Кристофър Макдугъл: Родени ли сме за да тичаме?

Бягането: това е общо взето просто ляво, дясно, ляво, дясно -- нали? искам да кажа, правим го от два милиона години, така че ще бъде арогантно да се предположи, че имам да кажа нещо, което не е било казано и направено преди. Но готиното нещо при бягането, както открих, е, че нещо странно се случва по време на тази дейност през цялото време. Например: Преди няколко месеца, ако сте гледали маратона в Ню Йорк, ви гарантирам, че сте видяли нещо, което никой не е виждал преди. Етиопска жена на име Дерарту Тулу се появи на стартовата линия. Тя беше на 37 години, не била спечелила никакъв маратон за 8 години, и няколко месеца преди това почти умряла при раждане. Дерарту Тулу била готова да спре и да се оттегли от спорта, но решила да се опита да удари голямата печалба за последен път в популярно събитие, Ню Йоркския маратон. С изключение на това, че -- лоша новина за Дерарту Тулу -- някои други хора имали същата идея, включително олимпийската златна медалистка и Пола Радклиф, която е чудовище, безспорно най-бързата жена маратонка в историята. Само на 10 минути от мъжкия световен рекорд, Пола Радклиф е на практика непобедима. Това е нейната конкуренция.

Стартът е даден, и тя дори не е аутсайдер, тя е под аутсайдерите. Но под-аутсайдерката не се предава. И след 22 мили (35 км.) в 26 милевата (42 км.) надпревара, се появява и Дерарту Тулу, начело с водещата група. Това е момента, когато се случва нещо наистина странно. Пола Радклиф, едининственият човек, който със сигурност може да грабне големия чек от под-аутсайдерските ръце на Дерарту Тулу, внезапно грабва крака си и започва да отпада назад. Всички ние знаем какво да направим в тази ситуация, нали? Ще й нанесете бърз удар в зъбите с лакът и ще профучите към финала. Дерарту Тулу проваля сценария. Вместо да набере скорост, тя отпада назад и сграбчва Пола Радклиф, и казва: "Хайде. Идвай с нас. Можеш да го направиш." Така че Пола Радклиф, за съжаление, го прави. Тя догонва водещата група и напира към финалната линия. Но след това тя отпада отново. И за втори път Дерарту Тулу я сграбчва и се опитва да я изтегли. И Пола Радклиф в този момент казва: "Аз съм дотук. Давай." Така че това е една фантастична история и всички ние знаем как свършва. Тя загубва чека, но се прибира в къщи с нещо по-голямо и по-важно. Само че Дерарту Тулу проваля сценария отново. Вместо да загуби, тя профучава покрай водещата група и побеждава, спечелва маратона в Ню Йорк, прибира се в къщи с големия тлъст чек.

Това е трогваща история, но ако се задълбаете малко повече, ще започнете да се чудите какво точно се случило там. Когато имате две различни части в един организъм, това не е случайно. Когато има някой, който е по-конкурентен и по-състрадателен от останалите в надпреварата, отново това не е случайно. Ако ми покажете същество с ципа между пръстите на краката и хриле, значи някакси водата участва.

Ако някой е с такова нежно сърце, значи има някаква връзка. И отговорът на това, мисля, може да се открие в Медените Каньони в Мексико, където има племе, живеещо изолирано от хората, наречено индианци Тарахумара. Тарахумара се отличават с три неща. Първото е, че те са живели по същество непроменени през последните 400 години. Когато конквистадорите пристигнали в Северна Америка са имали две възможности: или да се бият и да се борят, или да се оттеглят. Маите и Ацтеките се борили, поради което има много малко Маи и Ацтеки. Тарахумара имали различна стратегия. Те се оттеглили и се скрили в този лабиринт от мрежи, паякови мрежови система от каньони, наречени Медени Каньони, и останали там, от 1600-те години -- по същество, по същия начин, както винаги са били. Второто нещо забележително за Тарахумара е, че в дълбоко напреднала възраст -- 70-80 години -- тези хора не бягат маратони, те бягат мега-маратони. Те не тичат по 26 мили (42 км.) , те правят по 100, 150 мили (160, 240 км.) в даден момент, и очевидно без наранявания, без проблеми.

Последното нещо, което е забележително за Тарахумара е, че всички неща, за които ще говорим и днес, всички неща, които се опитваме да разрешим, използвайки всичките ни технологии и силата на мозъка -- неща, като сърдечни заболявания, и холестерол, и рак, и престъпност, и война, и насилие, и клинична депресия -- за всички тези неща, Тарахумара дори не знаят за какво говорим. Те са свободни от всички тези съвременни заболявания. И така, каква е връзката? Отново, ние говорим за големите различия в стойностите.

Трябва да има някакви причина и следствие. Ами, има екипи от учени в Харвард и Университета на Юта, които си огъват мозъците, за да се опитат да разберат това, което Тарахумара са знаели винаги. Те се опитват да разгадаят същите тези мистерии. И отново, мистерия опакована във вътрешността на друга мистерия -- може би ключът към Дерарту Тулу и Тарахумара е опакован в три други тайни, които се проявяват по този начин: Три неща -- ако знаете отговора, излезте напред и вземете микрофона, защото никой друг не знае отговора. И ако го знаете, тогава сте по-умни от всеки друг на планетата Земя. Мистерия номер едно е следната: Преди два милиона години човешкият мозък експлодира по размер. Австралопитека имал съвсем мъничък мозък, като грахово зърно. Изведнъж хората се появили -- хомо еректус -- голяма стара динена глава. За да имате мозък с такъв размер, трябва да имате източник на концентрирани калории енергия. С други думи, ранните хора са ядяли мъртви животни -- няма спор, това е факт. Единственият проблем е, че първите хладни оръжия се появили само преди около 200 000 години.

Така че, по някакъв начин, за близо два милиона години, ние сме убивали животни без оръжие. Сега, ние не използваме нашата сила, защото сме най-големите женчовци в джунглата. Всяко друго животно е по-силно от нас. Те имат зъби, имат нокти, подвижни са и са бързи. Ние си мислим, че Юсейн Болт е бърз. Една катерица може да срита задника на Юсеин Болт. Ние не сме бързи. Това може да бъде олимпийски спорт: пуснете катерица на свобода. Който хване катерицата ще получи златен медал. Така че без оръжия, без скорост, без сила, без зъби, без нокти. Как сме убивали тези животни? Мистерия номер едно.

Мистерия номер две: Жените участват в олимпийските игри от доста време насам, но едно нещо, което е забележително за всички жени спринтьорки е, че всички те са слаби, те са ужасни. Няма бърза жена на планетата и никога не е имало. Най-бързата жена, която е пробягала миля (1,6 км.), го е направила за 4:15 мин. Мога да хвърля камък напосоки и да ударя някой гимназист, който може да бяга по-бързо от 4:15. По някаква причина вие, дами, сте много бавни. (Смях) Но когато стигнете до маратона, за който говорихме -- на вас дами, вие е било позволено да бягате в маратона само в последните 20 години. Защото, преди 80-те години, медицинската наука твърдеше, че ако една жена се опита да избяга 26 мили -- дали някой знае, какво щеше да стане, ако се опитахте да бягате 26 мили, защо ви беше забранено да участвате в маратона преди 80-те години? (Човек от публиката: Матката й щяла да се разкъса.) Матката й щяла да се разкъса. Да. Щели сте да си разкъсате репродуктивните органи. Матката щяла да падне, буквално да изпадне от тялото. Бил съм на много маратони, но все още не съм виждал нищо подобно. (Смях) Така че само от 20 години жените са допускани да бягат в маратони. В този много кратък период за учене, вие, дами, сте преминали от разбити органи, до факта, че сте само на 10 минути от мъжкия световен рекорд.

И после ако отидем отвъд 26 мили (42 км.), към дистанциите, които медицинската наука ни казваше, че са фатални за хората -- спомняте ли си Фидипид, който издъхва след като пробягва 26 мили -- ако вземем 50 и 100 мили ( 80 и 160 км.), и изведнъж това е различна игра. Може да вземете бегачки като Ан Трейсън, или Ники Кимбъл, или Джен Шелтън, и ги сложите да се състезават на 50 или 100 мили срещу всекиго в света, и шансовете са поравно кой ще спечели. Ще ви дам пример. Преди няколко години, Емили Беър се регистрирала за състезание, наречено Хардрок 100, което ви казва всичко, което трябва да знаете за състезанието. Дават ви 48 часа, за да завършите това състезание. Ами Емили Беър -- от 500 състезатели -- тя завършила на осмо място, в топ 10, въпреки че спирала на всички помощни станции, за да кърми бебето си по време на състезанието -- и все пак, победила 492 други хора. Последната мистерия: И така, защо се получава така, че жените стават по-силни, като разстоянията се увеличават?

Третата мистерия е следната: В университета на Юта започнали да проследяват финалните времена на хората, бягащи маратона. И това, което открили било, че ако започнете да бягате в маратон от 19 години, ще ставате постепенно по-бързи, с всяка година, докато достигнете върха си на 27 години. И тогава, след това, вие се поддавате на капризите на времето. И ставате все по-бавни и по-бавни, докато накрая бягате със същата скорост, както когато сте били на 19 години. Така че около седем години, осем години, за да достигнете своя връх, и след това постепенно падате от върха си, докато не се върнете до началната точка. Може би си мислите, че са необходими осем години, за да се върнем към същата скорост, може би 10 години -- не, това са 45 години. 60 годишни мъже и жени бягат толкова бързо, колкото когато са били на 19 години. Сега, аз ви предизвиквам да ми дадете някоя друга физическа дейност -- и моля, не казвайте, голф -- нещо, което е действително трудно -- където пенсионерите се представят толкова добре, колкото тийнейджърите.

Така че имаме тези три мистерии. Има ли частица в пъзела, която би могла да ни помогне да обобщим всички тези неща? Трябва да бъдете много внимателни всеки път, когато някой се връща назад в праисторията и се опитва да ви даде някакъв глобален отговор, защото, тък като това е праисторията, може да кажете каквото по дяволите си искате и да ви се размине с това. Но ще ви предложа следното нещо: Ако сложите едно парче в средата на този пъзел, изведнъж всичко ще започне да формира цялостна картина. Ако се чудите, защо Тарахумара не страдат и не умират от сърдечни заболявания, защо бедната етиопска жена на име Дерарту Тулу може да бъде най-състрадателната и все пак най-съревноваващата се, и защо по някакъв начин сме могли да открием храна без оръжия, може би това е защото хората, колкото и да ни се иска да се мислим за господари на вселената, всъщност са еволюирали от нищо повече от глутница ловни кучета.

Може би сме еволюирали от глутница ловни животни. Тъй като единственото предимство, което имаме в пустинята -- отново, това не са нашите зъби и нокти, и нашата скорост -- единственото нещо, което правим много, много добре е да се потим. Ние сме наистина добри в това да се потим и миришем. По-добре от всеки друг бозайник на Земята, ние можем да се потим много добре. Но предимството, на това малко социално неудобство е фактът, че когато става въпрос за бягане в горещо време на дълги разстояния, ние сме превъзходни, ние сме най-добрите на планетата. Вземете един кон в горещ ден, и след 5-6 мили (8-9 км.) , конят има избор. Или ще диша, или ще се охлади, но не може да направи и двете -- ние можем. Така че, какво би било ако сме се развили като хайка ловни животни? Какво би било, ако единственото естествено предимство, което сме имали на света е бил фактът, че сме могли да се събираме в група, да излизаме в африканската Савана, да си избираме антилопа, и да се събираме в хайка и да преследваме това животно до смърт? Това е всичко, което сме могли да правим; могли сме да бягаме наистина много надалеч в горещ ден.

Е, ако това е вярно, няколко други неща е трябвало да бъдат истина. Ключът за това да сте част от ловна хайка е думата "хайка." Ако излезете сами и се опитате да преследвате антилопа, ви гарантирам, че накрая ще има два трупа в Саваната. Имате нужда от хайка за да се справите заедно. Нуждаете се от 64, 65-годишните, които са правили това от дълго време, за да разберете коя антилопа всъщност да се опитате да уловите. Стадото се разпръсва и се събира отново. Тези експерти следачи трябва да бъдет част от хайката. Те не могат да бъдат 10 мили назад. Трябва да има жени и юноши там, тъй като двата пъти в живота ви, когато имате най-голяма полза от животински протеин е, когато сте кърмеща майка и развиващи се подрастващи. Не изглежда много логично да има мъртва антилопа там, и хората, които да искат да я изядат да са на 50 мили (80 км.) разстояние. Те трябва да бъдат част от хайката. Трябва да имате тези 27-годишни жребци във върха на своите възможности, готови за убийство, и трябва да имате тези тийнейджъри там, които се учат на всичко, което се случва. Хайката остава заедно.

Друго нещо, което трябва да е вярно за тази хайка: тази хайка не може да бъде материалистична. Не можете да теглите всичките си боклуци, опитвайки се да гоните антилопата. Не можете да бъдете гневна хайка. Не може да ви бъде яд на някого. Като например, "Няма да преследвам антилопата на този човек. Той ме вбеси. Оставете го да гони собствената си антилопа." Хайката трябва да може да преглътне егото си, да си сътрудничи и да се обединява. Това, с което се оказвате в крайна сметка, с други думи, е култура забележително подобна на Тарахумара -- племе, което не се е променило от каменната епоха. Това е наистина убедителен аргумент, че може би Тарахумара правят точно това, което всички ние сме правили преди два милиона години.

С други думи, ние в днешно време сме тези, които са тръгнали по погрешен път. Знаете ли, ние гледаме на бягането като нещо чуждо, нещо чуждестранно, наказанието, което трябва да изтърпите, защото сте яли пица предната вечер. Но може би това е нещо различно. Може би ние сме тези, които са взели това природно предимство, което сме имали, и сме го развалили. Как сме го развалили? Ами как разваляме нещо? Опитваме се да изкараме пари от него. Опитваме се да го опаковаме и да го направим по-добро и да го продадем на хората. И това, което се е случило е, че сме започнали създаването на тези фантастично омекотени неща, които правят бягането по-удобно, наречени маратонки.

Причината, поради която аз лично се ядосвам относно маратонките е, че съм си купил около един милион от тях и продължавам да се наранявам. И мисля, че ако някой тук бяга -- и аз току-що имах разговор с Карол; говорихме за две минути зад кулисите, и тя говореше за плантарен фасциит. Разговаряйте с един бегач, гарантирам ви, в рамките на 30 секунди разговорът ще се прехвърли към наранявания. Така че, ако хората са еволюирали като бегачи, ако това е нашето единствено физическо предимство, тогава защо сме толкова лоши в него? Защо продължаваме да се нараняваме?

Любопитното нещо за бягането и нараняванията при бягането е, че травмите при бягането са нови за нашето време. Ако четете фолклора и митологията, всякакви митове, всеки вид невероятни измислици, бягането винаги е свързано със свобода, и жизненост, и младост, и вечна сила. Само в наше време бягането започва да се свързва със страх и болка. Джеронимо казвал навремето, че: "Единствените ми приятели са краката ми. Имам доверие само на краката си." Това е така, понеже триатлона на Апачите бил: бягане на 50 мили (80 км.) в пустинята, участие в ръкопашна борба, кражба на дузина коне, и отмъкване на кожа за дома. Джеронимо никога не казвал: "Ах, знаете ли нещо, ахилесът ми -- чувствам се слаб. Трябва да си взема почивка тази седмица." или "Имам нужда от допълнителни тренировки. Не съм правил йога. Не съм готов." Хората бягат ли бягат през цялото време. Ние сме тук днес. Ние имаме дигитална технология. Цялата ни наука идва от факта, че нашите предци са били в състояние да правят нещо извънредно всеки ден, което било просто да разчитат на своите боси нозе и крака да бягат на дълги разстояния.

Така че как да се върнем към това отново? Ами, ще ви призная първото нещо е да се отървем от всички опаковки, всички продажби, всички реклами. Отървете се от всички вонящи маратонки. Спрете да се фокусирате върху градските маратони, в които, ако завършите за четири часа, не ставате за нищо. ако завършите за 3:59:59 сте страхотни, защото сте се класирали за друго състезание. Трябва да се върнем към това чувство за игривост и веселие, и, бих казал, голота, които са направили Тарахумара една от най-здравословните и спокойни култури в наше време. И така, каква е ползата? И какво от това? Голяма работа, че изгаряте сладоледените калории от предната вечер.

Но може би има и друга полза. Без да отивам прекалено надалеч с това, представете си свят, където всеки може да излезе от къщи и да се включи във вид упражнение, което ще го направи по-спокоен, по-отпуснат, по-здрав, да изгори стреса -- където не се връщате повече в офиса си като разгневени маниаци, където не се прибирате отново у дома с много стрес отгоре на всичко. Може би има нещо между това, което сме днес и онова, което Тарахумара винаги са били. Не казвам, че трябва да се върнем към Медените Каньони и да живеем от царевица и фураж, което е предпочитаната хранителна диета на Тарахумара, но може би има нещо някъде по средата. И ако открием това нещо, може би ще има голяма мастита Нобелова награда някъде там. Защото, ако някой може да намери начин да възстанови тази естествена способност, от която всички сме се ползвали по-голямата част от нашето съществуване, която всички сме ползвали до 1970-те години, или там някъде, ползите, социални и физически и политически и психически, могат да бъдат поразителни.

Така че това, което виждам днес е, че има нарастваща субкултура на босоноги хора, които се отървават от обувките си. И това, което всички са открили е, че ако се отърват от обувките си, се отървават от стреса, отървават се от нараняванията и заболяванията. И онова, което откривате е нещо, което Тарахумара са знаели от много дълго време, че това може да бъде нещо много забавно. Аз го изпитах лично. Бях контузен през целия си живот, и след това в началото на 40-те си години се отървах от обувките си, и моите заболявания свързани с бягането изчезнаха също.

Така че да се надяваме, че това е нещо, от което всички ние можем да се възползваме. И аз оценявам това, че вие изслушахте тази история. Благодаря ви много.

(Ръкопляскания)