Даниел Гоулман за състраданието

Знаете ли - поразен съм от това, че една от скритите теми на ТЕД е състраданието. Тези силно затрогващи демонстрации, които току-що видяхме: ХИВ в Африка, президентът Клинтън снощи. Бих искал да се впусна в малко странични размисли, ако позволите, за състраданието, и да го сведа от глобално до лично ниво. Аз съм психолог, но бъдете спокойни - няма да го свеждам чак до нивото на скротума.

(Смях)

Преди известно време имаше едно много важно проучване, направено в Принстънската теологична семинария, което говори защо, когато всички имаме толкова много възможности да помагаме, понякога го правим, а друг път - не. На група студенти по богословие в Принстънската теологична семинария било казано, че ще изнесат проповед като упражнение и на всеки била дадена тема за проповед. На половината студенти била дадена като тема притчата за добрия самарянин: човекът, който спрял, за да помогне на нуждаещия се странник край пътя. На половината били дадени случайни теми от Библията. После един по един им казали, че трябва да отидат в друга сграда и да изнесат проповедта си. Докато отивали от първата сграда към втората, всеки от тях минал покрай човек, който бил превит на две и стенел, явно нуждаещ се. Въпросът е: дали спрели, за да му помогнат?

По-интересният въпрос е: Дали е било от значение, че са размишлявали по притчата за добрия самарянин? Отговор: Не, изобщо. Оказало се, че дали някой ще спре и ще помогне на нуждаещ се странник зависело от това доколко смятат, че бързат - дали усещали, че закъсняват, или били погълнати от онова, за което щели да говорят. И това, мисля, е затруднението на нашия живот: че не се възползваме от всяка възможност да помогнем, защото вниманието ни е насочено в погрешна посока.

Има една нова област в изучаването на мозъка - социална невронаука. Тя проучва мрежите в мозъците на двама души, които се активират, докато те си взаимодействат. И новото мислене за състраданието от страна на социалната невронаука е, че по начало сме устроени да помагаме. Това ще рече, че ако се погрижим за другия човек, сме автоматично съпричастни, автоматично му съчувстваме. Има новоидентифицирани неврони - огледални неврони, които действат като невроусилвател, активиращ се в мозъка ни точно в районите, активирани в неговия. Чувстваме заедно с другия автоматично. И ако този човек е в нужда, ако този човек страда, сме автоматично подготвени да помогнем. Това поне е аргумент.

Но тогава въпросът е: защо не го правим? Мисля, че това говори за цял спектър, който минава от пълна самопогълнатост до забелязване, до емпатия и до състрадание. И простият факт е, че ако сме съсредоточени върху самите себе си, ако сме угрижени, както често се случва в течение на деня, не се забелязваме наистина, напълно. И тази разлика между фокуса върху самия себе си и другия може да бъде много неуловима.

Занимавах се с данъците си онзи ден и стигнах до момента, където изброявах всички дадени от мен дарения, и получих богоявление, наистина - стигнах до чека си до фондация "Seva" и отбелязах, че си мислех - моят приятел Лари Брилиант ще бъде истински щастлив, че съм дал пари на "Сева". После осъзнах, че онова, което получавах от даването, бе нарцистичен успех - че се чувствах добре спрямо самия себе си. После се замислих за хората в Хималаите, които ще получат помощ за катаракта си, и осъзнах, че съм преминал от този нарцистичен фокус върху самия себе си към алтруистична радост - да се чувствам добре заради хората, на които помагах. Мисля, че това е мотивиращо.

Но това разграничение между фокусирането върху себе си и фокусирането върху другите е нещо, на което насърчавам всички ни да обръщаме внимание. Може да го видите на по-общо ниво в света на срещите. Бях в един ресторант за суши преди известно време и подслушах разговора между две жени за брата на едната жена, който бил неженен. Тази жена казваше: "Брат ми има проблеми с намирането на партньорки, затова опитва със скоростни срещи." Не знам дали сте наясно със скоростните срещи? Жените седят на маси, а мъжете минават от маса на маса, има часовник и звънец, и след пет минути - бинго, разговорът свършва и жената може да реши дали да даде визитката си или и-мейл адреса си на мъжа за продължение. И тази жена продължи: "Брат ми никога не е получавал картичка. И знам точно защо. В момента, когато седне, започва безспир да говори за себе си, никога не пита за жената."

Правих известни проучвания в секция "Неделни стилове" на Ню Йорк Таймс, докато четях тайните истории на бракове - защото са много интересни - стигнах до брака на Алис Чарни Епстайн. Тя казва, че когато ходела по срещи, имала един прост тест, на който подлагала хората. Тестът бил: от момента, в който се срещали, колко време ще отнеме на мъжа да й зададе въпрос, съдържащ думата "ти". Очевидно, Епстайн получил блестящи резултати на теста, а оттам и влязъл в статията.

(Смях)

Това е... един малък тест, който ви предлагам да опитате на някой купон. Тук, в ТЕД, има страхотни възможности. В "Харвард Бизнес Ревю" наскоро имаше статия, озаглавена "Човешкият момент" за това как да осъществиш истински контакт с човек по време на работа. И казват - е, основното, което трябва да направите, е да изключите своето "Блекбери", да затворите лаптопа си, да приключите бляновете си и да обърнете пълно внимание на човека. В английския език има една нова дума за момента, когато човекът, с когото сме, измъква своето "Блекбери" или вдига мобилния си телефон, и изведнъж ние не съществуваме. Думата е "озадасен": комбинация от "озадачен" и "вбесен".

(Смях)

Мисля, че е доста уместна. Става дума за нашата емпатия - нашата настройка, която ни отделя от макиавелианците или социопатите. Имам зет, който е експерт по ужасите - написал е "Дракула с анотации", "Основи на Франкенщайн" - бил е обучен като учен-чосърианец, но е роден в Трансилвания и мисля, че това го е засегнало малко. Както и да е - в един момент зет ми Ленърд реши да напише книга за един сериен убиец. Този човек тероризирал самата околност, в която се намираме преди много години. Бил известен като Удушвача от Санта Круз. Преди да го арестуват, убил баба си и дядо си, майка си и петима колеги от Университета в Санта Круз.

И тъй, зет ми отишъл да интервюира този убиец и осъзнал, като се запознал с него, че човекът е абсолютно ужасяващ. Първо, бил висок над два метра. Но не това било най-ужасяващото в него. Най-страховитото било, че коефициентът му на интелигентност бил 160: сертификат за гений. Но няма никаква зависимост между коефициента на интелигентност и емоционалната емпатия, съчувствието към другия. Те се контролират от различни части на мозъка.

В един момент зет ми събрал смелост да зададе единствения въпрос, на който наистина искал да научи отговора. А това е: Как можа да го извършиш? Не усети ли някаква жалост към жертвите си? Това били много интимни убийства - той удушавал жертвите си. А удушвачът казал много делово: "О, не. Ако бях усетил страданието, не бих могъл да го извърша. Трябваше да изключа тази част от себе си. Трябваше да изключа тази част от себе си."

Мисля, че това е много тревожно. В известен смисъл, размишлявах върху изключването на тази част от нас. Когато се съсредоточим върху някаква дейност, наистина изключваме тази част от себе си, ако сме с друг човек. Помислете за пазаруването и за възможностите на един състрадателен консумизъм. В момента, както посочи Бил Макдона, предметите, които купуваме и използваме, имат скрити последствия. Всички сме неподозиращи жертви на колективна слепота. Не забелязваме и не забелязваме, че не забелязваме токсичните молекули, излъчвани от килима или материята на седалките. Или не знаем дали тази материя е технологичен или производствен хранителен елемент; може ли да се използва повторно, или просто свършва на сметището? С други думи, не съзнаваме екологичните, обществено-здравни, социални и икономически справедливи последици от нещата, които купуваме и употребяваме. В известен смисъл, самата стая е "слонът в стаята", но ние не го виждаме. И сме станали жертви на една система, която ни насочва другаде. Помислете за това.

Има една чудесна книга, озаглавена "Нещата: Скритият живот на ежедневните предмети". Тя разказва за тайната история на неща като фланелките. Разказва за това къде е отгледан памукът, използваните изкуствени торове и последствията за почвата от тези торове. И споменава, например, че памукът е много устойчив към текстилна боя; около 60 процента се отмива в отпадните води. Добре известно е на епидемиолозите, че сред деца, живеещи в близост до текстилни предприятия, има тенденция за високи нива на левкемия. Има една фирма - "Бенет енд Къмпани,която е доставчик на Polo.com, "Виктория'с Сикрет" - те, заради своя директор, който е наясно с това, са създали обща фирма в Китай със своите предприятия за боядисване, за да се уверят, че за отпадните им води ще се положат подобаващи грижи, преди да се върнат в подпочвените води. В момента нямаме възможност да изберем "чистата" фланелка, вместо не-"чистата". Какво трябва да се случи, за да става това?

Е, аз мислих за това. Първо, има една нова технология за електронно етикиране, която позволява на всеки магазин да научи цялата история на всяка стока по полиците на този магазин. Може да я проследите чак до фабриката. След като я проследите обратно до фабриката, може да разгледате производствените процеси, използвани за изработката й, и ако са чисти, може да й поставите този етикет. Или ако не са чак толкова чисти - може да влезете - днес, във всеки магазин, да сложите ръчния си скенер върху баркода, който ще ви отведе в един уебсайт. Направен е за хора с алергия към фъстъци. Уебсайтът може да ви разкаже някои неща за този обект. С други думи - при покупка може да сме в състояние да правим състрадателен избор.

Има една поговорка в света на информационната наука: в крайна сметка всеки ще знае всичко. А въпросът е: дали това ще промени нещата? Преди известно време, когато работех за "Ню Йорк Таймс" - беше през 80-те, написах една статия за нещо, което тогава беше нов проблем в Ню Йорк - бездомните хора по улиците. Прекарах седмица-две в обиколки с една агенция за социално подпомагане, която обслужваше бездомните. И осъзнах, като виждах бездомните през техните очи, че почти всички те бяха психично болни хора, които няма къде другаде да отидат. Имаха диагноза. Това ме караше да... това, което се случи, бе, че ме извадиха от транса на големия град, където, когато виждаме, когато подминаваме някой бездомен в периферията на зрителното си поле, това остава в периферията. Не забелязваме и поради това не действаме.

Един ден скоро след това - беше петък - в края на деня слизах надолу към метрото. Беше пиков час и хиляди хора се стичаха надолу по стъпалата. Изведнъж, докато слизах по стълбите, забелязах, че там има човек, свлечен настрана, без риза, неподвижен - а хората просто стъпваха върху него - стотици и стотици хора. И защото градският ми транс бе някак отслабнал, осъзнах, че спирам, за да открия какво се е случило. В момента, в който спрях, половин дузина други хора незабавно обградиха същия човек. Оказа се, че е испаноговорящ, изобщо не знае английски, няма пари, скита от дни по улиците, гладува и е припаднал от глад. Незабавно някой отиде за портокалов сок, друг донесе хотдог, трети доведе ченге от метрото. Този човек незабавно бе изправен на крака. Бе необходимо просто да забележиш. И тъй, аз съм оптимист.

Благодаря ви много.

(Аплодисменти)