Желанието на Дейв Егерс по повод наградата ТЕД: Имало едно време в училище

Благодаря много на всички от ТЕД, особено на Крис и Ейми. Не мога да повярвам, че съм тук. Не съм спал от седмици. С Нийл седяхме там и сравнявахме кой е спал по-малко в очакване на това. Никога не съм бил толкова нервен -- и правя така, когато съм нервен - осъзнах току-що. И така, ще поговоря за това какво правехме в организацията, наречена "826 Валенсия", а след това ще говоря за това как всички може да се присъединим и да правим подобни неща.

Около 2000 г. живеех в Бруклин, опитвах се да завърша първата си книга, скитах се замаян наоколо всеки ден, защото пишех от полунощ до 5 сутринта. Затова че се разхождах в омая през деня. Не бях с достатъчно ясен ум, за да говоря през деня, но имах гъвкаво работно време. В района в Бруклин, в който живеех - Парк Слоуп има много писатели - има много висока концентрация на глава на населението на писатели спрямо обикновени хора. Междувременно, бях израснал сред много учители. Майка ми беше учителка, сестра ми стана учителка, а след университета много от приятелите ми се захванаха с преподаване. И така, винаги ги слушах да говорят за живота си и колко вдъхновяващ е той - те са може би най-работливите и постоянно вдъхновяващи хора, които познавам

Но познавах и много от проблемите, срещу които бяха изправени, толкова много от битките, които водеха. Една от тях беше, че много от приятелите ми, които преподаваха в градски училища, имаха проблеми с това учениците им да са на подходящото за класа ниво, особено що се отнася до четене и писане. Все пак, толкова много от тези ученици идват от семейства, където вкъщи не се говори английски, където много от тях имат различни специални нужди, проблеми с ученето. И, разбира се, те работеха в учлища които много често имат финансови проблеми. Говорехме за това и те казваха: "Знаеш ли, просто имаме нужда от повече хора, повече единици, повече персонално внимание, повече часове, повече експертност на хора, които имат умения по английски и могат да работят с тези ученици лично."

Тогава аз питах: "А защо просто ти не работиш с тях лично?" Те отвръщаха, "Ами, имаме пет класа от 30 до 40 ученици всеки. Това прави 150,180, 200 ученика на ден. Как изобщо е възможно да отделим на всеки ученик дори по един час на седмица персонално внимание? Ще трябва многократно да се увеличи работната седмица и да се клонират учителите. И така, започнахме да говорим за това. В същото време мислех за огромната група хора, които познавах: писатели, редактори, журналисти, докторанти, университетски асистенти, какви ли не. Всички тези хора имаха някакъв вид плаващо работно време и се интересуваха от английското слово - надявам се да се интересуват ит от английския език, макар и да не го говоря добре в момента. Опитвам се. Времето ме притеснява. Но всеки, който познавах, се интересуваше от важността на писаното слово в смисъл подхранване на демокрация и отглеждане на просветен живот. И така, те имаха своето време и интерес, но в същото време не знаех да има посредник в обкръжението ми, който да събере тези две общности заедно.

Така че когато се преместих обратно в Сан Франциско, наехме една сграда. И идеята беше да сложим тримесечника "Маккуини", който публикувахме два или три пъти в годината, и няколко други списания -- щяхме да го преместим в офис за пръв път. Преди това се помещаваше в кухнята ми в Бруклин. Щяхме да го преместим в офис, и щяхме да поделим пространството с център за частни ученици. Мислехме си, "Ще имаме тези писатели, редактори и така нататък... един вид писателско общество ще идва в офиса всеки ден и без това, така че защо просто не отворим предната част на сградата, за да влизат ученици след училище, да получават допълнителна помощ в писането на домашните си, така че по същество да няма граница между тези две общности?" И така, идеята беше ние да работим, по каквото си работим, в 2:30 учениците идват и оставяме това, което правим, или се разменяме, или работим до малко по-късно, каквото и да е. Даваме тези часове през следобедите на учениците в квартала.

И така, имахме това място, нахеме го, собственикът беше напълно съгласен. Имахме един стенопис, стенопис от Крис Уеър, който всъщност обяснява цялата история на писаното слово, под форма на стенопис...отнема дълго време да го проумееш и трябва да стоиш навън, посред пътя. И тъй, нахеме това помещение. Всичко беше страхотно, само че собственикът каза "Предвидено е за търговска площ; ще трябва да измислите нещо. Трябва да продавате нещо Не може да е само учебен център." Казахме си: "Леле! Вярно ли! Не можехме да се сетим за нищо подходящо за продажба, но направихме всички нужни проучвания. Било е стая за претегляне, така че имаше гумени подови настилки, акустични окачени тавани, флуоресцентни лампи. Свалихме всичко това и открихме красиви дървени подове, варосани греди и изглеждаше... докато ремонтирахме, някой каза: "Знаете ли, всъщност прилича на корпус на кораб." Огледахме се наоколо и някой друг каза, "Ами, значи трябва да продавате припаси за пирати."

Така и направихме. Това разсмя всички и казахме: "Никак не е зле. Да продаваме пиратски припаси." Това е магазинът за пиратски припаси. Това е нещо като скица, която направих върху салфетка. Един прекрасен дърводелец изгради всичко това, и вижте, придадохме му някак пиратски вид. Тук виждате дъски, продавани на фут и имаме припаси за борба със скорбутац тук са дървените крака, всички ръчно изработени и по поръчка на клиента; горе са изложени превръзките за очи - черната лента там, за ежедневна употреба, обичайната превръзка за око, а има и пастелни и други цветове за излизане вечер... за специални случаи, тържества и каквото и да е.

И така, открихме го. А това е бъчва, която пълним със съкровища, изкопани от учениците: това са изкуствени очи, в случай че изгубите някое; това са едни табели, каквито имаме навсякъде: "Шегички с пиратите". Докато четете табелата, дърпаме въже зад тезгяха и върху главата ви падат осем парцала за под. Това беше единственото от мен... казах, че трябваше да има нещо, което да пада по главите на хората. Минахме на вариант парцали. А това е рибният театър, който е просто резервоар със солена вода с три места за сядане, а точно зад него подредихме това пространство. Центърът за обучение. Ето тук е центърът за обучение, а тук отзад са офисите на "Максуийни", където всички ние работим по списанието, редакция на книги и такива неща.

Децата ще влизат... или ние мислим, че ще влизат. Трябва да се върна назад. Подредихме всичко, откворихме, прекарахме месеци в ремонт на сградата. Имахме маси, столове, компютри, всичко. Отидох на един интернет търг в "Холидей Ин" в Пало Алто и купих 11 компютъра G4 наведнъж. Както и да е, докарахме ги, подредихме всичко и зачакахме. Бях започнал с десетина приятели, хора, които познавах от години, писатели от квартала. Седяхме. В 2:30 сложихме стояща табела на тротоара отпред, на която пишеше само: "Безплатно обучение за вашите нужди, свързани с английски език и писане - просто влизайте, всичко е безплатно". И си мислехме: "О, направо ще задръстят вратите, страшно ще им хареса." Не стана така. И така, чакахме, седяхме на масите и чакахме. Всички все повече се обезсърчаваха, защото минаваха седмици в чакане, наистина, и никой не влизаше.

И тогава някой ни предупреди за факта, че може би не ни вярват, защото работехме зад магазин за пиратски припаси. Така и не ни беше хрумнало, разбирате ли? И така, горе-долу по това време, убедих една жена на име Ниневе Калигари, дългогодишен образователен деец в Сан Франциско... преподаваше в Мексико Сити, имаше целия необходим опит, знаеше всичко за образованието, беше свързана с всички преподаватели и членове на общността в квартала. Убедих я да се премести от Мексико Сити, където преподаваше; тя пое като изпълнителен директор. И незабавно предприе набези с учителите, родителите, учениците и така нататък, и изведнъж се оказа пълно всеки ден.

Онова, което се опитвахме да предлагаме ежедневно, беше персонално внимание. Целта беше да има съотношение едно към едно с всеки от тези ученици. Знаете ли, доказано е, че с 35 до 40 часа годишно с персонално внимание един ученик може да се изкачи на ниво следващ клас. А в домовете на повечето от тези ученици не се говори английски. Те идват тук, много пъти родителите им... не се вижда, но има една църковна пейка, която купих на търг в Бъркли ей там... родителите понякога гледат, докато преподават на децата им. Това беше основата, персоналното внимание. И се оказа, че при нас всеки ден е пълно с деца. Ако си на улица "Валенсия" в рамките на тези квартали около 2 часа, 2:30, често ще ви наобиколят децата с големите си раници, тичащи нататък.

Което е много странно, в известен смисъл, защото е училище. Но там се случваше нещо психологическо, което беше малко по-различно. Различното беше, че нямаше позорно клеймо. Децата не ходеха в "Център за деца, на които е нужна повече помощ" или нещо такова. Беше улица "Валенсия" 826. Първо беше магазин за пиратски припаси, луда работа. И второ, отзад има издателство. И така, нашите стажанти работеха много често на същите маси, рамо до рамо, компютър до компютър с учениците.

Стана обучителен център... наричахме го издателски център и център за писане. Те влизат и може да работят с ученик от гимназията, който всъщност работи по роман - защото имахме и много надарени деца. Така че няма позорен печат. Всички работят един до друг. Всичко това е творческо усилие. Срещат се с възрастни. Моделират поведението си. Тези възрастни работят в тяхната област. Могат да се наведат към тях, да зададат въпрос на един от тези възрастни и тогава всичко някак се захранва едно от друго. Има много кръстосано опрашване. Единственият проблем, особено за възрастните, работещи в "Максуийни", които не са се съгласили непременно с всичко това, като са започвали, беше, че имаше само една тоалетна. С шейсетина хлапета на ден това е проблем.

Но знаете ли, има нещо в това децата да си завършат домашното в даден ден, получавайки цялото това внимание... прибират се вкъщи и са приключили. Не се разтакават, не си пишат домашното пред телевизора. Позволено им е да се приберат у дома в 5:30, да се радват на семейството си, да се радват на други хобита, да излязат навън, да играят. А това прави едно семейство щастливо. Куп щастливи семейства в един квартал е щастлива общност. Куп щастливи общности, свързани заедно, е щастлив град и щастлив свят. Значи ключът към всичко е домашното! Ето го, разбирате ли - персоналното внимание.

Започнахме с дванайсетина доброволци, а после имахме около 50. А после - към 200. Сега имаме 1400 доброволци в спиъка си. Улеснили сме невероятно това да станеш доброволец. Ключовото е, дори ако имаш само по два часа месечно, тези два часа рамо до рамо, до един ученик, концентрирано внимание, да огряваш работата му с този лъч светлина, мислите и самоизражението му, ще бъде абсолютно преобразяващо, защото толкова много от студентите не са имали това никога преди. Затова казахме: "Дори ако имате два часа една неделя на всеки 6 месеца, няма значение. Това ще е достатъчно." Отчасти затова групата обучители нарасна толкова бързо.

После казахме: "Ами какво ще правим с пространството през деня, защото трябва да се използва преди 2:30?" Затова започнахме да вкарваме часове през деня. Така че всеки ден има излет, при който заедно създават книга; горе виждате как я въвеждат в компютъра. Това е един от класовете, много развълнуван относно писането. Просто насочваш камера към един клас, и винаги изглежда така. Това е една от книгите, които правят. Забележете заглавието на книгата: "Така и неиздадената книга: "Титаник". Първият ред от книгата е: "Имало едно време една книга на име Синди, в която се разказвало за "Титаник". Междувременно отзад има един възрастен, който въвежда това в компютъра, приема го напълно сериозно, което им скрива шапката.

И така, все пак имахме още обучители, които да използваме. Това е снимка само на някои от обучителите по време на едно от събитията. Преподавателите, с които работим... а всичко е различно за преподавателите... те ни казват какво да правим. Влязохме вътре с мисълта: "Ние сме изключително, напълно отстъпчиви. Вие ще ни казвате. Родителите ще ни казват. Преподавателите ще ни казват как да сме най-полезни."

А те казаха: "Защо не дойдете в училищата? Ами учениците, които не биха дошли непременно при вас, които нямат наистина активни родители, които да ги водят, или не са достатъчно близо?" Тогава си казахме: "Ами, имаме 1400 души в списъка с обучители. Да пуснем мълвата." Един учител ще каже: "Трябват ми 12 преподаватели за следващите пет недели. Работим по есетата си за колежа. Изпратете ни ги." И така, пуснахме мълвата: 1400 преподаватели. Който иска, да казва. Влизат около половин час преди класа. Учителят им дава наставления - какво да правят, как да го правят, какво е обучението им, какъв е проектът им досега. Работят под напътствията на учителя, и всичко е в една голяма зала. Това всъщност е основното в онова, което вършим - хората да идват направо от работното си място, направо от къщи, право в класната стая и да работят пряко с учениците. Тогава сме в състояние да работим с хиляди и хиляди повече ученици. Тогава друго училище каза: "Ами ако просто ви дадем една класна стая и можете да осигурявате хора за нея цял ден?"

Това е Писателската стая в Средно училище "Евърет", украсихме я в пиратски стил. Точно до библиотеката е. И там обслужваме всичките 529 деца в това средно училище. Това е техният вестник, "Внезапни новини", в който има постоянна колонка от кмет Гавин Нюсъм на два езика - английски и испански. Един ден Исабел Алиенде ни писа следното: "Ей, защо не възложите книга на гимназиални ученици? Искам да пишат за това как да се постигне мир в един насилнически свят. И така, отидохме в гимназия "Търгуд Маршал", училище, с което бяхме работили по някои други неща, и възложихме това на учениците. Казахме: "Исабел Алиенде ще прочете всичките ви есета накрая. Ще ги издаде в книга. Ще спонсорира отпечатването на тази книга с меки корици. Тя ще е налична във всички книжарници в Бей Ериа и по целия свят по Амазон и какво ли още не." И така, тези деца работиха по-усърдно от всякога преди по каквото и да е в живота си, защото имаше външна публика, на другия край беше Исабел Алиенде. Мисля, че имахме около 170 обучители, които работиха по тази книга с тях, така че се получи невероятно добре. Накрая вдигнахме голямо парти. Това е книга, която може да се намери навсякъде. И това доведе до серия такива. Виждате, че Ейми Тан спонсорира следващата, "Бих могъл да стигна някъде". И това стана постоянно. Още и още книги.

Сега сме някак пристрастени към тази работа с книгите. Децата ще работят по-усърдно, отколкото някога са работили в живота си, ако знаят, че ще е постоянно, знаят, че ще стои на полицата, че никой не може да омаловажи онова, което мислят, и кажат, че сме почели думите им, почели сме мислите им със стотици часове пет чернови, шест чернови... цялото това внимание, което отделяме на мислите му. А щом веднъж постигнат това ниво, щом веднъж са писали на това ниво, вече никога не могат да се върнат. Абсолютно преобразяващо е. И така, всички се продават в магазина. Това е близо до гредите. Продаваме всички ученически книги. Къде другаде да ги сложим, нали така? Значи, продаваме ги, а после се случваше нещо странно с магазините. Магазинът всъщност... макар и да започнахме просто като заблуда... Така че си изплащаше наема. И може би просто е типично за Сан Франциско... не знам, не искам да съдя никого. Но хората влизаха... и това беше преди пиратските филми и всичко останало! Печелеше много пари. Не много пари, но изплащаше наема, плащаше на служител на пълно работно време там. Отляво виждате океанските карти.

И стана портал към общността. Хората влизаха и казваха: "Ама какво... Какво е това?" Не искам да се кълна в мрежата. Правило ли е това? Не знам. Питат: "Какво е това?" Хората влизат и научават повече. А после, точно отвъд... обикновено там има малка верига... точно отвъд виждат как обучават децата. Това е излет. Те ще пазаруват и може да е по-вероятно да купят малко мас, или просо за папагала си, или някоя кука, или нощен предпазител за куката, продаваме всички тези неща. Магазинът всъщност вървеше доста добре. Но в него влизаха толкова много хора: учители, дарители, доброволци, всички. Защото беше на улично ниво. Беше отворен за обществеността. Не беше неправителствена организация, заровена на 30-ия етаж на някоя сграда в центъра. Беше точно в квартала, на който служеше, и беше отворено през цялото време за обществеността. Случи се една странна, щастлива случайност.

Всички хора, които познавах в Бруклин, казаха: "Ама защо нямаме такова място тук?" Много от тях бяха бивши образователни дейци или бъдещи образователни дейци, затова се комбинираха с много местни дизайнери, местни писатели, просто взеха идеята независимо и си вършеха своето. Не искаха да продават пиратски припаси; не смятаха, че това ще подейства там. Познавайки борещата се с престъпността общност в Ню Йорк, те оториха фирмата "Бруклински припаси за супергерои". Това е великият проект на Сам Потс, който направи това. За да прилича някак на едно от онези ключарски ателиета, които трябваше да имат всички услуги, които някога са предлагали, всичко там накуп. И така, отвориха това място. Вътре прилича на супермаркет за супергерои... всички припаси в някак основна форма. Всички са ръчно изработени. Всички са някак преработени други продукти, или каквото и да е. Всички опаковки са дело на Сам Потс.

После е единицата за ограничаване на злодеи, където децата слагат родителите си. Това е офисът. Това е малък трезор... сложил си продукта си тук вътре, изкачва се с електрически асансьор, а после човекът зад тезгяха ти казва, че трябва да рецитираш клевтаа за героизъм, което правиш, ако искаш да купиш каквото и да е. Това наистина ограничава продажбите им. Лично аз го смятам за проблем. Защото трябва да се заклеваш с ръка на сърцето, както си му е редът. Това са някои от продуктите. Всички са ръчно изработени. Това е комплетк за тайна самоличност. Ако искаш да приемеш самоличността на Шарън Бун, американка на ръководен маркетинг пост от Хобокен, Ню Джърси. Това е пълно досие на всичко, което ще ви трябва да знаете за Шанър Бун. Това е наметалницата, където ти вземат мерки за наметало, а после се качваш по тези три обковани със стомана стъпала и тогава включваме три хидравлични вентилатора от всяка страна, и тогава може да видиш наметалото в действие. Разбирате ли, няма нищо по-лошо от това да се качиш там горе, а пелерината се издува нагоре или нещо такова. А после, тайната врата... това е една от полиците, която не се вижда, като влизаш, но бавно се отваря. Виждате я там, в средата, до всичките куки за захващане. Отваря се, а това отзад е обучителният център. Така че виждате пълния ефект!

Но това е... просто искам да подчертая... местно финансирано, местно изградено. Всички проектанти, всички строители, всички са местни, всичко е било доброволно. Просто влязох, посетих и казах: "Да, момчета, справяте се страхотно", или каквото и да е. Това беше. Виждате времето във всички пет части на Ню Йорк отзад. Това е пространството по време на часовете обучение. Много е натоварено. Същите принципи: съотношение едно към едно, пълно посвещаване на работата на учениците, безграничен оптимизъм и някаква възможност за творчество и идеи. И в главите им се превключено копче, като преминат през осемнайсетте фута на странен магазин, нали? Значи, училище е, но не е училище. Явно не е училище, макар че работят рамо до рамо на маси, с моливи и хартия, и каквото и да е.

Това е един от учениците, Калед Хамдан. Може да прочетете този цитат. Пристрастен към видеоигри и телевизия. Не можел да се съсредоточава в къщи. Дойде. Получи това концентрирано внимание. И не можа да го избегне. Така че доста скоро вече пишеше. Свършваше си домашното рано... наистина се пристрасти към това да си завършва работата. Човек се пристрастява към това да я завършва, да му я проверяват и да знае, че ще постигне следващото нещо и ще е подготвен за училище на следващия ден. Така че той се пристрасти към това, а после започна да прави други неща. Сега е издаден в пет книги. Участва в писането на шеговит документален роман за провалили се супергерои, наречен "Супер-бивши". Написа серия за "Пингвина Балбоа", който е пингвин-борец... боксьор. А после чете на глас само преди няколко седмици пред 500 души в Симфоничното пространство, на благотворително събитие за Ню Йорк 826. Той е там всеки ден. Направо е като евангелист по въпроса. Сега води братовчедите си. Четири членове на семейството идват там всеки ден.

Ще го прегледам наистина набързо. Това е Лос Анжелис, Ехо парк и Търговски център за пътуване във времето: "Когато и да сте, ние вече сме тогава." Това е нещо като супермаркет за пътешественици във времето. Виждате всичко: точно какъвто трябва да е един супермаркет. Пиявици. Парчета мамут. Имат дори своя машина за напитки: "Не работи. Върнете се вчера."

Както и да е. Ще прескоча напред. Това са пространства, присъединени само към нас, котио правят същото: Света Дума в Питсфийлд, Масачузетс. Мастиленото петно в Синсинати. Младежта говори, Сан Франциско, Калифорния, които ни вдъхновиха. Студио Сейнт Луис в Сейнт Луис. Прилеповата пещера Остин в Остин. "Бойни думи" в Дъблин, Ирландия, основано от Роди Дойл; откриването му ще е през април. А сега стигам до ТЕD желанието... съгласни ли сте?

Добре; имам една минута. Значи, TED желание: Бих желал вие... лично вие и всеки творчески индивид и организация, която познавате... да намери начин пряко да се ангажира с едно държавно училище в района си и тогава да разкажете историята как сте се захванали, така че до година да имаме хиляда примера... хиляда! - за преобразяващи партньорства. Огромни скокове напред! Това може да са неща, които може би вече правите. Знам, че толкова много хора в тази зала вече правят много интересни неща. Сигурен съм в това. Разкажете ни тези истори и вдъхновете и други чрез уебсайта.

Създадохме уебсайт, ще превключа на "ние", а не "аз", се надяваме: Надяваме се посетителите на тази конференция да въведат една нова ера на участие в нашите държавни училища. Надяваме се да поведете в партньорството с иновативния си дух и експертни познания с тези на иновативни обучители ваъв вашата общност. Винаги оставяйте преподавателите да водят. Те ще ви кажат как да сте от полза. Надявам се да дойдете и да помогнете. Има милиони начини. Може да отидете до местното училище и да се посъветвате с учителите. Те винаги ще ви кажат как да помогнете. И така... това е с "Горещото студио" в Сан Франциско, те свършиха невероятна работа. В този уебсайт вече има куп истории, много идеи. Нарича се "Имало едно време едно училище", прекрасно заглавие, според мен. Сайтът ще документира всеки проект, който излезе от тази конференция и по целия свят. Значи, отивате в уебсайта; виждате куп идеи. Може да се вдъхновите от тях, после добавяте собствените си проекти, щом веднъж започнете. "Горещо студио" свършиха страхотна работа за много кратки срокове, затова посетете уебсайта. Ако имате някакви въпроси, може да питате този човек, нашият директор по националните програми. Той ще вдигне телефона. Пратете му имейл, той ще отговори на всеки въпрос, който имате. Ще ви вдъхнови, ще ви тласне към действие и ще ви води през процеса, така че да можете да предизвикате промяна.

И може да е забавно! Това е смисълът на този разговор... не е нужно да е стерилно. Не е нужно да е бюрократично несъстоятелно. Може да използвате уменията, които имате. Училищата имат нужда от вас. Учителите имат нужда от вас. Учениците и родителите имат нужда от вас. Нужна им е истинската ви личност: физическото ви присъствие и отворените ви умове, отворен слух и безгранично състрадание, да седите до тях, да слушате, да кимате и да задавате въпроси с часове наведнъж. Някои от тези деца просто не знаят колко са добри: колко са умни и колко много имат да кажат. Може да им разкажете. Може да ги огреете с тази светлина, едно по едно човешко взаимодействие. Затова се надяваме да се присъедините към нас. Много благодаря.