория вариант. Ще говоря за Рим. А защо ми пука особено за Рим? Ами, следвах архитектура в школата по дизайн в Роуд Айлънд през втората половина на 60-те Имах късмета да прекарам последната си година, петата си година, в Рим като студент. Това промени живота ми. Една основна причина беше, че прекарах първите четири, като живеех у дома... шофирах всеки ден до Роудайлъндската школа по дизайн, шофирах обратно. Пропуснах 60-те. Чета за тях. Разбирам, че са били доста интересни. Аз ги пропуснах. Но прекарах онази изключителна година в Рим. Това е място, което никога не е далеч от ума ми. Затова, когато имам възможност, се опитвам да правя нещо в него или за него.

Също така правя рисунки, за да помагам на хората да разбират разни неща. Неща, които искам да вярват, че аз разбирам. Ето какво правя като илюстратор. Това ми е работата. И така, ще ви покажа някои картини от Рим. Правил съм много рисунки на Рим през годините. Това са просто рисунки на Рим. Връщам се, колкото мога по-често. Нужно ми е. Все различни материали, различни стилове, различни моменти. Рисунки от скицници, разглеждащи детайлите от Рим. Отчасти причината да ви ги показвам е, че това някак помага за илюстриране на част от онова, през което преминавам, като се опитвам да проумея какво чувствам спрямо Рим и защо го чувствам.

Това са скици на някои от дребните детайли. Рим е град, пълен с изненади. Искам да кажа, става дума за необичайна перспектива. Става дума за тесни, малки, криволичещи улички, които внезапно се отварят в обширни, залети със слънце пиаци... макар и пиаци, които са в човешки мащаб. Отчасти причината е, че е израснал органично. Това изумително съпоставяне на старо и ново, частиците светлина, които се спускат между сградите и някак създават карта, която пътува около главата ти... обикновено синя, особено през лятото... в сравнение с картите, които бихте очаквали да видите на конвенционални улици.

И започвам да мисля за това как бих могъл да комуникирам това под формата на книга. Как бих могъл да споделя усета си за Рим, разбирането си за Рим? Ще ви покажа по същество куп задънени улици. Първичната причина за всички тези задънени улици е, че ако не си сигурен къде отиваш, няма да стигнеш там с каквато и да било ефикасност.

Ето една малка карта... мислех за карти в началото. Може би просто трябва да се опитам да направя малък атлас с любимите си улици и връзки в Рим. Ето ред текст, който всъщност еволюира от парата, изпускана от скутер, минаващ през страницата. Тук същият този ред текст се увива около един фонтан илюстрация, която може да бъде обърната с главата надолу и четена и по двата начина. Може би този ред текст би могъл да бъде история, която да даде някакъв човешки аспект на това. Може би трябва да се отърся от тази карта напълно и наистина за да бъда честен в това, че искам да покажа любимите си частици и фрагменти от Рим. И просто да поритам футболна топка, което се случва по толкова много от площадите в Рим, просто да я оставя да отскача от нещата. И просто ще обяснявам за всяко от нещата, които футболната топка удря. Това изглеждаше някак евтино. Но макар и тъкмо да бях започнал тази презентация, това не е първото, което се опитах да направя, и вече някак се отчайвах.

В крайна сметка осъзнах, че нямам съдържание, на което мога да разчитам, и реших да се прехвърля на опаковки. Искам да кажа, това като че ли действа за много дребни неща. Затова реших, че един малък набор от четири малки книжки може да свърши работа. Но една от идеите, които възникнаха от някои от онези скици беше пътуване през Рим с различни превозни средства, с различна скорост, за да се покажат различните аспекти на Рим. Един вид обзор на Рим, който би могъл да се види от дирижабъл. Бързи моментни снимки на неща, които може да видиш от бърз моторен скутер, и много бавни. Като вървиш през Рим, може да успееш да проучиш в повече подробности чудесните повърхности и всичко, на което се натъкнеш.

Както и да е - върнах се на идеята за дирижабъла, отидох при Алберто Сантос-Дюмон. Открих един от неговите дирижабли, който имаше достатъчно измерения. Така че всъщност можех да го използвам като мащаб, който да мога да съпоставя с някои от нещата в Рим. Това или би летяло отгоре, или отминало, или да е паркирано отпред, но би било нещо като линийка... някакво пътуване през страниците... без да е линийка. Не, че знаете колко дъго всъщност е числото 11, но бихте могли да сравните числото 11 спрямо Пантеона с числото 11 спрямо Баните на Каракала, и така нататък, и така нататък. Ако ви интересува.

Това е Беатрикс, тя има куче на име Аякс. Тя е купила дирижабъл, малък дирижабъл. Тя сглобява структурата. Аякс души за дупки в балона преди тръгване. Тя го пуска над Испанските стъпки и тръгва на въздушна обиколка на града. Минаваме над Испанските стъпки. Хубав начин да се покаже тази река, този поток, някак течащ надолу по хълма. За съжаление, точно от другата страна на улицата, или доста близо, е колоната на Марк Аврелий. А диаметърът на дирижабъла създава впечатление, както виждате, докато тя се опитва да чете историята, която се върти в спирала около колоната на Марк Аврелий, приближава се твърде много, побутва я. Това ми дава възможност да предположа структурата на колоната на Марк Аврелий, която всъщност не е по-висока от куп квартали. Високи, плътни квартали. Над Пиаца Св. Игнасио... напълно разрушава симетрията, но това настрана... зрелищно място за посещение. Зрелищна рамка, вътре в която, виждате... обикновено... изключително синьо небе. Над Пантеона и окулуса с диаметър 26 фута. Тя паркира дирижабъла си, снижава въжето-котва и слиза, за да погледне вътре по-отблизо. Текстът е вдясно и отгоре надолу, така че си принуден да обърнеш книгата, и може да я видиш от гледна точка на земята и от нейна гледна точка, като гледаш в дупката и получаваш различна перспектива. Движение през пространството. Особено подходящо в сграда, която, съвършено, може да съдържа сфера, измерения на диаметъра, които са същите като разстоянието от центъра на пода до центъра на окулуса.

За нейно съжаление, котвеното въже се оплита в краката на някакви бойскаути, които посещават Пантеона, те незабавно са изхвърлени и получават изключителна, но ужасяваща обиколка на някои от куполите на Рим, които, от тяхна гледна точка, естествено биха висяли с главата надолу. Измъкват се, веднага щом стигат до върха на Сейнт Иво, онази малка спирална структура, която виждате там. Тя продължава по пътя си до Пиаца Навона. Забелязва много активност при ресторант "Тре Скалини", което й припомня, че е време за обяд, а тя е гладна. Продължават да наблюдават към Кампо де Фиори, който скоро достигат. Кучето Аякс е сложено в кошницата и снижено, със списък за храна, на пазара. Който процъфтява там до около един следобед, а после е напълно отстранен и не се появява отново до шест-седем на следващата сутрин. Както и да е - песът се връща в дирижабъла с нещата. За съжаление, когато тя отива да разопакова прошутото, Аякс се хвърля към него. Тя е успяла да спаси прошутото, но при този процес загубва покривката за маса, която виждате да отлита в горния ляв ъгъл. Продължават без покривката, като търсят място за приземяване, за да могат да обядват. В крайна сметка откриват огромна стена, пълна с малки дупчици, идеална за пристан на дирижабъла, защото има къде да се върже. Оказва се външната стена, останалата част от нея, на Колизеума. И така, паркират там, обядват прекрасно и имат зрелищна гледка.

Накрая на обяда развързват котвата, отлитат през Баните на Каракала и над градските стени в изоставена портиерна. И решават да погледнат още веднъж Пирамидата на Цестий, която има прът за осветление отгоре. За съжаление, това е проблем. Приближават се твърде много... а когато си в дирижабъл, трябва да внимаваш много за остри върхове. Това някак приключва малката й история. Марчело, от друга страна, е някак мързелив, но е на работа едва наобяд. Така че алармата звъни и е 12 без 5, нещо такова. Той става, скача на скутера си, втурва се през града покрай църквата "Санта Мария дела Паче", по алеите, през улиците, през които може да скитат туристи. Смущавайки тишината, живота на Рим от задните улички при всеки завой. Тази скорост, с която се движи, надявам се, че съм предположил в този малък образ... който, отново, може да се обърне и чете и от двете страни, защото има текст отдолу и текст отгоре, един от които е с главата надолу на това изображение.

И така, той продължава да се движи, като се приближава към нищо неподозиращ келнер, който се опитва да сервира две чинии лингуини в някак деликатен сос от бяло вино и миди на клиенти, седнали на маса точно пред ресторанта на улицата. Келнерът стига, но е твърде късно. А Марчело продължава да се движи в скутера си. Всичко, което вижда от тази точка, е леко засегнато от лингуините. Но продължава да се движи, защото този човек има работа за вършене. Маха малко скеле... една от причините Рим да остава изключителното място, което е: заради скелетата и решимостта да се поддържа тъканта, той е град, който продължава да расте и да се приспособява към нуждите на определено време, в което се намира, или ние го намираме. Право през Пиаца дела Ротонда, пред Пантеона, отново причинявайки поразии, и най-сетне захващайки се за работа. А Марчело, както се оказва, е шофьорът на автобус номер 64. А ако сте се возили на автобус номер 64, знаете, че той се кара със същия вид жизнерадост, демонстриран от Марчело на скутера му.

И най-сетне Карлето... виждате неговия апартамент в горния ляв ъгъл. Той гледа масата си. Тази вечер планира да направи предложение на приятелката си от 40 години. И иска да е съвършено. Извадил е свещи, сложил е цветя в средата и се опитва да прецени къде да сложи чиниите и чашите. Но не е доволен... нещо не е както трябва. Както и да е, телефонът звъни... викат го в палацото. Той тръгва, но в сравнение с пътуването, което току-що видяхме, се шляе. Всеки познава Карлето, защото се занимава с развлечения... всъщност се занимава с телевизия. Всъщност се занимава с поправка на телевизори, затова го познават хората. Затова всички му имат номера. Той пристига в палацото, пристига при големия преден вход. Влиза в двора и говори с уредника, който му казва, че в палацото е имало бедствие. Нито един телевизор не говори. А наближава голям футболен мач и тълпата става малко неспокойна и малко нервна.

Той слиза в мазето да провери инсталацията, а после постепенно се изкачва нагоре из цялата сграда, апартамент по апартамент, проверява всеки телевизор, проверява всяка връзка с надеждата да открие какъв е проблемът. Изкачва се нагоре, най-сетне по парадното стълбище до по-малко стълбище, докато стига до тавана. Отваря прозореца на тавана, разбира се, а там има покривка за маса, увита около телевизионната антена на сградата. Той я отстранява, проблемът е разрешен, всички в палацото са щастливи. И, разбира се, той разрешава и собствения си проблем. Сега трябва само, със съвършена маса, да я чака да пристигне.

Това беше първият опит, но не изглеждаше достатъчно веществен, за да предаде онова, което исках да предам за Рим, каквото и да бе то. Затова си помислих - ами, просто ще правя пиаци, ще влизам вътре и отдолу и ще показвам тези неща да растат, ще показвам защо са оформени така, както са. А после реших, че това е твърде сложно. Не. Просто ще взема любимите си парченца и ще ги сложа вътре в Пантеона, но ще запазя мащаба. Така че виждате върха на Сант'Иво и Пирамидата на Цестиус и Темпието на Браманте, всички едно до друго в това изумително пространство. Това е една рисунка. Помислих си, че може би е време Пиранези да се срещне с Ешер.

Всъщност виждате, че започвам наистина да губя контрол тук, както и надежда. Има една много, много тънка синя линия изпарения, която някак минава през това нещо, която би била един вид следата, която държи това заедно. А после си помислих: чакай малко, какво правя? Една книга не е само спретнат начин да се събира и съхранява информация. Тя е серия от пластове. Искам да кажа, винаги се бели един слой от друг... мислим за тях като страници, като го правим по определен начин. Но помислете за тях като пластове. Искам дакажа, Рим е място на пластове... хоризонтални пластове, вертикални пластове. И реших, че простото белене на страница би ми позволило да... ако ви накарам да мислите за това по правилния начин... би ми позволило някак да ви покажа дълбочината на слоевете. Хоросанът, на стените на повечето от сградите в Рим, покрива белега... белезите от векове промяна, докато тези структури са били приспособявани, вместо да бъдат събаряни. Ако направя сгъваща се страница отляво и ви оставя просто да я разгънете, виждате отзад какво имам предвид под белези. Виждате, че през 1635-а станало жизненоважно да се правят по-малки прозорци, защото идвали лошите, или нещо такова. Всички преработки се погребват под хоросана. Можех да обеля една страница от този палацо, за да ви покажа какво става вътре в него. Но по-важното е, че бих могъл също да ви покажа как изглежда в ъгъла при една от онези великолепни сгради с всичките масивни каменни блокове... или фалшивите каменни блокове, направени с тухли и хоросан, какъвто е случаят по-често.

Така че става леко триизмерно. Бих могъл да ви отведа по една от онези тесни улички, на една от онези изненадващи пиаци, като използвам двойна сгъвка. Двойно сгъваща се страница... която, ако сте били като мен и сте чели книги-игри като дете... да се надяваме, че пъхате глава вътре. Увиваш страниците около главата си и си на тази пиаца за този кратък период от време. Всъщност не съм правил нищо много по-сложно от това да правя сгънати страници. Но после реших, че може би мога да опростя нещата. Да разгледаме Пантеона и Пиаца дела Ротонда пред него. Ето една книга, напълно разтворена. Ако не отворя книгата изцяло, ако я отворя само на 90 градуса, гледаме фасадата на Пантеона. И гледаме някак отгоре, повече или по-малко долу на площада. А ако обърна книгата в другата посока, гледаме през площада към фасадата на Пантеона. Без сгъвки, без номера... просто една книга, която не е отворена изцяло. Изглеждаше обещаващо. Реших, че може би ще го правя вътре и мога дори да комбинирам сгъвките със само частично отворената книга. И така, влизаме вътре в Пантеона, а той расте, и така нататък, и така нататък. И си помислих, че може би съм на прав път, но то някак изгуби човешкото си качество.

Затова се върнах към понятието за история, което винаги е добре, ако се опитваш да накараш хората да обърнат внимание на една книга и да събират информация по пътя. "Напредъкът на гълъба" ми се стори примамливо заглавие. Ако беше гълъб, прибиращ се у дома, щеше да се нарича "Одисеята на Омир". Но беше пътуването на... (Смях) ...ако едно заглавие е добро, използвай го. Но би било пътуване, което минава през Рим и показва всички неща, които харесвам в Рим. Това е гълъб, кацнал върху църква. Излита през деня и прави нормални гълъбски неща, връща се... цялото място е покрито със скеле и зелени мрежи. И няма начин този гълъб да се прибере у дома, така че е бездомен гълъб. И ще трябва да си намери ново място за живеене. Това ми позволява да прегледам каталога си от любими неща. Започваме с високите, и така нататък. Може би трябва да се върне и да живее с членовете на семейството... това не винаги е добре. Но някак отново събира гълъбите. Реших, че това е някак интересно, но може би трябва да има лице, замесено в това по някакъв начин.

Затова някак измислих този старец, който прекарва живота си в грижи за болни гълъби. Ходи навсякъде, за да ги събира. На опасни места и какво ли не. Те се сприятеляват с този човек, учат се да правят номера и да го забавляват по обедно време. Развива се истинска връзка между този старец и тези гълъби. Но за съжаление той се разболява. Разболява се тежко. Но ги е научил да казват името му, което е Алдо. Появяват се един ден, след като не са го виждали три-четири дни. Той живее в тази малка мансарда. Те казват името му и летят наоколо. И той най-сетне събира достатъчно сили, за да се изкачи някак по стълбата на покрива. А всички гълъби, в стил "Червеният балон", са там и го чакат и го отнасят над стените на града. А той има... забравих да го спомена... винаги, щом изгуби гълъб, носи гълъба навън, отвъд стените на града. По стария римски обичай мъртвите никога не били погребвани в очертанията на стените. Реших, че това е наистина весела история. (Смях) Това наистина ще стигне далеч.

Както и да е - минах през това, и пак... ако опаковката не действа и ако историите вървят в правилната посока, просто измислям заглавия. И се надявам, че едно заглавие някак ще ме побутне в правилната посока. Понякога наистина ме съсредоточава достатъчно и дори правя титулна страница. Това са всички титулни страници, които в крайна сметка ме доведоха до решението, на което се спрях, а именно - историята на една млада жена, която изпраща съобщение по питомен гълъб... тя живее извън стените на град Рим... до някого в града. А гълъбът лети надолу над Апианския път. Виждате гробниците, боровете и така нататък по пътя. Ако виждате червената линия, виждате дирята на гълъба. Ако не виждате червената линия, вие сте гълъбът. И на този етап става необходимо и възможно да се опитам да предам какво би било това усещане, да летиш над града, без всъщност да се движиш. Край Пирамидата на Цестий... тези ще ви изглеждат много познати, дори ако не сте били в Рим наскоро. Покрай портиерната. Това беше нещо, което е малко необичайно. Този гълъб прави нещо, което повечето питомни гълъби не правят: поема по живописния маршрут. Което беше средство, което сметнах за необходимо, за да се разшири тази книга отвъд около четири страници.

Значи, кръжим около Колизеума, край Църквата на Санта Мария в Космедин и Храма на Херкулес, към реката. Почти се сблъскваме с корниза на Палацо Фарнезе, проектиран от Микеланджело, построен от камък, взет от Колизеума. За малко! Спускаме се надолу над Кампо де Фиори. Това е едно от онези неща, които показвам на студентите си, защото е напълно незаконнородено... отрицание на всички правила за перспектива. Единственото правило за перспектива, което е важно според мен, е, че ако изглежда достоверно, си успял. Но се опитваш да разбереш къде се срещат точките на изчезване тук. Две са на Марс, и нечий друг... разбирате ли, две други... в Кремона. Но на пиацата пред Санта Мария дела Паче, където неизменно върви футболен мач и ни удря футболна топка. Това е ужасна илюстрация как ме удря футболна топка. Имам всички парчета. Ето я Санта Мария дела Паче, това е футболна топка, ето малко от птиче крило. Нищо не се случва. Затова трябваше да го премисля. А ако искаш да отидеш да видиш Санта Мария дела Паче... знаете ли, тези книги са наистина гъвкави, невероятно интерактивни... просто я обръщаш и я поглеждаш от другата страна.

През алеята виждаме, че сблъсъкът е уловен в червената линия. А птицата успява да се опомни край тази средновековна кула... една от малкото останали сревновековни кули... към църквата... забравил съм й името... "Света Агнес", и около купола, гледащ надолу към Пиаца Навона, която вече споменахме и видяхме. Ето я статуята на Бернини на четирите реки. А после край чудесната Боромини Сант'Иво. Спираме на окулуса с диаметър 26 фута на Пантеона, колкото да си поемем дъх. А после може да се спуснем вътре и наоколо, и понеже летим, няма защо да се притесняваме за гравитация точно в този момент, така че тази рисунка може да се ориентира на страницата по всякакъв начин.

Ставаме малко темпераментни, като подминаваме Йесу... не е изненадващо някак да се имитира архитектурата по този начин. Край чудесната стена, изпълнена със съпоставянето, за което говорех: красиви гравюри по стените над неоновия надпис "Ристоранте", и така нататък. И накрая пристигаме в двора на палацото, който е нашата цел. Право нагоре през двора, в едно малко прозорче, на тавана, където някой работи на дъската за рисуване. Той отстранява посланието от крака на птицата. Ето какво пише в него. Като гледаме дъската за рисуване, виждаме по какво работи той - всъщност, карта на пътуването, което гълъбът току-що е предприел, а червената линия се простира през всички гледки. А ако искаш информацията, така че да завършим този цикъл на разбиране, трябва само да прочетете тези редове. Много благодаря.