Чимаманда Адичи: Опасността от единствената история

Аз съм разказвач на истории. И бих искала да ви разкажа няколко лични истории за онова, което наричам "опасността от единствената история". Израснах в университетски кампус в източна Нигерия. Майка ми казва, че съм започнала да чета на двегодишна възраст, макар че според мен четири вероятно е по-близо до истината. И така, бях ранен читател. А онова, което четях, бяха британски и американски детски книги.

Бях също и ранен писател. А когато започнах да пиша, на около седемгодишна възраст истории с молив и илюстрации с пастели, които горката ми майка беше задължавана да чете, пишех точно същия вид истории като онези, които четях. Всичките ми герои бяха бели и синеоки. Играеха в снега. Ядяха ябълки. (Смях) И говореха много за времето, колко чудесно било, че слънцето се е показало. (Смях) Въпреки това, че живеех в Нигерия. Никога не бях излизала извън Нигерия. Ние нямахме сняг. Ядяхме манго. И никога не говорехме за времето, защото нямаше нужда.

Героите ми също така пиеха много джинджифилова бира, защото героите в британските книги, които четях, пиеха джинджифилова бира. Независимо, че нямах представа какво е джинджифилова бира. (Смях) В продължение на много години след това изпитвах отчаян копнеж да опитам джинджифилова бира. Но това е друга история.

Мисля, че това показва колко впечатлими и уязвими сме пред лицето на една история, особено като деца. Тъй като бях чела само книги, в които героите бяха чужденци, бях убедена, че в книгите, поради самата им природа, трябва да има чужденци и да се разказва за неща, с които не можех да се идентифицирам лично. Нещата се промениха, когато открих африканските книги. Не бяха достъпни много такива. И не бяха толкова лесни за намиране, като чуждестранните книги.

Но благодарение на писатели като Чинуа Ачебе и Камара Лайе преживях умствена промяна във възприятието си за литература. Осъзнах, че хора като мен, момичета с кожа с цвят на шоколад, чиято ситно къдрава коса не може да се връзва на конски опашки, могат да съществуват и в литературата. Започнах да пиша за неща, които разпознавах.

Обичах американските и британските книги, които четях. Те раздвижваха въображението ми. Отваряха нови светове за мен. Но неволната последица бе, че не знаех, че хора като мен биха могли да съществуват в литературата. Ето какво направи за мен откритието на африканските писатели: спаси ме от това да имам единствена история за това какво са книгите.

Произхождам от обикновено нигерийско семейство от средната класа. Баща ми беше професор. Майка ми беше администратор. Имахме, както бе обичайно, домашни прислужници, които често идваха от близки села. Когато навърших осем години, дойде нов прислужник. Казваше се Фиде. Единственото, което майка ми ни каза за него, беше, че семейството му е много бедно. Майка ми изпращаше ямс и ориз и нашите стари дрехи на неговото семейство. А когато не си дояждах вечерята, майка ми казваше: "Дояж си храната! Не знаеш ли? Хора като семейството на Фиде нямат нищо." Така че чувствах огромна жалост към семейството на Фиде.

После една събота отидохме в неговото село на посещение. Майка му се появи с красиво изплетена кошница, направена от боядисано лико, която бе направил брат му. Слисах се. Не ми беше хрумвало, че някой в семейството му всъщност би могъл да изработва нещо. За тях бях чувала единствено колко са бедни, така че бе станало невъзможно да ги възприемам по друг начин, освен като бедни. Тяхната нищета беше единствената ми история за тях.

Години по-късно си мислех за това, когато напуснах Нигерия, за да отида в университет в Съединените щати. Бях на 19 години. Американската ми съквартирантка бе шокирана от мен. Попита ме къде съм се научила да говоря английски толкова добре и беше объркана, когато отвърнах, че в Нигерия по една случайност английският е официален език. Тя попита дали може да чуе нещо, което нарече моя "племенна музика", и впоследствие беше много разочарована, когато извадих касетата си на Марая Кери. (Смях) Тя предполагаше, че не знам как да използвам кухненска печка.

Онова, което ме порази, бе следното: тя ме беше съжалявала дори преди да ме види. По подразбиране нейната позиция спрямо мен, като африканка, бе един вид покровителствена, добронамерена жалост. Съквартирантката ми имаше единствена история за Африка. Единствена история за катастрофа. В тази единствена история не съществуваше възможност да има африканци, подобни на нея по какъвто и да било начин. Никаква възможност за чувства, по-сложни от жалост. Никаква възможност за връзка като равни човешки същества.

Трябва да кажа, че преди да отида в САЩ, не се идентифицирах съзнателно като африканка. Но в САЩ, когато и да станеше дума за Африка, хората се обръщаха към мен. Независимо че не знаех нищо за места като Намибия. Но в крайна сметка прегърнах тази нова идентичност. И в много отношения сега мисля за себе си като за африканка. Макар че все още се дразня, когато споменават Африка като една държава. Най-скорошният пример беше иначе чудесният ми полет от Лагос преди два дни, на който имаше обява за полета на "Върджин" с благотворителна цел в "Индия, Африка и други страни". (Смях)

И така, след като прекарах няколко години в САЩ като африканка, започнах да разбирам отклика на съквартирантката ми към мен. Ако не бях израснала в Нигерия и всичко, което знаех за Африка, беше от популярни изображения, аз също щях да мисля, че Африка е място с красиви пейзажи, красиви животни и непонятни хора, водещи безсмислени войни, измиращи от бедност и СПИН, неспособни да говорят от свое име и очакващи да бъдат спасени, от един мил, бял чужденец. Бих виждала африканците по същия начин, по който аз като дете бях виждала семейството на Фиде.

Мисля, че тази единствена история за Африка в крайна сметка идва от западната литература. Ето един цитат от писанията на един лондонски търговец на име Джон Лок, който плавал до западна Африка през 1561 г. и водил пленителни записки за пътуването си. След като споменава черните африканци като "зверове, които нямат къщи", той пише: "Има също и хора без глави, чиито усти и очи са в гърдите им."

Смея се всеки път, когато прочета това. Въображението на Джон Лок е достойно за възхищение. Но онова, което е важно в писанията му, е, че те представляват началото на една традиция да се разказват африкански истории на Запад. Една традиция за суб-Сахарна Африка като място на негативи, на различия, на тъмнина, на хора, които, по думите на чудесния поет Ръдиард Киплинг са "наполовина дявол, наполовина дете".

И така, започнах да осъзнавам, че моята американска съквартирантка вероятно през целия си живот е виждала и чувала различни версии на тази единствена история, както и един професор, който веднъж ми каза, че романът ми не бил "автентично африкански". Бях твърде склонна да призная, че много неща не са наред с романа, че съм се провалила на ред места. Но изобщо не бях си представяла, че той не е успял да постигне нещо, наречено африканска автентичност. Всъщност, не знаех какво изобщо е африканска автентичност. Професорът ми каза, че моите герои приличат твърде много на него, като образован човек от средната класа. Моите герои караха коли. Те не гладуваха. Поради това не бяха автентични африканци.

Но бързо трябва да добавя, че и аз съм също така виновна по въпроса за единствената история. Преди няколко години посетих Мексико от САЩ. Политическият климат в САЩ по това време беше напрегнат. Вървяха дебати за имиграцията. И, както често се случва в Америка, имиграцията стана еднозначна с мексиканците. Имаше безкрайни истории за мексиканци като хора, които ограбват системата за здравеопазване, промъкват се през границата, арестуват ги на границата, такива неща.

Спомням си как обикалях през първия си ден в Гуадалахара и гледах как хората отиват на работа, навиват тортили на пазара, пушат, смеят се. Помня как първо усетих лека изненада. А после бях завладяна от срам. Осъзнах, че съм била тъй потопена в медийното представяне на мексиканците, че в моя ум те бяха станали едно-единствено нещо, жалки имигранти. Бях се хванала на единствената история за мексиканците и толкова се срамувах от себе си, че няма повече накъде. Ето как се създава една единствена история, показвана на хората като едно нещо, единствено нещо, отново и отново, и такива стават те.

Невъзможно е да се говори за единствената история, без да се говори за власт. Има една дума - дума на езика Игбо, за която се сещам, когато мисля за властовите структури по света, и тя е "нкали". Това е съществително, което в свободен превод означава "да си по-велик от друг". Както и нашите икономически и политически светове, историите също се дефинират чрез принципа на нкали. Как се разказват, кой ги разказва, кога се разказват, колко истории се разказват, наистина зависи от властта.

Властта е способността не само да разкажеш историята на друг човек, а да я направиш определящата история за този човек. Палестинският поет Мурид Баргути пише, че ако искаш да лишиш един народ от всичко, най-простият начин да го направиш е да разкажеш тяхната история и да започвеш с "второ". Започни историята със стрелите на коренните американци, а не с пристигането на британците, и имаш една напълно различна история. Започни историята с провала на африканската държава, а не с колониалното създаване на африканската държава, и имаш една напълно различна история.

Наскоро говорих в университет, където един студент ми каза - срамота е, че нигерийските мъже са такива насилници като бащата - герой в моя роман. Казах му, че току-що съм прочела един роман със заглавие "Американски психар"... (Смях) ...и че е срамота, че младите американци са серийни убийци. (Смях) (Аплодисменти) Е, очевидно изрекох това в пристъп на леко раздразнение. (Смях)

Никога не би ми хрумнало да смятам, че само защото съм прочела роман, в който героят е сериен убиец, той някак е представителен за всички американци. И това не е защото съм по-добър човек от онзи студент, а защото, поради културната и икономическа мощ на Америка, аз имах много истории за Америка. Бях чела Тайлър, Ъпдайк, Стайнбек и Гейтскил. Нямах единствена история за Америка.

Когато научих няколко години по-късно, че от писателите се очаква да са имали наистина нещастно детство, за да постигнат успех, започнах да се чудя как да измисля ужасни неща, които са ми причинили родителите ми. (Смях) Но истината е, че имах много щастливо детство, изпълнено със смях и любов, в много сплотено семейство.

Имах обаче и дядовци, загинали в лагери за бежанци. Братовчед ми Поле почина, защото не можа да получи адекватна медицинска помощ. Една от най-близките ми приятелки, Околома, загина при самолетна катастрофа, защото нашите пожарни нямаха вода. Израснах под управлението на репресивни военни правителства, които обезцениха образованието, така че родителите ми понякога не получаваха заплатите си. И така, като дете видях как конфитюрът изчезна от масата за закуска, после изчезна маргаринът, после хлябът стана твърде скъп, после млякото стана на дажби. И най-вече, един вид нормализиран политически страх нахлу в живота ни.

Всички тези истории ме правят тази, която съм. Но да наблягам само върху тези негативни истории би означавало да напправя опита си двуизмерен и да пренебрегна много други истории, които са ме формирали. Единствената история създава стереотипи. А проблемът със стереотипите не е, че не са верни, а че са непълни. Те превръщат една история в единствената история.

Разбира се, Африка е континент, пълен с катастрофи. Има някои огромни, като ужасяващите изнасилвания в Конго. И някои потискащи, като факта, че 5000 души кандидатстват за едно свободно работно място в Нигерия. Но има и други истории, които не са свързани с катастрофи. И е много важно, точно толкова важно, да се говори за тях.

Винаги съм усещала, че е невъзможно да се ангажираш подобаващо с едно място или човек, без да се ангажираш с всички истории на това място и този човек. Последицата от единствената история е тази: Тя ограбва хората от достойнството им. Прави признаването на нашата равностойна човечност трудно. Подчертава колко сме различни, отколкото колко сме сходни.

Ами ако преди мексиканското си пътуване бях следвала имиграциония дебат от двете страни - на САЩ и мексиканската? Ами ако майка ми ни беше казала, че семейството на Фиде е бедно и работи усърдно? Ами ако имаме африканска телевизионна мрежа, която да предава различни африкански истории из целия свят? Онова, което нигерийският писател Чинуа Ачебе нарича "баланс на истории".

Ами ако съквартирантката ми знаеше за моя нигерийски издател, Мукта Бакарей, забележителен човек, който остави работата си в една банка, за да последва мечтата си и да основе издателство? Общоприетата мъдрост беше, че нигерийците не четат литература. Той не беше съгласен. Усещаше, че хората, които могат да четат, биха чели, ако литературата стане достъпна за тях и могат да си я позволят.

Скоро след като той издаде първия ми роман, отидох в една телевизия в Лагос, за да дам интервю. Една жена, работеща там като куриер, дойде при мен и каза: "Наистина харесах романа ви. Не ми хареса краят. Сега трябва да напишете продължение, и ето какво ще се случи..." (Смях) Тя продължи нататък и ми каза какво да пиша в продължението. Бях не само очарована, но и много трогната. Това беше жена, част от обикновените маси нигерийци, за които се смяташе, че не са читатели. Тя не само беше прочела книгата, но я притежаваше и се чувстваше в правото си да ми каже какво да пиша в продължението.

Ами ако съквартирантката ми знаеше за приятелката ми Фуми Онда, една безстрашна жена, която води телевизионно шоу в Лагос и е твърдо решена да разказва историите, които предпочитаме да забравим? Ами ако съквартирантката ми знаеше за сърдечната процедура, изпълнена в болницата в Лагос миналата седмица? Ами ако съквартирантката ми познаваше съвременната нигерийска музика? Талантливи хора, пеещи на английски и пиджин, на игбо, йоруба и льо, смесвайки влияния от Джей-Зи до Фела и от Боб Марли до техните дядовци? Ами ако съквартирантката ми знаеше за жената-адвокат, която наскоро излезе в съда в Нигерия, за да предизвика един нелеп закон, който изискваше от жените да получават съгласието на съпруга си, преди да подновят паспортите си? Ами ако съквартирантката ми знаеше за Ноливуд, пълен с новатори, които правят филми въпреки огромните технически препятствия? Филми, толкова популярни, че наистина са най-добрият пример за нигерийци, консумиращи онова, което произвеждат. Ами ако съквартирантката ми знаеше за страхотно амбициозната ми фризьорка на плитчици, която току-що започна свой собствен бизнес за продажба на удължения за коса? Или за милионите други нигерийци, които започват бизнес и понякога се провалят, но продължават да подхранват амбициите си?

Всеки път, когато съм у дома, се сблъсквам с обичайните източници на раздразнение за повечето нигерийци: провалената ни инфраструктура, проваленото ни управление. Но също и с невероятната жилавост на хората, които процъфтяват по-скоро въпреки управлението, отколкото заради него. Преподавам на семинари за писатели в Лагос всяко лято. Изумително е за мен колко много хора кандидатстват, колко много хора са нетърпеливи да пишат, да разказват истории.

С моя нигерийски издател току-що основахме неправителствена организация, наречена "Фарафина Тръст". Имаме големи мечти да строим библиотеки да обновяваме вече съществуващи библиотеки и да осигуряваме книги за държавни училища, които нямат нищо в библиотеките си, а също да организираме множество семинари за четене и писане за всички хора, които нямат търпение да разкажат историите ни. Историите имат значение. Много истории имат значение. Историите са били използвани за прогонване и зловредност. Но историите могат да дават възможности, могат да очовечават. Историите могат да пречупят достойнството на хората. Но историите могат също и да поправят това пречупено достойнство.

Американската писателка Алис Уокър е написала това за роднините си - южняци, които се преместили на север. Тя им представила една книга за южняшкия живот, който оставили след себе си. "Те седяха наоколо, сами четяха книгата, слушаха мен да чета книгата, и сякаш раят се възвърна." Бих искала да приключа с тази мисъл: че когато отхвърлим единствената история, когато осъзнаем, че никога няма единствена история за някое място, си възвръщаме един вид рай. Благодаря ви. (Аплодисменти)