Чип Кид: Да илюстрираш книги не е смешно занимание. Добре де, е.

Здравейте. (Смях)

Направих това поради две причини. Първо, исках да ви покажа добре изглеждащо първо впечатление. Но основната причина да го направя е, това ми се случва, когато ме накарат да нося тип "Лейди Гага" мърляв микрофон.

(Смях)

Свикнал съм с микрофон на стойка. Това е политически коректното решение.

(Смях)

Но закрепите ли това чудо на главата ми и нещо се случва. Ставам мърляв. (Смях) Така че съжалявам за това. Но започнах да се отклонявам от темата на разговора.

(Смях)

Дами и господа, посветих последните 25 години от живота си на илюстрирането на книги. "Да, КНИГИ. Нали знаете, подвързани томове с мастило върху хартия. Не можете да ги изключите с копче. Обяснете на децата си." Всичко започна като незначителна грешка, като пеницилина. (Смях)

Това, което наистина исках беше да съм графичен дизайнер в някоя голяма дизайнерска компания в Ню Йорк. Но когато пристигнах там през есента на 1986-а, ходих на много интервюта и се оказа, че единствената оферта, която получих беше като асистент на арт директора в Алфред Ей. Кнопф, издател на книги. Разбира се, аз бях глупав, но не толкова, че да я откажа.

Нямах абсолютно никаква представа къде бях на път да попадна и имах невероятен късмет. Скоро взех да проумявам в какво се състои работата ми. Работата ми беше да задавам следния въпрос: "Как изглеждат историите?" Защото това е Кнопф. Работилница за истории, една от най-добрите в света. Ние даваме историите на хората.

Историите могат да са всичко, а някои от тях дори са истински. Но всички имат нещо общо: Всички те трябва да изглеждат някак си. Всички те се нуждаят от образ. Защо? За да ви ориентирам най-напред за какво става въпрос. Илюстраторът на книги дава форма на съдържанието, но също така много внимава за баланса между двете.

В първия ден от курса ми по графичен дизайн в Университета на щата Пенсилвания, преподавателят, Лени Съмийз, влезе в залата и нарисува ябълка на дъската, а отдолу написа "Ябълка," след което каза "ОК. Първи урок. Слушайте." Закри рисунката и каза, "Или казвате това," после закри думата, "или показвате това. Но не правите това." Защото така третирате публиката си като морони. (Смях) А те не заслужават подобно нещо.

И, внимание, много скоро, имах възможност да проверя тази теория с две книги, върху които работех за Кнопф. Първата бяха мемоарите на Катрин Хепбърн, втората -- биографията на Марлене Дитрих. Книгата на Хепбърн беше написана в много разговорен стил, беше като че ли тя седи насреща ти и ти я разказва. Книгата за Дитрих бяха впечатления на дъщеря й, беше биография. Така че историята на Хепбърн бе думи, а историята на Дитрих бяха картини и ние направихме това. Ето, вижте. Чисто съдържание и чиста форма, едно до друго. Една по една, дами.

"Какво е Джурасик Парк?" Сега, каква е историята тук? Някой си пресъздава динозаври, като извлича тяхното ДНК от праисторически кехлибар. Гениално! (Смях)

За мой късмет аз живея в град Ню Йорк, където е пълно с динозаври. (Смях) Така че, отидох в Природонаучния Музей, разгледах костите, влязох в магазина за сувенири и си купих книга. И бях завладян от тази конкретна страница и по-точно от долния десен ъгъл.

Взех тази диаграма, сложих я във фотокопирна машина, (Смях) взех лист паус, залепих го над фотокопието с тиксо -- спрете ме ако говоря твърде бързо -- (Смях) после взех рапидограф -- обяснете какво е това на младежите -- (Смях) и започнах да пресъздавам динозавъра.

Нямах никаква представа какво правя, нито в каква посока вървя, но в един момент спрях -- когато да продължиш изглежда прекалено. И когато спрях имах графично изображение на това, как ние виждаме сътворяването на това създание. Някъде по средата на процеса. И после само приложих малко типография отгоре. Съвсем базисни неща, малко прилича на табела от обществен парк. (Смях)

Всички във фирмата го харесаха и ето че скоро стигна до автора. И дори тогава Майкъл беше в крак със съвременните технологии. "Майкъл Крайтън отговори по факса:" "Леле! Супер яка подвързия" (Смях) (Аплодисменти) Беше облекчение да видиш това да излиза от факса. (Смях) Майкъл ми липсва.

И разбира се, някой от МСА Юнивърсъл звънна в правния ни отдел, за да провери дали могат евентуално да закупят правата за изображението, само в случай, че им се наложи да го използват. Е, използваха го. (Смях) (Аплодисменти)

Бях много развълнуван. Всички ние знаем, че това е изумителен филм, беше толкова интригуващо да гледаш как навлезе в културата и стана феномен, и през какви трансформации премина. Не много отдавна попаднах на това в нета. Не, не съм аз. Но който и да е, не мога да не си представя как се събужда един ден: "О, Боже, това не беше тук снощи. Олеле! Много съм бил зле." (Смях)

Но като се замислите, от главата ми, през ръцете ми, до неговия крак. (Смях) Това е отговорност. И е отговорност, която не поемам лесно. Отговорността на илюстратора на книги е тройна: към читателя, към издателя и най-вече -- към автора. Ще ми се да погледнете към нечия книги и да кажете: "О, трябва да прочета това."

Дейвид Седарис е един от любимите ми автори, и главното в тази колекция е за неговото посещение в нудиска колония. Причината да отиде там била, че имал страх от вида на тялото си и искал да разбере какво стои зад този страх. За мен, това си беше чисто извинение да илюстрираш книга, където буквално можеш да свалиш гащите. Но когато го правиш не става това, което си очаквал. Получава се нещо много по-дълбоко. Дейвид много хареса тази илюстрация, защото когато дава автографи, а това му се случва често, може да вземе флумастер и да направи това. (Смях) Здрасти! (Смях)

Огъстин Бъроус написа спомени, наречени "Сух," които са за времето, прекарано в клиника. Преди да навърши 30 е бил шеф в рекламна агенция и както "Момчетата от Медисън авеню" ни казват, страховит пияч. Той не е бил на същото мнение, но колегите се намесили и казали: "Отиваш в клиника или ще те уволнят и ще умреш."

За мен, това винаги би било печатарско решение, което бих нарекъл обратното на Тип 101. Какво означава това? Обикновено на първия работен ден в печатарския бизнес ви се дава задачата, избирате дума и я правите да изглежда на това, което означава. Това е Тип 101, ок? Много е просто. А това ще е обратното на Тип 101. Исках книгата да изглежда, все едно ви лъже, отчаяно и безнадеждно, така, както един алкохолик го прави.

Отговорът беше най-старомодното нещо, което можете да си представите. Създадох типа, принтирах го на принтер Епсън с водноразтворимо мастило, залепих го на стената и го замерих с кофа с вода. Престо! После като го дадохме за печат принтерът придаде лъскавина на мастилото и то наистина заприлича на размазано.

Скоро след издаването, Огъстин бил на летището и се спотайвал в една книжарница да гледа кой ще купи от книгите му. И една жена ги приближила, присвила очи, взела една книга към щанда и казала на мъжа зад касата: "Тази е повредена." (Смях) А касиерът отвърнал: "Знам, госпожо. Всичките пристигнаха в този вид." (Смях) На това казвам добър печат.

Корицата на една книга е същината. Тя е хайку, ако искате, на историята. Тази конкретна история от Осама Тезука е епичният живот на Буда, общо в осем тома. Но най-хубавото е, че когато са на полицата, имате живота на Буда върху рафта, преминаващ от година на година. Всички тези решения водят началото си от текста на книгата, но когато илюстраторът прочете текста той се превръща в интерпретатор, в преводач.

Тази история беше истинска загадка. Ето за какво става дума. "Интрига и убийство сред дворцовите художници в Османския двор през 16 век."

(Смях)

Значи, получих цяла колекция рисунки, разгледах ги, разпарчетосах ги и ги събрах наново. И ето илюстрованата подвързия, ок? Ето предната корица и гърба, и е плоско. Но историята започва, когато я сложите на книгата и я подредите на рафта.

Ах! Натъкваме се на тях, потайните любовници. Хайде да ги измъкнем. Оу! Султанът ги разкри. Няма да е доволен. Брр! Сега пък султанът е в опасност. И сега се налага да разгърнем книгата, за да разберем какво се случва нататък. Пробвайте да преживеете това с е-книга. (Смях)

Само не ме карайте да започна. Сериозно. Е-книгите са полезни в много отношения: улесняват, удобни са, преносими са. Но нещо със сигурност липсва: традицията, сетивното преживяване, комфортът на нещицата -- мъничко човечност.

Знаете ли какво е правел Джон Ъпдайк, първото нещо при получаване на копие на някоя от новите му книги от Алфред Ей. Кнопф? Помирисвал я е. После е прокарвал ръка по подвързията, по прясното мастило и неразрязаните крайчета на страниците. Всички тези години, всички тези книги, никога не му е омръзнало това. Разбира се, аз съм голям фен на iPad, но повярвайте ми -- мирисането му нищо няма да ви даде. (Смях) В момента момчетата от Епъл си пускат съобщения: "Да разработим плъг-ин за миризми." (Смях)

Последната история, за която ще ви разкажа е страхотна история. Жена, на име Аомаме, през 1984 в Япония води преговори докато слиза надолу по спираловидни стълби от издигната магистрала. Когато стига най-долу тя няма как да не почувства, че изведнъж е преминала в нова реалност, която е съвсем малко по-различна от тази, която е напуснала, много подобна, но различна. И така, говорим за паралелни равнини на съществуване, нещо като подвързия на книга и книгата, която тя покрива.

Как изобразяваме това? Връщаме се обратно към Хепбърн и Дитрих, но сега ги сливаме. Говорим за различни равнини, различни парчета хартия. Това е върху полу-прозрачно парче пергамент. То е една част от формата и съдържанието. Когато е върху корицата на книгата, която е обратното, се образува това. Дори да не знаете нищо за тази книга, сте принудени да си представите човек на границата на две равнини на съществуване. И темата сама по себе си подканва към изследване, взаимодействие, разглеждане и докосване.

Тази книга влезе директно на второ място в класацията за бестселъри на Ню Йорк Таймс. Нещо нечувано както за издателя, така и за автора. Говорим за книга от 900 страници, която е колкото странна, толкова и завладяваща, с кулминационна сцена, в която орда слаби хора излизат от устата на спящо момиче и карат една немска овчарка да експлоадира. (Смях) Не е точно като Джаки Колинс. 14 седмици в класацията на бестселърите, осем преиздавания и продължава да се продава добре.

Колкото и да обичаме изкуството на публикуването на книги, това все пак е и бизнес, така че ако си вършим работата добре и имаме малко късмет, това страхотно изкуство може да е и страхотен бизнес.

Това е моята история. Следва продължение. Как изглежда ли? Да. То може, е и ще бъде, но за този илюстратор на книги, обръщач на страници, агент с кучешки уши, записвач на бележки в полето, душещ мастило, историята изглежда ето така.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)