Дейвид Дойч за мястото ни в космоса

На всички ни казват да правим нещо различно и изненадващо. И аз ще опитам да направя това. Но искам да започна с две неща, които всички вече знаят. Първото, всъщност, е нещо, което се знае през повечето време на писаната история. И то е, че планетата Земя, или Слънчевата система, или нашата околна среда, каквото и да е, е уникално пригодено да подкрепя нашата еволюция... или сътворение, както се мислело някога... и настоящото ни съществуване, и най-важното - бъдещото ни оцеляване.

В наши дни тази идея има драматичното име "Космическият кораб Земя". Идеята е, че извън космическия кораб Вселената е извънредно враждебна, а вътре в него е всичко, което имаме и от което зависим. И имаме само един шанс: ако разрушим кораба си, няма къде другаде да отидем. Второто, което всеки знае е, че противно на това, което се вярвало през по-голямата част от човешката история, човешките същества всъщност не са центърът на съществуването. Според прочутите думи на Стивън Хокинг, ние сме просто химична пяна по повърхността на една типична планета, която обикаля в орбита около една типична звезда, която е в покрайнините на една типична галактика, и така нататък.

Първото от тези две неща, които всички знаят, един вид казва, че всички ние сме на едно много нетипично място, уникално пригодено и така нататък, а второто предполага, че всички сме на едно типично място. И особено, ако гледате на тези две неща като на дълбоки истини, според които да живеете и да ви информират житейските ви решения, тогава те, като че ли леко си противоречат помежду си. Но това не им пречи да бъдат и двете абсолютно погрешни. (Смях) И е така. Да започнем с второто: Типично. Ами... това ли е типично място? Да се огледаме наоколо и да погледнем в случайна посока, виждаме стена и химична пяна.. (Смях) ...а това изобщо не е типично за Вселената. Всичко, което трябва да направите, е да продължите няколкостотин километра в същата посока и да погледнете назад - изобщо няма да видите нито стени, нито химична пяна... всичко, което ще видите, е една синя планета. А ако се отдалечите още повече, ще видите Слънцето, Слънчевата система, звездите и така нататък. Но това все още не е типично за Вселената, защото звездите са на галактики. А повечето места във Вселената, типичното място във Вселената, няма нищо общо с каквито и да било галактики.

Да отидем още по-далеч, докато излезем извън галактиката, и да погледнем назад - да, пред нас се простира огромната галактика със спиралните си ръкави, Досега сме изминали 100 хиляди светлинни години оттук. Но все още сме много далеч от типично място във Вселената. За да стигнем до типично място, трябва да изминем 1000 пъти повече разстояние в междугалактическото пространство. И как изглежда това? Типично. Как изглежда типичното място във Вселената? На доста висока цена, TED създаде виртуален модел с висока резолюция на междугалактичното пространство... на изгледа от междугалактичното пространство. Може ли да изгасите лампите, ако обичате, за да можем да го видим?

Така, не съвсем, не съвсем идеално... разбирате ли, в междугалактичното пространство... междугалактичното пространство е напълно тъмно, тъмно като в рог. Толкова е тъмно, че ако трябва да погледнете към най-близката до вас звезда и тази звезда избухне като свръхнова, а вие се взирате точно в нея в същия момент, когато светлината ви достигне, пак няма да можете да видите дори проблясък. Ето колко голяма и колко тъмна е Вселената. И всичко това въпреки факта, че свръхновата е толкова ярка, толкова блестящо събитие, че може да ви убие на място от разстояние няколко светлинни години. И все пак от междугалактичното пространство е толкова далеч, че дори няма да я видите. Освен това тук е много студено... по-малко от три градуса над абсолютната нула. И е много празно. Вакуумът тук е милион пъти по-малко плътен от най-наситения вакуум, който може да създадат най-добрите ни технологии на Земята понастоящем. Ето колко различно е това типично място оттук. И ето колко нетипично е това място. Може ли да светнете лампите отново, моля? Благодаря.

А какво знаем за една среда, която е толкова далеч, толкова различна и толкова чужда на всичко, което познаваме? Е, Земята - нашата среда, в нашата форма - създава познание. А какво означава това? Погледнете дори по-далеч от мястото, където току-що бяхме... имам предвид оттук, с телескоп... и ще видите обекти, които приличат на звезди. Те се наричат квазари. Квазар по начало означава квази-звезден обект, което означава нещо, което прилича малко на звезда. (Смях) Но те не са звезди. Знаем точно какво са те. Преди милиарди години, на милиарди светлинни години разстояние, материалът в центъра на галактиката се свил в супермасивна черна дупка. А после огромното магнитно поле насочило част от енергията на този гравитационен колапс. И част от материята изригнала отново под формата на огромни струи, които осветявали дяловете с блясъка на... може би трилион слънца.

И така, физиката на човешкия мозък едва ли би могла да е по-различна от физиката на такава струя. Ние не бихме могли да оцелеем и за миг в него. Езикът се проваля, опитвайки се да опише какви биха били условията в една от тези струи. Би било донякъде като преживяване на експлозия на свръхнова, но съвсем отблизо и за по милион години наведнъж. (Смях) И все пак тази струя се е случила точно по такъв начин, че милиарди години по-късно, на другия край на Вселената, някаква частица химична пяна да може да опише точно и да моделира, да предсказва, да обяснява преди всичко... ето ви спраката... какво се е случило там, в реалността. Едиствената физична система, мозъкът, съдържа точен работен модел на другата - квазара. Не само негов повърхностен модел, макар да съдържа и това, а обяснителен модел, въплъщаващ същите математически връзки и същата причинна структура.

Това е познание. И като че ли не е достатъчно изумително, верността, с която едната структура наподобява другата, се повишава с времето. Това е растежът на познанието. Така че законите на физиката имат това специално свойство. Че физични обекти, колкото и да са различни един от друг, въпреки това могат да въплъщават същата математическа и причинна структура и това да става все повече с времето.

Така че ние сме една различна химична пяна. Тази химична пяна има универсалност. Нейната структура съдържа, със все по-повишаваща се прецизност, структурата на всичко. Това място, а не други места във вселената, е център, който съдържа вътре в себе си структурната и причинна есенция на цялата останала физическа реалност. Затова е далеч от незначителност фактът, че законите на физиката позволяват това, или дори че дават възможност това да се случи, е едно от най-важните неща във физическия свят.

А как Слънчевата система... и нашата среда, под формата на нас... придобива тази специална връзка с останалата част от Вселената? Е, едно вярно нещо в забележката на Стивън Хокинг... искам да кажа, тя е вярна, но набляга върху нещо погрешно. Нещо вярно в нея е, че не го прави с някаква специална физика. Няма никакво специално разпределение, не включва чудеса. Прави го просто с три неща, които тук имаме в изобилие. Едното от тях е материя, защото растежът на познанието е форма на обработка на информация. Обработката на информация е изчисление, изчислението изисква компютър... не е известен начин да се направи компютър без материя. Нужна ни е също и енергия, за да направим компютър, и най-важното - в резултат да направим медията, върху която записваме познанието, което откриваме.

И трето, по-неосезаемо, но също толкова жизненоважно за съзиданието с отворен край на познание, на обяснения, е доказателството. Нашата среда е пълна с доказателства. Изпитали сме... да кажем, Нютоновия Закон за гравитацията... преди около 300 години. Но доказателството, че някога сме правили това, е падало върху всеки квадратен метър от Земята в продължение на милиарди години преди това, и ще продължи да пада още милиарди години след това. Същото е вярно и за всички други науки. Доколкото знаем, доказателството за откриване на най-основните истини на всички науки е тук, под носа ни, на нашата планета.

Нашето местоположение е наситено с доказателства, както и с материя и енергия. Навън, в междугалактическото пространство, тези три предпоставки за създаването с отворен край на познание са в най-ниската възможна наличност. Както казах, там навън е празно, студено и тъмно. Така ли е наистина? Всъщност, това е просто поредното ограничено недоразумение. (Смях) Защото, представете си един куб там навън, в междугалактическото пространство, със същия размер като нашия дом, Слънчевата система. Този куб е много празен по човешките стандарти, но това все пак означава, че той съдържа над милион тона материя. А един милион тона са достатъчни, за да се направи, да кажем, самоподдържаща се космическа станция, на която има колония от учени, посветили се на създаване на поток от познание с отворен край, и така нататък.

Далеч отвъд настоящата технология е дори да се събере водородът от междугалактическото пространство, да се формира в други елементи и така нататък. Но работата е там, че в една понятна вселена, ако нещо не е забранено от законите на физиката, тогава какво би могло да ни попречи да го правим, освен ако не знаем как? С други думи, въпрос на познание е, не на ресурси. И същото... е, ако можехме да правим това, автоматично бихме имали енергиен източник, защото трансмутацията би била синтезиращ реактор... а доказателство? Ами, отново, там навън е тъмно за човешките сетива. Но всичко, което трябва да направиш, е да вземеш телескоп, дори по проект от днешно време, да погледнеш навън, и ще видиш същите галактики, които виждаме оттук. А с по-мощен телескоп ще можеш да виждаш звездите и планетите. В онези галактики ще може да се занимаваш с астрофизика и да изучаваш законите на физиката. А локално там биха могли да се изграждат ускорители на частици и да се изучава физика на елементарните частици, химия и така нататък. Вероятно най-трудната наука ще бъдат биологичниите полеви проучвания, защото ще са нужни няколкостотин милиона години, за да се стигне до най-близката съдържаща живот планета и обратно. Но трябва да ви кажа... извинявай, Ричард, но никога не съм харесвал особено биологичните полеви проучвания и мисля, че спокойно бихме могли да минем с по едно на всеки няколкостотин милиона години. (Смях)

Така че всъщност междугалактическото пространство съдържа всички предпоставки за създаване на познание с отворен край. Всеки такъв куб, където и да било във вселената, би могъл да стане същият вид център, който сме ние, ако там присъства познанието как да се направи това. Значи не сме на уникално гостоприемно място. Ако интергалактическото пространство е способно да създава поток от обяснения с отворен край, тогава така е и с почти всяка друга среда. Също и Земята. Също и една замърсена Земя. А ограничаващият фактор, там и тук, не са ресурсите, защото те са изобилни, а познанието, което е оскъдно.

Този възглед, основан върху космическото познание, може... и мисля, че трябва... да ни накара да се чувстваме много специални. Но също така трябва да ни накара да се чувстваме уязвими, защото означава, че без специфичното познание, нужно за оцеляване при постоянните предизвикателства на вселената, няма да оцелеем при тях. Трябва само една супернова да избухне на няколко светлинни години разстояние, и всички ще сме мъртви! Мартин Рийс наскоро е написал книга за нашата уязвимост към всякакъв вид неща, от астрофизика до объркали се научни експерименти, и най-важното - към тероризъм с оръжия за масово унищожение. Според него цивилизацията има само 50 процента шанс за оцеляване през този век. Мисля, че той ще говори за това по-нататък на конференцията.

Не смятам, че вероятността е подходящата категория, в която да се обсъжда този въпрос. Но съм съгласен с него за това. Може да оцелеем, а може и да не успеем да оцелеем. Но не зависи от случайността, а от това дали създаваме подходящото познание навреме. Опасността изобщо не е безпрецедентна. Постоянно изчезват видове. Цивилизации преживяват края си. Огромното мнозинство от всички видове и всички цивилизации, съществували някога, сега са история. А ако искаме да сме изключение от това правило, тогава логично единствената ни надежда е да използваме единствената черта, която отличава нашия вид и нашата цивилизация от всички други. А именно, специалната ни връзка със законите на физиката. Способността ни да създаваме нови обяснения, ново познание... да бъдем център на съществуването.

А сега, да приложа това към едно настоящо противоречие, не защото искам да защитавам което и да е определено решение, а просто за да илюстрирам какъв тип неща имам предвид. Противоречието е глобалното затопляне. Аз съм физик, но не подходящият вид физик. Що се отнася до глобалното затопляне, съм просто лаик. А рационалното за един лаик е да приема сериозно преобладаващата научна теория. Според тази теория вече е твърде късно да се избегне катастрофа. Защото, ако е вярно, че най-добрият ни вариант в момента е да предотвратяваме емисиите от СО2 с нещо като протокола от Киото, с неговите ограничения за икономическа дейност и огромната му цена от стотици милиарди долари или каквото и да е, тогава това вече е катастрофа по всички разумни мерки. А действията, които се поддържат, дори не претендират за разрешение на проблема, а само за краткото му отлагане. Така че вече е твърде късно да се избегне, и вероятно е било твърде късно да се избегне, още откакто който и да е, е осъзнал опасността. Вероятно вече е било твърде късно през 70-те години на ХХ век, когато най-добрата налична научна теория ни казваше, че индустриалните емисии са на път да предизвикат нова ледена епоха, при която ще измрат милиарди.

Урокът от това ми се струва ясен и не знам защо той не информира обществения дебат. И той е, че не може винаги да знаем. Когато знаем за надвиснала опасност, а начинът за разрешаването й струва по-малко от цената на самата катастрофа, тогава няма да има особени спорове, всъщност. Но никакви предпазни мерки и никакъв предпазен принцип не могат да избегнат проблеми, които все още не предвиждаме. Поради това ни е нужна позиция за поправяне на проблеми, не само избягване на проблеми. И е вярно, че една унция превенция е равна на един паунд лек, но това е само ако знаем какво да предотвратяваме. Ако са те ударили по носа, тогава медицинската наука не се състои от това да те учи как да избягваш удари. Ако медицинската наука е спряла да търси лекове и се е концентрирала само върху превенция, тогава тя би постигнала много малко и от двете.

В момента светът е пълен с планове за форсиране на редукции в газовите емисии на всяка цена. А трябва да е пълен с планове за понижаване на температурата и с планове за живот при по-висока температура. И не на всяка цена, но ефикасно и евтино. Съществуват някои такива планове, неща като рояци огледала в космоса, които да отразяват слънчевата светлина встрани, и насърчаване на водните организми да ядат повече въглероден диоксид. В момента тези неща са периферни изследвания. Не са централни в човешките усилия за справяне с този проблем или с проблемите като цяло. А с проблеми, с които не сме наясно днес, възможността за поправяне... не просто късметът да избягваме неопределено... е единствената ни надежда, не само за разрешаване на проблемите, но за оцеляване. Затова вземете две каменни плочи и дълбайте върху тях. На едната издълбайте "Проблемите са разрешими". А на другата издълбайте "Проблемите са неизбежни". Благодаря. (Аплодисменти)