Кортни Мартин: Преосмисляне на феминизма

И така, аз съм се родила в последния ден на последната година от 70-те. Бях отгледана със "Свободен да бъдеш ти и аз" -- (аплодисменти) хип-хоп -- не толкова много аплодисменти за хип-хоп в залата. Благодаря. Благодаря ви за хип-хопа -- и Анита Хил. (Аплодисменти) Родителите ми бяха радикали -- (Смях) които станаха, ами, възрастни. Баща ми шеговито казва: "Искахме да спасим света, и вместо това просто забогатяхме." Всъщност просто станахме средна класа в Колорадо Спрингс, Колорадо, но може да добиете представа. Бях отгледана с много тежко чувство за незавършено наследство.

В тази зряла стара възраст на 30 си мисля много за това, какво означава да израснеш в това ужасно, прекрасно време. И реших че за мен, това беше истинско пътешествие и парадокс. Първият парадокс е, че израстването е свързано с отхвърляне на миналото и после с незабавното му възстановяване. Феминизмът е водата, в която съм израснала Когато бях съвсем малко момиче, майка ми започна това, което е сега най-дълго продължаващия женски филмов фестивал в света. И така, докато другите деца гледаха сериали и анимационни филми, аз гледах много езотерични документални филми направени от и за жени. Можете да видите как това е оказало влияние. Но тя не беше единствения феминист в къщата.

Баща ми всъщност напусна бизнес клуба само за мъже, в родния ми град, защото той каза, че никога няма да бъде част от организация, която един ден ще приветства неговия син, но не и дъщеря му. (Ръкопляскания) Той всъщност е тук днес. (Ръкопляскания) Номерът тук е, че брат ми стана експериментален поет, а не бизнесмен, но намерението беше наистина добро.

(Смях)

Във всеки случай, аз не приветствах лесно феминисткия етикет, въпреки че бе навсякъде около мен, защото го свързвах с женските групи на майка ми, нейните шикозни поли и подложки за рамена -- нищо от което не се котираше много в коридорите на гимназията Палмър, когато се опитвах да бъда готина по това време. Но аз подозирах, че имаше нещо много важно в целия този феминизъм, така че започнах тайно да надниквам в лавиците с книги на майка ми и да избирам книги и да ги чета -- никога, разбира се, не признавах, че го правех. Аз всъщност не признах феминисткия етикет, докато не отидох в колежа Бернард, и чух Ейми Ричардс и Дженифър Баумгарднър да говорят за първи път. Те са съавторки на книгата "Манифеста." Така че, какво много дълбоко прозрение, може да попитате, беше отговорно за това да стана феминистка? Мрежестите чорапи. Дженифър Баумгарднър ги носеше. И си мислех, че са наистина сексапилни. Реших, добре, мога да претендирам феминисткия етикет. Сега, аз ви казвам това -- казвам това с риск да се изложа, защото мисля, че част от работата на феминизма е да признае, че естетиката, че красотата, че забавлението са от значение. Има много модерни политически движения, които станаха популярни в не малка част заради културна мода. Някой да е чувал за тези двама мъже например?

Така че моят феминизъм е много задължен на този на майка ми, но той изглежда много различно. Майка ми казваше, "Патриархат." Аз казвам: Интерсекционалност." Така че раса, клас, пол, способности, всички тези неща се включват в нашия опит, за това какво означава да си жена. Равноправно заплащане? Да. Абсолютно феминистки въпрос. Но за мен, такъв е и имиграцията. Благодаря ви. Майка ми казваше: "Протестен марш." аз казвам: "Онлайн организиране." Аз съм една от редакторките, заедно с колектив от други супер-интелигентни, невероятни жени, на един сайт, наречен Feministing.com. (Феминистинг.ком) Ние сме най-четената феминистка публикация за всички времена. И трябва да ви кажа това, защото мисля, че е наистина важно да се види, че има продължителност.

Феминистките блогове са в основата си, версията от 21-ви век на повишаване на съзнанието. Но ние също имаме ясно политическо влияние. Феминистинг бе в състояние да накара стоки да се извадят от рафтовете на Уолмарт. Уволнихме женомразец администратор, който ни изпращаше омразни писма, от един от 10-те най-големи университети. А един от най-големите ни успехи, бе, когато получихме писмо от тийнейджърка от вътрешността на Айова, която казваше: "Аз търсих в Гугъл за Джесика Симпсън и се натъкнах на вашия сайт. Разбрах, че феминизъм не e само за мразене на мъже и Бъркенстокс." Така че ние сме в състояние да привлечем следващото поколение по съвсем нов начин.

Майка ми казва: "Глория Стайнъм." Аз отговарям: "Самита Мухопадайя, Мириам Перез, Ан Фрийдман, Джесика Валенти, Ванеса Валенти, и още, и още, и още, и още." Ние не искаме един герой. Ние не искаме една икона. Ние не искаме едно лице. Ние сме хиляди жени и мъже в тази държава, пишещи онлайн, организиращи общности, променящи институции отвътре навън -- всички продължаващи невероятната работа, която нашите майки и баби започнаха. Благодаря ви.

(Ръкопляскания)

Което ме води до втория парадокс: отрезвяване за нашата малоценност и поддържане на вярата в нашето величие, всичко наведнъж. Много от моето поколение -- поради добри намерения на родителите и образование, подхранващо самочувствието -- бяха отгледани да вярват, че са специални малки снежинки -- (Смях) които щяха да излязат и да спасят света. Това са три думи, с които много от нас са отгледани. Вървим през етапите на дипломирането, издигнати в нашите преувеличени очаквания, и когато се приземим обратно на земята, ние осъзнаваме, че не знаем какво по дяволите означава действително да спасим света. Преобладаващите медии често рисуват моето поколение като апатично. И мисля, че е много по-точно да кажем, че сме доста претоварени. И има много неща, с които сме претоварени, ако бъдем честни -- екологичната криза, различия в благосъстоянието в страната, каквото не сме виждали от 1928 година, и в световен мащаб, напълно неморално и растящо различие в благосъстоянието. Ксенофобията е във възход -- трафика на жени и момичета. Това е достатъчно, за да ви накара да се чувствате прекалено претоварени.

Преживях това от собствен опит, когато завърших колежа Барнард през 2002 година. Аз бях под пара, бях готова да направя промяна. Отидох и работих в организация с нестопанска цел, завърших университет, работех в политически кампании, протестирах, бях доброволка, и нищо не изглеждаше да има значение. И в една особено тъмна нощ, през декември 2004 година, аз седнах с моето семейство, и заявих, че съм много разочарована. Аз признах, че всъщност фантазирах -- нещо като мрачна фантазия -- че пиша писмо за всичко, което не е наред със света, и след това се самозапалвам пред прага на Белия Дом. Майка ми, отпи от нейното любимо питие "морски бриз" (водка със сок от грейпфурт и боровинки), очите й бяха навлажнени със сълзи, и тя погледна право към мен и каза: "Няма да търпя твоето отчаяние." Тя каза: "Ти си по-умна, по-креативна, и по-издръжлива от това."

Което ме довежда до третия ми парадокс. Порастването е свързано със стремеж за невероятен успех и се осъществява, като се провалите наистина добре. (Смях) (Ръкопляскания) Има един писател, от който бях дълбоко повлияна, Паркър Палмър, и той пише, че много от нас често се колебаят "между арогантно надценяване и раболепно подценяване на себе си." Може да сте познали до сега, че аз не се самозапалих. Направих това, което знам да правя в отчаяние, което е да пиша. Написах книгата, която исках да прочета. Написах книга за осем невероятни хора от цялата тази страна, вършещи работа в социалната справедливост. Писах за Ния Мартин-Робинсън, дъщеря на двама активисти за граждански права от Детройт, която посветила живота си на екологичната справедливост. Писах за Емили Апт, която в началото станала социален работник в системата за социални помощи, понеже решила, че това било най-благородното нещо, което можела да прави, но бързо разбрала, че не само, че не й харесвало, но тя не била много добра в тази работа. Вместо това, онова, което наистина искала да прави, било да снима филми. Така че тя направила филм за системата за социално осигуряване, който оказал голямо влияние. Писах за Марицела Гузман, дъщеря на мексикански имигранти, която постъпила в армията, за да може да си позволи колежа. Тя била сексуално насилена във военен лагер и продължила, като сътрудничила в организирането на група, наречена "Група за действие на жените военослужещи."

Това, което научих от тези хора и други бе, че не можех да ги съдя, въз основа на техния неуспех, да изпълнят техните много възвишени цели. Много от тях работят в неимоверно трудни системи -- армията, конгреса, образователната система и т.н. Но това, което успели да направят в рамките на тези системи, било да бъдат хуманна сила. И в крайна сметка, какво може да бъде по-важно от това. Корнел Уест казва: "Разбира се, това беше провал. Но колко добър провал беше това?" Това не означава, че сме се отказали от най-смелите, най-големите си мечти. Това означава, че работим на две нива. От една страна, ние наистина се занимаваме с тези разбити системи, от които сме част. Но от друга страна, ние базираме нашето самочувствие в ежедневни действия, опитвайки се да направим деня на човек по-добър, по-справедлив и т.н.

Когато бях малко момиче, имах няколко много странни навици. Един от тях бе, че лежах на пода в кухнята на къщата от детството ми, и си смучех палеца на лявата ръка, и държах студените пръсти на краката на майка ми с дясната ръка. (Смях) Слушах я да говори по телефона, което тя правеше доста. Тя говореше за бизнес срещи, тя създаваше мирни организации, координираше споделени пътувания, утешаваше приятелки -- всички тези всекидневни актове на грижа и креативност. И със сигурност, на три и четири години, аз слушах успокояващия звук на гласа й. Но мисля, че също така получавах и първия си урок в активистката работа.

Активистите, които интервюирах нямат нищо общо, буквално, с изключение на едно нещо, което бе, че всички те цитираха техните майки като най-отличителните и най-важни активистки влияния. Толкова често, особено в ранна възраст, ние гледаме надалеч за нашите модели в смисления живот, а понякога те са в нашите кухни, говорещи по телефона, готвещи ни вечеря, правещи всичко, което кара света да се върти. Майка ми и толкова много жени като нея ме научиха, че животът не е слава, или увереност, или дори сигурност. Той е за възприемане на парадокса. Той е за действие в лицето на претоварване. И той е за обичане на хората много добре. И в крайна сметка, тези неща са достатъчни за живот, изпълнен с предизвикателства и награди.

Благодаря ви.

(Ръкопляскания)