Крис Олбани размишлява за човечността

Моето търсене винаги е насочено към откриване на начини за хроникиране, за споделяне и документиране на истории за хора, просто обикновени хора. Истории, които предлагат преобразяване, които клонят към трансцеденталност, но никога не са сантиментални, които никога не отклоняват поглед от най-тъмните неща в нас. Защото наистина вярвам, че никога не сме по-красиви, отколкото когато сме най-грозни. Защото това всъщност е моментът, когато наистина разбираме от какво сме направени. Както каза Крис, аз израснах в Нигерия с едно цяло поколение... през 80-те години... от студенти, които протестираха срещу военна диктатура, която най-сетне бе приключила. Така че не бях само аз, бяхме цяло поколение.

Но онова, което научих, е, че светът никога не е спасяван от величествени месиански жестове, а от простото натрупване на нежни, меки, почти невидими актове на състрадание, ежедневни актове на състрадание. В Южна Африка имат един израз, убунту. Убунто произхожда от една филсофия, според която единственият начин аз да съм човечен е ти да отразяваш моята човечност обратно към мен. Но ако си като мен, моята човечност е повече като прозорец, аз всъщност не я виждам, не й обръщам внимание, докато има, разбирате ли, като мъртва буболечка на прозореца. После изведнъж я виждам, и обикновено никога не е добре. Обикновено е, докато ругая в задръстване някого, който се опитва да кара колата си и да пие кафе, да праща имейли и да си води бележки. Онова, което всъщност казва убунту, е, че няма начин да бъдем човечни без други хора. Наистина е много просто, но всъщност е много сложно.

Затова мислех да започна с няколко истории. Трябва да ви разкажа няколко истории за забележителни хора, затова реших да започна с майка си. (Смях) Тя също беше тъмнокожа. Майка ми беше англичанка. Родителите ми се срещнали в Оксфорд през 50-те, майка ми се преместила в Нигерия и живяла там. Беше висока пет фута и два инча, много темпераментна и много англичанка. Ето колко англичанка е майка ми... или беше, тя тъкмо почина. Дойде в Калифорния, в Лос Анжелис, да ме посети и отидохме в Малибу, което според нея беше много разочароващо. (Смях) А после отидохме в един рибен ресторант, сервираше ни сърфистът Чад, той дойде, а майка ми попита: "Имате ли някакви специалитети, младежо?" А Чад казва: "Разбира се, някакси, имаме някаква сьомга, увита в една такава коричка, някакво уадаби. Тотално рад е." А майка ми се обърна към мен и попита: "Той на какъв език говори?" (Смях) Отвърнах: "Английски, мамо." А тя поклати глава и каза: "О, тия американци, дадохме им език. Защо не го използват?" (Смях)

И така - тази жена, която сменила англиканската си вяра и приела католицизма, когато се омъжила за баща ми... а никой не е по-ревностен от новопокръстен католик... реши да преподава в селските райони на Нигерия, особено сред жените игбо, метода за овулация "Билингс" - единственото средство за контрол на раждаемостта, одобрено от католическата църква. Но нейният език игбо не беше особено добър. Затова ме взе със себе си за преводач. Бях седемгодишен. (Смях) И ето ги тези жени, които никога не обсъждат цикъла си със своите съпрузи, а аз ги питам: "Е, колко често ви идва цикълът?" (Смях) А забелязвате ли някакви течения? (Смях) А доколко набъбнала е вулвата ви? (Смях) Майка ми за нищо на света не би се смятала за феминистка, но винаги казваше: "Каквото и да направи един мъж, мога да го оправя." (Аплодисменти) А когато баща ми се оплакваше от тази ситуация, при която тя води седемгодишно момче на обучение по контрол за раждаемостта, знаете ли, той казваше: "О, ти го превръщаш в... учиш го как да бъде жена." А майка ми отвръщаше: "Някой трябва да го стори." (Смях)

Тази жена... по време на Биафранската война, бяхме посред войната. Майка ми беше с пет малки деца. Отнема й една година, през бежански лагер след бежански лагер, да стигне до временно летище, откъдето да можем да излетим и да напуснем страната. Във всеки бежански лагер трябвало да се разправя с войници, които искали да вземат по-големия ми брат Марк, тогава деветгодишен, и да го превърнат в момче-войник. Можете ли да си представите тази жена, висока пет фута и два инча, да се опълчва на въоръжени мъже, които искат да ни убият? През цялата тази година майка ми не плака нито един път, нито веднъж. Но когато бяхме в Лисабон, на летището, на път да отлетим за Англия, една жена видя майка ми, облечена в тази рокля, прана толкова пъти, че нпараво беше прозрачна, с пет наистина гладни на вид деца, дошла и я попитала какво се е случило. Тя разказала на жената. А жената изпразнила куфара си и дала всичките си дрехи на майка ми и на нас и играчките на своите деца, на които това не им хареса особено, но... (Смях) Това беше единственият път, когато тя се разплака. Помня как години по-късно писах на майка си и я попитах: "Защо се разплака тогава?" А тя отвърна: "Знаеш ли, може да втвърдиш сърцето си срещу всяка беда, всеки ужас. Но проявена от напълно непознат човек доброта ще те извади от равновесие."

Стариците в селото на баща ми, след като се случи тази война, запаметиха имената на всички мъртви хора и пееха погребални песни, съставени от тези имена. Толкова меланхолични песни, че направо те изгаряха. И ги пееха само когато сееха ориза, като че ли засяваха сърцата на мъртвите в ориза. А когато идваше време за жътва, пееха радостни песни, съставени от имената на всяко дете, родено през онази година А после, през следващия сезон за сеене, когато пееха погребалната песен, махаха толкова имена на мъртви, колкото хора са се родили. По този начин тези жени извършваха голямо преобразяване, прекрасно преобразяване.

Знаете ли, че преди геноцида в Руанда думата за изнасилване и думата за брак беше една и съща? Но днес жени изграждат отново Руанда. Знаете ли също, че след апартейда, когато новото правителство влязло в сградите на парламента, в сградата нямало дамски тоалетни? Което, изглежда, предполагало, че апартейдът е бил изцяло работа на мъже. Всичко това ще рече, че въпреки ужаса и въпреки смъртта жените всъщност никога не ги броят. Тяхната човечност като че ли никога не значи кой знае колко за нас.

Когато растях в Нигерия... не трябва да казвам Нигерия, защото това е твърде общо, а в Урнобо - частта игбо от страната, откъдето съм аз, винаги имаше ритуали за минаване от младите мъже. Учеха мъжете да бъдат мъже по начини, по които ние не сме жени, така е по същество. А много ритуали включваха убиване, убиване на малки животни, което продължаваше, така че, като навърших 13 години... искам да кажа, имаше смисъл, беше аграрна общност, някой трябваше да убива животните, нямаше "Хол фуудс", откъдето да отидеш да си купиш пържола от кенгуру в... и така, като станах на 13, вече беше мой ред да убия коза. А аз бях едно странно, чувствително дете, което всъщност не можеше да го направи, но трябваше да го направя. И трябваше да го извърша сам. Но един мой приятел на име Емануел, значително по-голям от мен, който беше момче-войник по време на Биафранската война, реши да дойде с мен. Което ми беше някак приятно, защото той беше видял много. Докато растях, той ми разказваше истории за това как пронизвал хора с щик и вътрешностите им изпадали, но те продължавали да тичат. И така, този тип идва с мен. Не знам дали някога сте чували или виждали коза... звучат като човешки същества, затова наричаме трагедиите "козя песен". Приятелят ми Брад Кеслер казва, че не сме станали хора, преди да започнем да държим кози. Както и да е - очите на козата са като очи на дете. Затова, когато опит да убия тази коза и не можах, Емануел се наведе, сложи ръка на устата на козата, покри очите й, така че да не трябва да гледам в тях, докато убивам козата. Не изглежда много, за този човек, видял толкова много, и който... за когото убийството на една коза трябва да е изглеждало такова банално преживяване, все пак се опита да ме предпази. Аз бях ревльо. Плаках много дълго. А после той не каза нито дума, само седеше там и ме гледа как плача цял час. А после ми каза: винаги ще бъде трудно, но ако плачеш така всеки път, ще умреш от разбито сърце. Просто знай, че понякога е достатъчно да знаеш, че е трудно. Разбира се, говоренето за кози ме кара да мисля за овце, и то не по добри начини. (Смях)

Роден съм два дни след Коледа. Затова, докато растях, имах торта и така нататък, но никога не получавах подаръци, защото... съм роден два дни след Коледа. Бях около деветгодишен, а чичо ми тъкмо се беше върнал от Германия и ни беше дошъл на гости един католически свещеник, майка ми го забавляваше с чай, а чичо ми изведнъж казва: "Къде са подаръците на Крис?" А майка ми отговаря: "Не говори за това пред гости." Но той отчаяно искаше да покаже, че тъкмо се е върнал, затова ме повика горе и каза: "Иди в спалнята, моята спалня. Вземи, каквото си искаш, от куфара. Това е подаръкът за рождения ти ден." Сигурно е мислил, че ще взема книга или риза, но аз открих една надуваема овца. (Смях) И така, надух я и изтичах в хола, с пръст там, където не трябваше, размахвах тая бръмчаща овца наоколо, а майка ми изглеждаше, все едно ще умре от шок. (Смях) А отец Макгетрик изобщо не се смути, просто разбърка чая си, погледна майка ми и каза: "Всичко е наред, Дафне, аз съм шотландец." (Смях) (Аплодисменти)

Последните ми дни в затвора, последните 18 месеца, съкилийникът ми... за последната година, първата година от последните 18 месеца... Съкилийникът ми беше 14-годишен. Казваше се Джон Джеймс, а в онези дни, ако един член от семейството извършеше престъпление, военните те държаха като откуп, докато семейството ти се предаде. И така, това 14-годишно хлапе беше осъдено на смърт. А не всички осъдени на смърт бяха политически затворници... там имаше някои наистина лоши хора. А той беше вмъкнал тайно вътре два комикса, две книги с комикси... "Спайдърмен" и "Хикс мен". Беше вманиачен. А когато му омръзна да ги чете, започна да учи мъжете, осъдени на смърт, как да четат тези книжки с комикси. И помня как нощ след нощ се чуваше как всички тези мъже, тези наистина закоравели престъпници, скупчени около Джон Джеймс, рецитират: "Давай, Спайди!" (Смях) Невероятно е. Наистина се притеснявах. Той не знаеше какво означава смъртна присъда. Случвало ми се е два пъти и ужасно съм се страхувал, че ще умра. А той винаги се смееше и казваше: "Хайде, човече, ще се отървем." А аз питах: "Откъде знаеш?" Той казваше: "О, чух го от едно птиченце." Убиха го. Оковаха го с белезници към един стол и приковаха пениса му към една маса с шестинчов гвоздей. После го оставиха там да кърви до смърт. така се оказах в карцера, защото показах чувствата си. Навсякъде около нас имаше такива хора.

Игбо казваха, че са изградили собствените си богове. Събираха се като общност и изразяваха едно желание. А после желанието им беше отнасяно при свещеник, който намираше ритуален обект правеха се подходящите жертвоприношения и се изграждаше светилище за бога. Но ако богът станеше буен и започнеше да иска човешки жертви, игбо унищожаваха бога. Събаряха светилището и спираха да изричат името на бога. Така си възвръщаха човечността. Всеки ден всички ние тук изграждаме богове, които са побеснели и е време да започнем да ги събаряме и да забравяме имената им. За това не е нужно нещо огромно. Трябва само да признаваме сред себе си, всеки ден, малцината от нас, които могат да виждат, са заобиколени от хора като онези, за които ви разказах.

Има някои от вас в тази зала, изумителни хора, които предлагат на всички нас огледалото за нашата собствена човечност. Искам да завърша със стихотворение от една американска поетеса на име Люсил Клифтон. Стихотворението се казва "Възливане" и е за моя приятел Вуси, който е някъде в публиката. "Възливане", Северна Каролина, 1999 г. "Предлагам на тази земя този джин. Представям си един старец да плаче там, извън взора на надзирателя. Той пъха езика си през една дупка, където би бил зъбът му, ако беше цял. Боли на онова място, където би бил зъбът му, където би била земята му, къщата му, жена му, синът му, красивата му дъщеря. Той изтрива мъката от лицето си, допира жадния си пръст до жадния си език и вкусва солта. Викам име, което би могло да е неговото, това е за теб, старче. Този джин, тази солена земя." Благодаря. (Аплодисменти)