Дейвид Бърн: Как архитектурата помогна на музиката да се развие

Това е мястото за срещи, където аз, като младеж, някои от песните, които написах, бяха изпълнени за пръв път. Беше, удивително, стая с добра акустика. С всички неравни стени и всичките боклуци навсякъде, всъщност беше озвучена много добре. Това е песен, която беше записана там. (Музика) Това не е Talking Heads на снимката. (Музика: "A Clean Break (Let's Work)" от Talking Heads) Стаята била разработена така, че думите да могат да бъдат разбирани. Стиховете на песните можели да бъдат разбрани доста добре. Озвучаващата система беше горе-долу прилична. И нямаше много ехо в стаята. Така че ритъма можеше да бъде също непокътнат, доста стегнат. Други места в държавата имаха подобни стаи. Това е Tootsie's Orchid Lounge в Нашвил. Музиката беше донякъде различна, но в стурктура и форма, доста еднаква. Поведението на клиентелата беше също доста еднакво. И така групите в Tootsie или в CBGB трябваше да свирят достатъчно силно -- звука трябваше да е достатъчно силен, за да превъзмогне падащите хора, крещящите и всички останали неща, които правят.

Оттогава съм свирил на други места, които са много по-хубави. Свирил съм в Дисни Хол тук и Карнеги Хол и на места като тези. И беше много вълнуващо. Но също така забелязах, че понякога музиката, която съм написал или пишех в момента не звучеше толкова страхотно в някои от тези зали. Справяхме се, но понякога тези зали не изглеждаха точно подходящи за музиката, която правех или бях направил. За това се попитах: Пиша музика за специални стаи ли? Имам ли си място, сборище на ум, когато пиша? Това модел ли е за творчество? Всички ли правим неща със сборище, контекст на ум?

Окей, Африка. (Музика: "Wenlenga"/ Различни артисти) Повечето от популярната музика, която познаваме сега има голяма част в корените си от Западна Африка. И музиката там, бих казал, инструментите, заплетените ритми, по начина, по който е изсвирена, обстановката, контекста, всичко е перфектно. Всичко се сработва перфектно. Музиката излиза перфектна в тази обстановка. Няма голяма стая, за да създава ехо и да обърква ритъма. Инстурментите са достатъчно силни, че могат да бъдат чути без увеличение, и т.н., и т.н. Това не е случайно. Перфектно е за този определен контекст. И ще бъде бръкотия в контекст като този. Това е готическа катедрала. (Муика: "Spem In Alium" от Томас Талис) В готическа катедрала, този вид музика е перфектен. Не променя тон. Нотите са дълги. Но почти няма никакъв ритъм. И залата ласкае музиката. Всъщност я подобрява. Това е залата, в която Бах е написал някои свои произведения. Това е органа. Не е толкова голяма, колкото готическата катедрала, за това може да твори неща, които са малко по-сложни. Може, много иновационно, всъщност да променя тонове без да рискува големи дисонанси. (Музика: "Fantasia On Jesu, Mein Freude" от Йохан С. Бах)

Това е малко по-късно. Това са стаи, в които Моцарт е писал. Мисля, че сме в 1770, някъде там. Те са по-малки, дори още по-малко ехо от тях за това може да пише наистина украсена музика, която е много сложна -- и работи. (Музика: "Sonata In F," KV 13, от Волфганг А. Моцарт) Изпълва залата перфектно. Това е Ла Скала. Горе-долу по същото време. Мисля, че е построена около 1776. Хората в публиката в тези опери, когато са били построени, са си крещели едни на други. Яли са, пили са и са крещели на хората на сцената, точно както правят в CBGB и места като него. Ако харесали ариа, те викали и предлагали да бъде изпълнена отново на бис, не на края на изпълнението, а незабавно. (Смях) Ето това е било оперно преживяване. Това е операта, която Вагнер е построил за себе си. И размера на тази зала не е толкова внушаващ. По-малка е от тази. Но Вагнер е направил иновация. Искал е по-голяма група. Искал е малко повече бомбастичност. И така е увеличил размера на мястото за оркестъра, за да може да помести повече инструменти там. (Музика: "Lohengrin/ Прелюдия към действие III" от Ричард Вагнер)

Добре. Това е Карнеги Хол. Очевидно, този вид музика е станал популярен. Залите станали по-големи. Карнеги Хол е с добър размер. По-голяма е от някои други симфонични зали. И те са много по-ехтежни от Ла Скала. Горе-долу по същото време, според Алекс Рос, който пише за Ню Йоркър, този вид правило е дошло като последица, публиката трябвало да бъде тиха, без ядене, пиене и крещене по сцената, или клюкарене помежду си по време на спектакъл. Трябвало да бъдат много тихи. И така тези две неща обединени означавало, че различен вид музика, е звучала най-добре в този вид зали. Означавало е, че може да има необикновена динамика, която не е присъствала в някои от тези други видове музика. Тихите части можело да бъдат чути, които биха били удавени от всичкото клюкарене и викане. Но поради ехото в тези зали като Карнеги Хол, музиката е трябвало да бъде може би малко по-малко ритмична и малко по-структурна. (Музика: "Симфония № 8 в Е Мажор" от Густав Малер) Това е Малер. Прилича на Боб Дилан, но е Малер. Това е последната плоча на Боб, да.

(Смях)

Популярната музика се появява по същото време. Това е джаз група. Според Скот Джоплин, групите са свирели по лодки по реката и клубове. Отново е шумно. Свирили са за танцуващи хора. Има определени части на песента -- песните имат различни части, които танцуващите много харесват. И казват, "Изсвирете тази част отново." Е, обаче може само толкова пъти да изсвирите същата част от една песен отново и отново за танцуващите. И така групите започнали да импровизират нови мелодии. И нова форма на музиката се родила. (Музика: Royal Garden Blues" от В.К. Хенди/ Етел Уотърс) Тези са изпълнени главно в малки зали. Хората танцуват, крещят и пият. За това музиката трябва да е достатъчно силна, за да може да бъде чута над всичко това. Същата истина важи и за -- това е началото на века -- цялата популярна музика на 20-ти век, независимо дали е рок или латинска музика, или каквато и да е била друга. Наистина не се променя толкова много.

Променя се около една трета от началото на двадесети век, когато това става главното сборище за музика. И това е един начин, по който музиката е стигнала до там. Микрофоните позволявали на певците, особено, и музикантите и композиторите, напълно да променят този вид музика, който са писали. Дотогава, много от нещата, които са били пускани по радиото са били жива музика, но певци като Франк Синатра, можели да използват микрофона и да правят неща, които никога не биха могли без микрофона. Други певци след него са отишли дори по-далеч. (Музика: "My Funny Valentine" от Чет Бейкър) Това е Чет Бейкър. И това нещо, би било невъзможно без микрофон. Би било невъзможно и без записване на музиката. И той ти пее точно в ухото. Шепне в ухото ти. Ефекта е просто поразителен. Все едно човек да седне до теб, да ти шепне какво ли не в ухото.

И така от този момент нататък музката се различава. Има жива музика, има и записана музика. И вече не трябва да бъдат напълно еднакви. Има сборни места като тези, дискотека, или джубокс в баровете, където изобщо нямаш нужда от група. Не трябва да има никакво живо изпълнение от музиканти. И звуковите системи са добри. Хората започнали да правят музика специално за дискотеки и за тези звукови системи. И както е с джаза, танцуващите харесвали определени части повече от други. Има и ранен хип-хоп, и момчетата от него свирят в цикъл определени секции. (Музика: "Rapper's Delight" от Шугърхил Генг) MC-то ще импровизира стиховете по същия начин, по който джаз музикантите ще импровизират мелодиите. И друга нова форма на музика е родена.

Живото изпълнение, когато било невероятно успешно, се озовало в нещо, което акустично погледнато, са най-лошо звучащите места на планетата, спортни стадиони, баскетболни и хокейни игрища. Музиканти, които се озоваваха там направиха най-доброто, което можаха. Написаха това, което сега се казва арена рок, което е балади със средна скорост . (Музика: " I Still Haven't Found What I'm Looking For" от U2) Направиха най-доброто, което можаха, като се сметне, че това е нещото, за което пишеха. Темпото е средно. Звучи голямо. По-скоро е социална ситуация, отколкото музикална. По някакъв начин музиката, която пишат за това място работи перфектно.

За това има много нови места. Едно от новите неща е автомобила. Аз израстнах с радиото в колата. Но сега това се е развило в нещо друго. Колата е цяло ново средище. (Музика: "Who U Wit" от Lil' Jon & the East Side Boyz) Музиката, която, бих казал, е написана за автомобилната звукова система, се слуша перфектно на нея. Може да не е това, което бихте искали да слушате в къщи, но е чудесна за колата -- има огромен честотен спектър, знаете, голям бас и гласа е заклещен по средата. Автомобилната музика, можете да слушате с вашите приятели.

Има друг вид ново средище, личния MP3 плейър. Както може да се предположи, това е само за християнска музика. (Смях) И до известна степен това е като в Карнеги Хол, или когато зрителите затихват, защото сега можете да чуете всеки детайл. Или с други думи, повече е като западно-африканската музика, защото, ако музиката в MP3 плейъра стане прекалено тиха, ти я увеличаваш, и в следващата минута, ушите ти са взривени от силен откъс. Е това наистина не работи. Мисля, че поп музиката, главно, е написана днес, до някаква степен, е написана за този вид музиканти, за този вид лично преживяване, където можете да чуете екстремни детайли, но динамиката не се променя толкова много.

И така се питам: Добре, това ли е модел за създаване, тази адаптация, която правим? И случва ли се навсякъде? Е, според Дейвид Атенбъроу и някои други хора и птиците го правят. Птиците под навеса където шумът е наситен, техния повик изглежда, че е висок тон, къс и повтарящ се. А птиците на земята изглежда имат ниско тонни повиквания, за да не звучат изопачено, когато подскачат през гората. И птици като това саванско врабче, изглежда имат бръмчащ (Звуков клип: саванско врабче пее) вид на повикване. Излиза, че звук като този, е най-способния и практичен начин да предадат техните чуруликания през полетата на саваните. Други птици, като този червен таван, са се приспособили към същия вид. Червения таван на източния бряг на САЩ, където горите са малко по-гъсти, имат един начин на повик, а червените тавани на другата страна, на запад, (Звуков клип: песен на червен таван) имат различен начин на чуруликане. (Звуков клип: песен на червен таван) И така птиците също го правят.

И си помислих: Е, ако това е модел за създаване, като правим музиката главно под тази форма, да се пригоди към контекста и, ако правим изкуство, за да се пригоди към стените на галерията или музея, и ако пишем софтуеър, за да се пригоди към съществуваща операционна система, така ли работи? Да, мисля че е еволюционно. Адаптиращо се. Но удоволствието, страстта и насладата все още са там. Това е обратната страна на неща, откъм традиционната романтична страна. Романтичната страна е това, че първо идва страстта и след това идва излеянието от емоции, и след това се формира в нещо. И си казвам, е страстта е все още там, но съдът, в който ще бъде инжектирана и излята това е инстинктивно и интуитивно, създадено първо. Вече знаем къде отива тази страст. Но този конфликт на възгледи е някакси интересен.

Писателят, Томас Франк, казва, че това може да бъде вид обяснение защо някои гласоподаватели гласуват срещу техните най-добри интереси, тези гласуващи, като повечето от нас, предполагат, че ако чуят нещо, което им звучи искрено, идва от вътре и е страстно, и е по-автентично. И ще гласуват за това. И така, ако някой може да се преструва истински, ако могат да изфалшифицират страстта, имат по-голям шанс да бъдат избрани по този начин, което изглежда малко опасно. Казвам, че двете, страстта и насладата не са взаимно изключващи се.

Може би това, от което има нужда света е да осъзнаем, че сме като птиците. Адаптираме се. Пеем. И като птиците, радостта е все още там, въпреки, че сме променили това, което правим, за да се вместим в контекста.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)