Деймън Хоровиц: Философия в затвора

Запознайте се с Тони. Той е мой студент. Той е на моята възраст, и той е в затвора Сан Куентин. Когато Тони бил на 16 години, един ден, в един момент: "Беше пистолета на майка ми. Просто го размахах, да изплаша човека. Той бе пънкар. Той взел малко пари, ние ще му вземем парите. Това ще го научи. Тогава в последната минута, си мисля: 'Не мога да направя това. Това е грешно.' Моят приятел казва: 'Хайде, нека да направим това.' Казвам: 'Да го направим.'" И тези три думи, Тони ще запомни, защото следващото нещо, което той разбира е, че той чува изстрел. Пънкарят е на земята, локва кръв. И това е убийство за углавно престъпление -- 25 до живот, предсрочно освобождаване на 50, ако сте късметлия, и Тони не се чувства много щастлив.

Така че, когато се срещнахме в моя клас по философия в затвора и аз казвам: "В този клас, ние ще обсъдим основите на етиката," Тони ме прекъсва. "Какво ще ме научиш за правилното и грешното? Знам какво не е наред. Аз съм сбъркал. Казва ми се, всеки ден, от всяко лице, което виждам, от всяка стена, че не съм прав. Ако някога се измъкна от тук, винаги ще има петно върху моето име. Аз съм затворник, аз съм белязан 'грешник.' Какво ще ми кажеш за правилното и погрешното?"

Затова казвам на Тони: "Съжалявам, но това е по-лошо, отколкото си мислиш. Мислиш си, че разпознаваш правилното от грешното? Тогава можеш ли да ми кажеш какво е погрешно? Не, не ми давай просто пример. Искам да знам за самата погрешимост, за идеята какво е погрешно. Каква е тази идея? Какво прави нещо нередно? Откъде знаем, че не е наред? Може би ти и аз не сме съгласни. Може би един от нас греши за погрешното. Може би си ти, може би съм аз, но ние не сме тук да обменяме мнения; всеки има мнение. Ние сме тук за познания. Нашият враг е безмислието. Това е философията."

И нещо се промени за Тони. Може би греша. Уморен съм да греша. Искам да знам какво не е наред. Искам да знам това, което знам." Това което Тони вижда в този момент е проекта на философията, проект, който започва в почуда -- това, което Кант нарича "възхищение и страхопочитание от звездното небе над теб и моралния закон вътре в теб." Какво могат същества като нас да знаят за такива неща? Това е проект, който винаги ни връща към състояние на съществуване -- това, което Хайдегер нарича "винаги вече там." Това е проект на изпитване, на това за което вярваме и защо го вярваме -- това, което Сократ нарича "изследвания живот." Сократ, един човек, достатъчно мъдър, за да знае, че той не знае нищо. Сократ умрял в затвора, неговата философия непокътната.

Така че, Тони започва да си върши домашнатз работа. Той научава, защо и къде, неговите причини и корелации, логика, заблуди. Оказва се, че Тони има дар за философията. Тялото му е в затвора, но съзнанието му е свободно. Тони научава за онтологически безразборното, епистемологично тревожното, морално съмнителното, метафизически нелепото. Това са Платон, Декарт, Ницше и Бил Клинтън.

Така че, когато той ми дава последния си доклад, в който твърди, че категоричният императив може би е твърде безкомпромисен за да се справи с конфликта, който засяга нашето ежедневие и ме предизвиква да му кажа дали затова сме осъдени на морален срив, аз казвам: "Не знам. Нека помислим над това." Защото в този момент, няма белег върху името на Тони; просто сме само двамата там. Не сме професор и затворник, това са само два ума готови за философия. И аз казвам на Тони: "Да го направим."

Благодаря ви.

(Ръкопляскания)