Даниел Либескинд - 17 думи за архитектурно вдъхновение

Ще започна с любимата си муза, Емили Дикинсън, която казва, че чудото не е познание, нито пък е невежество. То е нещо, висящо между онова, което вярваме, че може да бъдем, и една традиция, която може да сме забравили. И мисля, като слушам тези невероятни хора тук, колко съм вдъхновен, толкова много невероятни идеи, токова много визии. Все пак, като погледна средата отвън, виждате колко е устойчива архитектурата на промени. Виждате колко е устойчива тя на самите тези идеи. Можем да ги премислим. Можем да създадем невероятни неща. И все пак, накрая, толкова е трудно да се промени една стена. Аплодираме кутията с добри маниери. Но онова, което ме интересува, е създаването на пространство, което никога не е съществувало. Да създадеш нещо, каквото никога не е имало. Пространство, в което никога не сме влизали, освен в умовете и духовете си. Мисля, че всъщност на това се основава архитектурата.

Архитектурата не се базира на бетон, стомана и елементите на почвата. Тя се базира на чудо. Това чудо всъщност е създало най-великите градове, най-великите пространства, които сме имали. Мисля, че всъщност, това е архитектурата. Тя е история. Между другото, тя е история, разказвана чрез нейните твърди материали. Но тя е история на усилие и борба срещу невероятностите. Като си помислиш за великите сгради, за катедралите, за храмовете, за пирамидите, за пагодите, за градовете в Индия и отвъд, мислиш за това колко е невероятно, че това е било реализирано не от някаква абстрактна идея, а от хора.

Така че всичко, което е било направено, може да бъде развалено. Всичко, което е било правено, може да се направи по-добре. Ето, това е: нещата, за които всъщност вярвам, че са важни в архитектурата. Това са измеренията, с които ми харесва да работя. Това е нещо много лично. Вероятно не тези измерения са ценени от арт критиците, архитектурните критици или градските планьори. Но мисля, че те са необходимият кислород, за да живеем в сгради, да живеем в градове, да се свързваме в едно социално пространство.

И поради това вярвам, че оптимизмът е онова, което движи архитектурата напред. Тя е единствената професия, при която трябва да вярваш в бъдещето. Можеш да бъдеш генерал, политик, икономист, който е потиснат, музикант в минорна тоналност, художник в тъмни цветове. Но архитектурата е онзи пълен екстаз, че бъдещето може да бъде по-добро. И мисля, че това вярване движи обществото.

Днес навсякъде около нас има един вид евангелистичен песимизъм. И все пак в такива времена мисля, че архитектурата може да процъфтява с големи идеи. Идеи, които не са малки. Помислете за великите градове. Помислете за Емпайър Стейт Билдинг, Центъра Рокфелер. Те са били построени във времена, които всъщност не са били най-добрите, в известен смисъл. И все пак тази енергия и мощ на архитектурата е създала цяло едно социално и политическо пространство, заемано от тези сгради.

Така че, отново - аз вярвам в експресивното. Никога не съм бил почитател на неутралното. Не харесвам неутралността в живота, в каквото и да било. Мисля за експресия. И обичам кафе еспресо. Нали разбирате, вземаш същността на кафето. Това е експресия. Тя липсва в голяма част от архитектурата, защото мислим, че архитектурата е царството на на неутралните, царството на вида състояние, което няма мнение, което няма ценност. И все пак вярвам, че изразяването - изразяването на града, изразяването на собственото ни пространство дава смисъл на архитектурата.

И, разбира се, изразителните пространства не са неми. Изразителните пространства не са пространства, които просто потвърждават онова, което вече знаем. Експресивните пространства може да ни смущават. Мисля, че това също е част от живота. Животът не е просто обезболяващо, което да ни кара да се усмихваме. А да се протегнем през бездната на историята до места, където никога не сме били и вероятно бихме били, ако нямахме такъв късмет.

И така, отново - радикално срещу консервативно. Радиално - какво означава това? Нещо, което е установено. Нещо, което е вкоренено дълбоко в традицията. Мисля, че архитектурата е такава - тя е радикална. Тя не е просто консервация във формалдехид на мъртви форми. Всъщност е жива връзка към космическото събитие, от което сме част, и история, която със сигурност продължава. Не е нещо, което има добър край или лош край. Всъщност е история, в която действията ни сами по себе си тласкат историята по определен начин.

И отново - аз вярвам в радикалната архитектура. Знаете ли, съветската архитектура на тази сграда е консервацията. Както е било едно време в стария Лас Вегас. Свързана с консервиране на емоции, консервиране на традиции, които възпират движението на ума напред а, разбира се, радикалното е да се конфронтираш с тях. Мисля, че нашата архитектура е конфронтация със собствените ни сетива. Затова вярвам, че тя не трябва да е хладна.

Типът хладна архитектура е много ценен. Аз винаги съм бил неин противник. Мисля, че емоцията е необходима. Животът без емоция всъщност не би бил живот. Дори умът е емоционален. Няма причина, която да не заема позиция в етичната сфера, във философската мистерия на онова, което сме ние. Затова мисля, че емоцията е измерение, което е важно за въвеждане в градското пространство, в градския живот.

И, разбира се, ние сме изтъкани от борба на емоции. Мисля, че това прави света чудно място. И ,разбира се, конфронтацията на хладното, неемоционалното с емоция е един разговор, който мисля, че самите градове подхранват. Мисля, че това е напредъкът на градовете. Не само формите на градовете, а фактът, че те въплъщават емоции, не само на онези, които ги строят, но също и на онези, които живеят там.

Необяснимо срещу разбрано. Знаете ли, много често искаме да разберем всичко. Но архитектурата не е езикът на думите. Тя е език. Но не е език, който може да бъде ограничен до серия прагматични бележки, които можем да напишем вербално. Твърде много сгради, които виждате навън, са толкова банални и ви разказват история, но историята е много кратка. В нея се казва: "Нямаме никаква история за разказване." (Смях)

Така че, всъщност важното е, да се въведат актуалните архитектурни измерения, които могат да са напълно необясними с думи. Защото те действат в пропорции, в материали, в светлина. Те се свързват в различни източници, в един вид сложна векторна матрица, която всъщност не е фронтална, а е вградена в животите и в историята на един град и на един народ. И отново - според мен понятието, че една сграда трябва просто да е определена, според мен е погрешно понятие, което смалява архитектурата до баналност.

Ръка срещу компютър. Разбира се, какво бихме били без компютри? Цялата ни практика зависи от компютрите. Но компютърът не трябва да бъде само ръкавицата върху ръката, всъщност ръката трябва да ръководи компютърната мощ. Защото вярвам, че ръката в цялата си примитивност, в цялата си физиологична неяснота има един източник, макар и източникът да е неизвестен, макар че, не трябва да сме мистични в това отношение, осъзнаваме, че ръката ни е била дадена от сили, които са отвъд собствената ни анатомия. И мисля, че когато правя рисунки, които може да имитират компютъра, но не са компютърни рисунки, рисунки, които може да идват от източници, които са напълно непознати, ненормални, невиждани. И все пак ръката - и това наистина, за всички вас, които работите... как можем да накараме компютъра да откликва на ръката ни, а не ръката да откликва на компютъра.

Мисля, че това е част от сложността на архитектурата. Защото със сигурност сме свикнали с пропагандата, че простото е доброто. Но аз не го вярвам. Като слушам всички вас, сложността на мисълта, сложността на пластовете значения е поразителна. Мисля, че не трябва да проявяваме плахост в архитектурата. Нали знаете - мозъчната хирургия, атомната теория, генетиката, икономиката са сложни, сложни области Няма прична архитектурата да проявява плахост и да представя този илюзорен свят на простото. Сложно е. Пространството е сложно. Пространството е нещо, което се разгръща от себе си в напълно нови светове. И в своята чудност то не може да бъде ограничено до един вид опростенчество, на което често сме започнали да се възхищаваме. И все пак, животите ни са сложни. Емоциите ни са сложни. Интелектуалните ни копнежи са сложни. Затова аз вярвам, че е нужно архитектурата, както я виждам, да отразява тази сложност във всяко едно пространство, което имаме, във всяка интимност, която притежаваме.

Разбира се, това означава, че архитектурата е политическа. Политическото не е враг на архитектурата. [неясно] е градът. Това сме всички ние заедно. И винаги съм вярвал, че актът на архитектурата, дори в частна къща, когато ще я види някой друг, е политически акт. Защото те бъде видима за други. А живеем в свят, който ни свързва все повече и повече. Така че, отново - избягването на тази сфера, което беше толкова ендемично заради онзи вид чиста архитектура, автономната архитектура, която е само един абстрактен обект, никога не ми е допадала. И вярвам, че това взаимодействие с историята, което често е много трудно - да се счепкваш с нея, да създаваш позиция, която е отвъд нормалните ни очаквания и да създаваш критика.

Защото архитектура, е също задаването на въпроси. Тя не е само даването на отговори. А също, както и животът, задаването на въпроси. Затова е важно да бъде истинска. Разбирате ли, можем да симулираме почти всичко. Но единственото, което не може да се симулира, е човешкото сърце, човешката душа. А архитектурата е така плътно преплетена с нея, защото сме родени някъде и умираме някъде. Така че реалността на архитектурата е интуитивна. Тя не е интелектуална. Тя не е нещо, което идва при нас от книги и теории. Тя е реалното, което докосваме - вратата, прозорецът, прагът, леглото. Такива прозаични обекти. И все пак се опитвам, във всяка сграда, да взема този виртуален свят, който е толкова загадъчен и толкова богат, и да създам нещо в реалния свят. Да създам пространство за офис, пространство на устойчивост, което наистина действа между тази виртуалност и все пак може да бъде осъзнато като нещо реално.

Неочаквано срещу обичайно. Какво е навик? Просто пречка за самите нас. Това е самопричинена отрова. Така че, неочакваното винаги е неочаквано. Разбирате ли, истина е - катедралите, като неочаквани винаги ще са неочаквани. А сградите на Франк Гери - те ще продължат да са неочаквани в бъдещето. Така че, не обичайната архитектура ни внушава фалшивия вид стабилност, а една архитектура, която е пълна с напрежение, една архитектура, която стига отвъд себе си, за да достигне една човешка душа и едно човешко сърце и която се освобождава от веригите на навиците.

А, разбира се, навиците са наложени от архитектурата. Когато виждаме същия вид архитектура, се приучваме към този свят на онези ъгли, онези светлини, онези материали. Мислим, че светът наистина прилича на нашите сгради. И все пак нашите сгради са до голяма степен ограничени от техниките и чудесата, които са били част от тях.

И отново - неочакваното, което също е и грубото. Често мисля за грубото и изтънченото. Какво е грубо? Грубото, бих казал, е голото преживяване, недокоснато от лукс, недокоснато от скъпи материали, недокоснато от вида рафинираност, който свързвахме с високата култура. Така че, според мен грубостта в пространството, фактът, че устойчивостта всъщност, в бъдещето може да се превежда в едно сурово пространство, пространство, което не е украсено, пространство, което не е маниерно от никакъв източник, а пространство, което може да е хладно по отношение на температурата си, може да бъде пречупващо за нашите копнежи. Едно пространство, което не ни следва винаги като куче, обучено да ни следва, а се движи напред в насока на демонстриране на други възможности, други преживявания, които никога не са били част от речника на архитектурата.

Разбира се, това противопоставяне е от огромен интерес за мен, защото създава нещо като искра от нова енергия. И така, наистина харесвам нещо заострено, не тъпо, нещо, съсредоточено върху реалността, нещо, което има силата, чрез своето влияние, да трансформира дори едно много малко пространство.

Архитектурата може да не е толкова голяма, като науката, но чрез фокусната си точка, може да повдигне с лост по архимедовски начин онова, което смятаме, че е истинската същност на света. Често е нужна само една сграда, за да се промени преживяването ни за това какво може да се направи, какво е било направено, как светът е останал едновременно между стабилност и нестабилност. И, разбира се, сградите имат своите форми. Тези форми са трудни за променяне. Все пак вярвам, че във всяко социално пространство, във всяко обществено пространство, има копнеж да се комуникира повече, отколкто просто тази пряма мисъл, тази пряма техника. А нещо, което улучва точно и може да сочи в различни посоки - напред, назад, настрани и наоколо. Това е наистина един [неясно] спомен. Смятам, че основният ми интерес е към паметта. Без памет щяхме да имаме амнезия. Нямаше да знаем накъде вървим и защо отиваме, накъдето отиваме.

Никога не съм се интересувал от забравимата повторна употреба, преработка на същите неща отново и отново. Което, разбира се, печели възхвали от критиците. Критиците обичат представлението да се повтаря отново и отново по същия начин. Но аз бих предпочел да изиграя нещо напълно нечувано, било то и с грешки, отколкото да повтарям отново и отново същото нещо, което е било изпразнено от своята безсмисленост. И отново - паметта е градът, паметта е светът. Без паметта не би имало история за разказване. Не би имало накъде да се обърнем.

Паметното, мисля, всъщност е нашият свят - онова, което смятаме, че е светът. И не само нашата памет, а и онези, които помнят нас. Което означава, че архитектурата не е няма. Тя е изкуство за комуникация. Тя разказва история. Историята може да стигне до неясни желания. Тя може да стигне до източници, които не са външно налични. Може да стигне в хилядолетия, които са били погребани, и да ги върне с точна и неочаквана безпристрастност.

Отново - мисля, че понятието, че най-добрата архитектура е тиха, никога не ми е допадало. Тишината, може би, е добра за гробище, но не и за град. Градовете трябва да са пълни с вибрации, пълни със звук, пълни с музика. И това всъщност е архитектурната мисия, която е важна според мен, да се създават пространства, изпълнени с жизненост, които са плуралистични, които могат да преобразят най-прозаичните дейности и да ги издигнат до напълно различно очакване. Да се създаде търговски център, плувен басейн, което прилича повече на музей, отколкото на място за развлечение. Това са нашите мечти.

И, разбира се, рискът. Мисля, че архитектурата трябва да бъде рискована. Знаете, че струва много пари и така нататък, но, да - тя не трябва да залага на безопасност. Не трябва да залага на безопасност, защото в такъв случай, не ни придвижва в посоката, където искаме да бъдем. И мисля, разбира се, че рискът е онова, което е залегнало в основата на света. Свят без риск не би си струвало да се живее. Така че, да - вярвам в риска, който поемаме във всяка сграда. Рискът да се създават пространства, които никога не са били конзолирани до такава степен. Рискове от пространства, които никога не са били така замайващи, както трябва да бъдат, за един пионерски град. Рискове, които наистина придвижват архитектурата дори с всичките й грешки, в едно пространство, много по-добро от вечно повтаряната кухост на готовото.

И, разбира се, накрая - такава вярвам, че е архитектурата. Свързана с пространство. А не с мода. Не с украса. Тя означава създаване с минимални средства на нещо, което не може да бъде повтаряно, не може да бъде симулирано в никоя друга сфера. Разбира се, има го пространството, от което имаме нужда, за да дишаме, пространството, което ни е нужно, за да мечтаем. Това са пространствата, които не са просто луксозни пространства за някои от нас, но са важни за всеки в този свят.

Отново - не става дума за променящите се моди, променящите се теории. А за това, да се създаде място за дървета. Да се създаде място, където природата може да влезе в домашния свят на един град. Място, където нещо, което никога не е виждало бял свят, може да влезе във вътрешността на една плътност. И мисля, че това всъщност е природата на архитектурата.

Аз вярвам в демокрацията. Не харесвам красиви сгради, построени за тоталитарни режими. Където хората не могат да говорят, не могат да гласуват, не могат да правят нищо. Твърде често се възхищаваме на онези сгради. Мислим, че те са красиви. И все пак, когато мисля за бедността на обществото, което не дава свобода на своя народ, не се възхищавам на онези сгради. Демокрацията - колкото и да е трудна, вярвам в нея.

А, разбира се, на Граунд Зиро какво друго? Това е толкова сложен проект. Той е емоционален. Има толкова много интереси. Политически е. Има толкова много страни в този проект. Има толкова много интереси. Има пари. Има политическа власт. Има емоции на жертвите. И все пак, при цялата му обърканост, при всичките му трудности, не би ми харесало някой да каже: "Това е табула раза, господин архитект. Правете, каквото поискате." Мисля, че нищо добро няма да излезе от това.

Мисля, че архитектурата е свързана с консенсус. И е свързана с мръсната дума "компромис". Компромисът не е лош. Компромисът, ако е художествен, ако е способен да се справи със стратегиите си... а ето я първата ми скица и лявата интерпретация... не е чак толкова далеч. И все пак - компромис, консенсус, в това вярвам. А Граунд Зиро, въпреки всичките си трудности, се движи напред. Трудно е. 2011, 2013. Кулата на свободата, мемориалът. И ето къде приключвам.

Бях вдъхновен, когато дойдох тук като имигрант на един кораб като милиони други, гледайки Америка от тази гледна точка. Това е Америка. Това е свободата. За това мечтаем. Нейната индивидуалност, отразена в силуетите на сградите. Нейната гъвкавост. И накрая - тя е свободата, която представлява Америка, не само за мен като имигрант, но и за всеки в света. Благодаря.

(Аплодисменти)

Крис Андерсън: Имам един въпрос. Постигнахте ли вече мир с процеса, който се случва на Граунд Зиро и загубата на оригиналния, невероятен проект, с който излязохте?

Даниел Либескинд: Вижте. Трябва да се излекуваме от представата, че сме авторитарни, че можем да определим всичко, което се случва. Трябва да разчитаме на други и да оформяме процеса по възможно най-добрия начин. Дойдох от Бронкс. Бях научен да не бъда губещ, да не бъда някой, който просто се отказва от борбата. Трябва да се бориш за онова, в което вярваш. Не печелиш винаги всичко, което искаш да спечелиш. Но можеш да насочваш процеса. И вярвам, че онова, което ще бъде построено на Граунд Зиро, ще бъде значимо, вдъхновяващо, ще разказва на другите поколения за саможертвите, за значението на това събитие. Не само за Ню Йорк, но и за света.

Крис Андерсън: Много Ви благодаря.

(Аплодисменти)