Клей Шърки за институционалния срещу кооперативния модел

Как една група успява да постигне резултати? Как се организира група от индивиди, така че резултатът от тяхната работа да е съгласуван и да представлява ценност, а да не бъде само хаос? В икономиката този проблем се нарича "разходи за координация". Тези разходи са съществена част от финансовите или институционални трудности в постигането на резултат от групата. Класическият подход към разходите за координация е: ако искате да координирате работата на една група, създавате една институция. Набирате ресурси. Тя може да бъде частна или обществена. Комерсиална или некомерсиална. Голяма или малка. Обединявате тези ресурси. Създавате някаква институция и я използвате, за да координирате действията на групата.

В последно време, заради драстичното намаляване на разходите по обезпечаване на комуникацията между групите, а те са едни от най-важните, се появи втори подход, който влага сътрудничеството в самата инфраструктура и създава системи, които координират груповия резултат като страничен продукт от работата на системата без да използват институционалните модели. Това ще бъде моята тема днес. Ще я илюстрирам с конкретни примери, свързани и с по-широкия контекст.

Първо, ще се опитам да отговоря на един въпрос, който, съм сигурен, че всички някога сте си задавали и на който Интернет е бил създаден да отговори: къде да намеря снимка на русалка на ролкови кънки? В Ню Йорк, в първата събота на всяко лято, Кони Айлънд, нашият местен и леко запуснат развлекателен център, организира Парад на Русалките. Той е любителски парад, идват хора от целия град, някои облечени в карнавални костюми. Други поразсъблечени. Млади и стари танцуват по улиците. Всички са колоритни и много се забавляват. Обърнете внимание не на самия Парад на Русалките, колкото и да е хубав, а на тези снимки. Не съм ги снимал аз. Откъде тогава ги имам? Отговорът е: намерих ги във Flickr.

Flickr е услуга за споделяне на снимки, която позволява на хората да качат снимки в мрежата, и да ги споделят с други хора. Наскоро във Flickr се появи нова услуга - поставянето на етикети. Етикетите бяха въведени първо от Del.icio.us и Джошуа Шахтър. Del.icio.us е система за управление и споделяне на отметки. Етикетите са кооперативният отговор на класифицирането. Ако трябваше да изнеса тази презентация миналата година, нямаше да мога да направя това, което направих току-що, защото нямаше да мога да открия тези снимки. Но вместо да решат, че трябва да назначат библиотекари, които да организират качените снимки, Flickr просто предоставиха на потребителите възможността да опишат снимките си. И така аз успях да вляза и открия снимките с етикет "Парад на Русалките". Имаше 3100 снимки направени от 118 фотографа. всички събрани на едно място и отбелязани с това кратко и ясно име, представени в обратно хронологичен ред. Сега вече можех да ги сваля и да ви направя тази кратка презентация.

И така, кой сериозен проблем разрешихме тук? В най-схематичния си вид, това е проблемът на координирането, нали? В Интернет има огромен брой хора, а много малка част от тях имат снимки на Парада на Русалките. Как да съберем тези хора и снимките им на едно място? Класическият отговор е да създадем една институция, нали? Да привлечем тези хора в една готова структура, която има ясна цел. Обърнете внимание на някои от страничните ефекти на този институционален подход.

Първо, когато създавате една институция, пред вас стои въпроса за нейното управление. Не само назначаването на служители. Трябва да назначите и други служители, които да ги управляват да приведете в изпълнение целите на институцията. Второ, трябва да я структурирате. Трябва да имате икономическа структура. Трябва ви юридическа структура. Трябва ви физическа структура. А това води до допълнителни разходи. Трето, създаването на институция е ексклузивен подход. Забелязвате, че при нас не са всички хора, които имат снимки. Не можете да назначите всички в компанията, нали? Нито пък в една правителствена организация. Трябва да изключите някои хора. И четвърто, в резултат от това изключване, формирате един професионален екип. Вижте промяната тук. От хора със снимки към фотографи. Създадохме професионален екип от фотографи, чиято цел е да заснемат Парада на Русалките или друго задание, на което са изпратени.

Когато сътрудничеството стане част от инфраструктурата, какъвто е подходът на Flickr, можете да оставите хората по местата си и да им дадете проблема за разрешаване, вместо да заведете хората при проблема. Организирайки координацията в групата, получавате същия резултат без институционалните трудности. Губите институционалния императив. Губите правото да моделирате работата на хората, ако тя е доброволна, но спестявате институционалните разходи, което ви прави по-гъвкави. Flickr замества планирането с координация. И това е основният аспект на тези кооперативни системи.

Вече сте изпитвали това, когато купихте първия си мобилен телефон и спряхте да правите планове. Вече казвате: "Ще ти се обадя като пристигна." "Обади ми се като свършиш работа." Тук координацията напълно замества планирането. Сега можем да приложим този подход върху групите. И вместо да решим да направим предварителен план, и петгодишна прогноза за бъдещето на Уикипедия, просто можем да координираме усилията на групата и да решаваме въпросите в хода на работата, защото вече не ни се налага да планираме предварително.

Ето и друг пример, малко по-сериозен. Това са снимки във Flickr с етикет "Ирак". И големите ни разходи за координация за Парада на Русалките, тук са още по-големи. Имаме повече снимки. Повече фотографи. По-голям географски район. Снимките са правени през по-дълъг период от време. А най-лошото е, че цифрата най-долу, около 10 снимки на фотограф е невярна. Математически е точна, но не ни казва нищо съществено, защото в тези системи усредненото не е най-важното.

Важно е следното: Ето графика на снимките с етикет "Ирак" заснети от 529 фотографа, споделили 5,445 снимки. Организирана е според броя снимки на един фотограф. Вижте тук, най-активният фотограф е направил около 350 снимки, има и няколко души със стотина снимки. Следват десетина души с по десетина снимки. А в тази част, имаме 10 или по-малко снимки и една дълга, плоска опашка. В средата на графиката имаме стотици хора, качили само по една снимка.

Това е степенният закон за разпределението. Често се проявява в свободни социални системи, в които хората сами определят размера на своя принос и се стига до тази ситуация. Математически, той означава, че лицето на n-тата позиция, извършва около 1/n от измерваната величина спрямо лицето на първа позиция. Така че десетият по активност фотограф трябва да е качил около една десета от снимките, а стотният по активност - само една стотна от снимките, качени от най-активният фотограф. Кривата на графиката може да бъде по-остра или по-полегата. Но законът обяснява и стръмната крива и дългата, плоска опашка.

Интересното в тези системи е, че нараствайки по големина, те не се сливат в една точка, а още повече се раздалечават. В по-големите системи, кривата ще е още по-стръмна, а опашката е още по-дълга, което увеличава дисбаланса. Центърът на графиката е силно изместен вляво. Ето с колко. Първите 10% от фотографите с принос в системата, са качили три четвърти от всички снимки -- само първите 10% от най-активните фотографи. Ако слезете до 5% от фотографите, техни са 60% от снимките. Ако слезете до 1% и изключите 99% от хората в групата, все още имате почти четвърт от снимките. Поради това изместване вляво, средната стойност всъщност се намира тук, доста вляво. Звучи ни странно, но се оказва, че 80% от фотографите са качили по-малко снимки от средното за графиката. Странно е, защото средното и средата би трябвало да са едно и също, а те не са.

Това е математиката зад правилото "80/20". Чуете ли за правилото "80/20", се има предвид точно това. 20% от стоките носят 80% от приходите, 20% от потребителите използват 80% от ресурсите -- все примери за това правило. Институциите имат само два инструмента: моркова и пръчката. А в 80-процентовата зона няма моркови и пръчки. Разходите по управлението на институцията не ви позволяват да обхванете всички тези хора в институционалната рамка. Институционалният модел винаги се стреми вляво, третирайки тези хора като свои служители. Институционалната позиция е: Мога да получа 75% от стойността като наема 10% от хората - чудесно. Точно това ще направя. А кооперативният модел пита: "Защо се отказвате от четвърт от стойността? Ако системата ви е изградена така, че да трябва да се откажете от четвърт от стойността, променете системата. Не поемайте разходи, които ще ви попречат да се възползвате от приноса на тези хора, изградете такава система, че всеки да участва с колкото пожелае."

Координационният подход не се интересува от качествата на тези хора като служители, а от техния принос. Това е Psycho Milt, потребител на Flickr, който е качил една единствена снимка с етикет "Ирак". Ето снимката, озаглавена "Лош ден на работа." Въпросът е: искате ли тази снимка? Да или Не. Въпросът не е дали Psycho Milt е добър служител.

Противоречието е между възможностите на институцията и преградите, които издига. Когато сте ангажирани с лявата част на подобно разпределение, работите с хора, които прекарват много време, за да произведат много от нужния материал и това е институцията като осигуряваща възможности. Можете да назначите тези хора, да ги координирате и да получите някакъв резултат. Но ако сте тук долу, където хора като Psycho Milt качват само по една снимка по дадена тема, институцията се явява преграда.

Институциите мразят да им се казва, че пречат. Първото, което се случва, когато един проблем стане институционален, е че основната цел на институцията веднага се променя от изначалната към самосъхранение. А важността на реалната й цел рязко пада. И когато на институциите се каже, че пречат, и че има други начини да се координира стойността, реакцията им наподобява стадиите на Кюблер-Рос - (Смях) етапите на скърбене, през които минаваме: отричане, гняв, пазарене, приемане. Повечето от кооперативните системи днес все още не са достигнали до фазата на приемането.

Много институции са още във фазата на отричането, но напоследък виждаме и много гняв и пазарене. Ето ви чудесен малък пример от тези дни: Във Франция автобусна компания съди хора направили свой автопарк, защото тяхното координиране с цел общото благо, ги лишава от приходи. Прочетете повече в Гардиън. Много е забавно.

По-важният въпрос е: какво правите със стойността тук долу? Как ще я обхванете? Институциите не могат да го направят. Стийв Балмър, настоящ ИД на Майкрософт, преди години критикуваше Линукс с думите: "Тази работа с хилядите програмисти, развиващи Linux е мит. Анализирахме кой допринася към Linux и повечето от пачовете са разработени от програмисти, които са написали само по един." Това недоволство е често срещана реакция. И виждате защо от позицията на Балмър това е лоша идея, нали? Назначихме този програмист, той дойде, изпи ни колата, игра Foosball три години и му хрумна само една идея. (Смях) Лош работник, нали? (Смях)

Но Psycho Milt ще попита: а идеята добра ли беше? Ами ако е била за защитен пач? Ако е била пач срещу атаки с препълване на буфера, които са голям проблем за Windows? Искате този пач, нали? Фактът, че един единствен програмист може без да встъпва в професионални отношения с институция да подобри Linux веднъж и да не се върне пак, трябва да ужаси Балмър. Защото тази стойност е непостижима в институцията, но е част от кооперативните системи на софтуера с отворен код, на споделянето на файлове,

на Уикипедия. Използвах много примери от Flickr, но подобни примери има много. Meetup е услуга, помагаща на хора със сходни интереси и живеещи наблизо, да се открият и дори да се срещнат на живо на кафе, на бира или където пожелаят. Когато Скот Хайферман основал Meetup, мислел, че ще се използва главно от хората с традиционни хобита. Изобретателите рядко осъзнават какво са изобретили. Коя е най-голямата група в Meetup в момента? Най-многочислената, в най-много градове, най-активна? Майките-домакини. В гъстонаселените американски градове с преобладаващо работещи съпруги, на майките-домакини им липсва социалната инфраструктура на голямото семейство и на по-малките квартали. Те създават тази инфраструктура с новите инструменти. Meetup е платформата, но ценността е в социалната инфраструктура. Ако се интересувате коя технология ще промени света, не гледайте към 13-годишните момчета, а към младите майки, защото те не биха подкрепили и грам технология, която не прави живота им осезаемо по-добър. Това е много по-важно от Xbox, но не толкова лъскаво.

Според мен това е революция. Една огромна промяна на организацията, на човешките взаимоотношения. Умишлено използвам тази дума. Революция е, защото изменя равновесието. Това е съвършено нов начин на действие със своите минуси. В момента в САЩ една жена, Джудит Милър, е в затвора, защото не е разкрила източниците си пред федералния съд - тя е репортер на Ню Йорк Таймс - източниците й по едно абстрактно и сложно дело. И журналистите протестират за промяна на законите за поверителност на източниците. Тези закони са различни в различните щати, и защитават журналиста от необходимостта да разкрие източниците си. Но това се случва на фона на популяризирането на блоговете в Интернет. Воденето на блог е класически пример за масова любителска дейност. То отнема професионалния статут на журналистиката. Искате целият свят да прочете какво ви е хрумнало днес? Направете го безплатно с натискането само на един бутон. Този процес приравнява професионалните издатели с масовите любители. И колкото и да ни е нужен закон за поверителността на източниците - нуждаем се от професионалисти, които да ни казват истината - този закон става все по-объркан, защото самата институция изпада в хаос. Сега в САЩ някои хора си блъскат главите, опитвайки се да определят, дали авторите на блогове са журналисти или не. А всъщност това няма значение, защото това не е правилният въпрос. Журналистиката възниква като отговор на още по-важен въпрос: как обществото да се поддържа информирано? Как членовете му да споделят идеи и мнения? И ако съществува отговор на въпроса извън професионалната рамка на журналистиката, няма смисъл да прилагаме професионалната метафора към този нов вид структура. И колкото и да са нужни законите за поверителност на източниците, основата - институцията към която те са прикрепени изпада във все по-голям безпорядък.

Ето и друг пример. Групите "про-ана". Това са групи от тийнейджърки, които използват блогове, форуми и други видове кооперативни структури, за да създадат групи за взаимопомощ с цел да останат доброволно анорексички. Те публикуват снимки на слаби модели, които наричат "Thinspiration" (вдъхновение да си слаб) Имат лозунги, например "спасение чрез гладуване" имат си и гривнички като на Ланс Армстронг онези червени гривнички, които в малката група са символ на желанието им да запазят хранителното си разстройство. Обменят си съвети: "ако огладнееш, изчисти тоалетната или котешката тоалетна. Ще ти мине."

Свикнали сме групите за взаимопомощ да са с благотворна цел. Считаме, че те винаги са полезни. Но се оказва, че логиката им е ценностно-неутрална. А групата за взаимпомощ е просто малка група, която иска да запази своя начин на живот в рамките на по-голяма група. Когато по-голямата група са пияници, а малката иска да остане трезвена, мислим, че това е страхотна група за взаимопомощ. Но когато малката група се състои от момичета, които искат да останат анорексички, сме ужасени. Оказва се, че нормативните цели на групите за взаимопомощ, с които сме свикнали, са били определени от институциите, а не от инфраструктурата. И когато инфраструктурата става общодостъпна, логиката на групата за взаимопомощ се оказва налична за всички, дори за хора с такива цели.

Така че тези промени имат и големи минуси, наред с плюсовете. И, разбира се, в съвременния контекст, не можем да не споменем и недържавните субекти, които се опитват да повлияят на световните събития и да се възползват от тях. Пред вас е социална карта на похитителите и техните съмишленици, които осъществиха атентатите от 11ти септември. Тя бе създадена чрез анализ на комуникационните им модели, използвайки тези инструменти. И разузнавателните общности по света днес извършват аналогична работа за атентатите от миналата седмица.

Сега идва момента, в който предричам как ще свърши всичко това, но времето ми за моя радост свършва, защото не знам отговора. (Смях) Както с печатарската преса, ако това наистина е революция, тя няма да ни заведе от точка А до точка Б. А от точка А до хаос. Печатарската преса поставя началото на 200 години хаос, от времето, когато Католическата църква е била доминиращата политическа сила до Вестфалския мирен договор, когато сме открили новата единица: нацията-държава.

Не предричам нови 200 години на хаос. По-скоро 50. 50 години, в които слабо координираните групи ще набират все по-голямо влияние и колкото повече те загърбват традиционните институционални норми - като предварителното планиране на действията, или стремежа към печалба - толкова по-силни ще бъдат. А институциите ще се окажат под нарастващ натиск и колкото по-консервативно се управляват и разчитат на информационното си господство, толкова по-голям ще бъде този натиск. И тази битка ще се води за всяко едно бойно поле, за всяка една институция. Принципите са общовалидни, но резултатите ще бъдат специфични.

И въпросът не е да си кажем, "това е супер," или "ще наблюдаваме промяна от изцяло институционален модел към изцяло кооперативен модел." Ситуацията ще бъде много по-сложна. Но със сигурност ще настъпи голяма реорганизация. И тъй като можем да я предвидим и знаем, че идва, считам, че трябва да се възползваме от нея по най-успешния начин. Много ви благодаря. (Аплодисменти)