Чарлз Хейзълууд: Да се довериш на ансамбъла

Аз съм диригент, и съм тук днес за да поговоря с вас за доверието. Работата ми зависи от него. Трябва да има, между мен и оркестъра, непоклатима връзка на доверие, породена от взаимно уважение, чрез което можем да изтъчем музикален разказ, в който всички ние вярваме.

В миналото дирижирането, правенето на музика, били по-малко свързани с доверие и повече, честно казано, с принуда. До някъде около Втората световна война, диригентите били неизменно диктатори -- тези тиранични фигури, които репетирали, не само оркестъра като цяло, но и отделните индивиди в него, до най-малките подробности в живота им. Но сега съм щастлив да заявя, че светът се е променил, и музиката се е променила с него. Сега имаме по-демократичен мироглед и начин за правене на музика -- двупосочна улица. Аз, като диригент, трябва да идвам на репетициите с непоклатимо усещане за външната архитектура на тази музика, сред която съществува тази огромна лична свобода за членовете на оркестъра да блеснат.

За себе си, разбира се, трябва напълно да се доверя на моя език на тялото. Това е всичко, което имам на мястото на продажбата. Това е безшумен жест. Едва мога да изрева инструкциите докато свирим.

(Музика)

Дами и господа, "Шотландския ансамбъл."

(Ръкопляскания)

Така че за да работи всичко това, очевидно трябва да мога да се доверявам. Трябва да се доверявам на оркестъра, и, дори още по-важно е, че трябва да се доверявам на себе си. Помислете над това: когато сте в позицията на липса на доверие, какво правите? Вие свръхкомпенсирате. И в моята професия, това означава, че вие свръхжестикулирате. И се превръщате в нещо като яростна вятърна мелница. И колкото по-големи стават жестовете ви, толкова по-зле дефинирани, замъглени и, честно казано, безполезни са за оркестъра. Вие ставате фигура за присмех. Вече няма доверие, само присмех.

И аз си спомням в началото на моята кариера, отново и отново, за тези непохватни излеяния с оркестрите, когато полудявах напълно на подиума, опитвайки се да изтръгна наистина малко кресчендо, просто слабо увеличение на звука. За нещастие, те не можеха да ми го дадат. Прекарах известно време в тези начални години, плачейки тихо в съблекалните. И колко безсмислен изглеждаше съвета на великия британски диригент ветеран сър Колин Дейвис, който ми каза: "Дирижирането, Чарлз, е като държенето на малка птичка в ръката ти. Ако я държиш твърде стиснато, ще я смажеш. Ако я държиш твърде хлабаво, тя ще отлети." Трябва да си призная, че в онези дни, наистина дори не можех да намеря птичката.

Сега, значим и наистина дълбоко важен опит за мен, по отношение на музиката, бяха моите приключения в Южна Африка, най-впечатляващата музикална страна на планетата, по мое мнение, но страна, която чрез своята музикална култура, ме научи един фундаментален урок: че чрез правенето на музика могат да дойдат дълбоки нива на фундаментално животодаряващо доверие. През 2000 година, имах възможността да отида в Южна Африка и да формирам нова оперна компания. Така че аз отидох там и проведох прослушвания, предимно в селски райони, из цялата страна. Прослушах около 2000 певци и сформирах компания от 40 изумителни невероятни млади изпълнители, по-голямата част от които бяха чернокожи, но имаше и шепа бели изпълнители.

Обаче стана ясно още в началото на първия период на репетиции, че един от тези бели изпълнители бил, в предишното си въплъщение, член на полицейските сили на Южна Африка. И през последните години на стария режим, той рутинно бил изпращан в общината да измъчва общността. Можете да си представите какво предизвика тази информация за температурата в стаята, за общата атмосфера. Нека не си правим никакви илюзии. В Южна Африка, връзката най-лишена от доверие е тази между бял полицай и чернокожата общност. И така, как преодоляхме това, дами и господа? Просто чрез пеене. Ние пяхме ли, пяхме и пяхме, и изумително ново доверие израстна, и наистина, приятелство разцъфтя. И това ми показа тази фундаментална истина, че музицирането и другите форми на творчество могат да достигнат до места, където простите думи не могат.

Така че ние направихме някои представления. Започнахме да правим международни турнета. Едно от тях беше "Кармен." След това си помислихме да направим филм от "Кармен," който записахме и заснехме на открито, в община извън Кейптаун, наречена Кайлича. Композицията беше изпята изцяло на кхоса, който е красив музикален език, ако не знаете. Нарича се "У-Кармен е-Кайлича," буквално "Кармен от Калича." Искам да ви покажа кратък клип от него сега, не за друго, а за да ви дам доказателство, че няма нищо малко в правенето на музика в Южна Африка.

(Музика)

(Ръкопляскания)

Нещо, което намирам за напълно пленително при правенето на музика в Южна Африка е, че тя е толкова освободена. Южноафриканците правят музика наистина свободно. И мисля, че в не малка степен, това е поради един основен факт: те не са обвързани със система на нотация. Те не четат музика. Просто се доверяват на ушите си. Може да научите група южноафриканци една мелодия за около пет секунди. И после, като по магия, те спонтанно ще импровизират доста хармонии около тази мелодия, понеже го могат. Сега онези от нас, които живеят на Запад, ако мога да използвам този термин, мисля, че имат много по-ограничено отношение или чувство към музиката -- че някак си всичко е въпрос на умение и системи. Поради това е най-вече запазена само за елитни, талантливи хора. И все пак, дами и господа, всеки един от нас, на тази планета, вероятно се занимава с музика ежедневно.

И ако мога да разширя това за секунда, готов съм да се обзаложа, че всеки един от вас, който седи в тази зала, би се радвал да говори проницателно, с пълна увереност, за филми, вероятно за литература. Но колко от вас биха могли да направят уверено твърдение за творба от класическа музика? Защо е това? И това, което ще ви кажа сега е, че просто ви насърчавам да преодолеете тази крайна липса на самочувствие, да приемете предизвикателството, да повярвате, че можете да се доверите на ушите си, че можете да чуете някои от основните мускулни тъкани, фибри, ДНК, това, което прави една велика музикална творба велика. Имам малък експеримент, който искам да опитам с вас.

Знаете ли, че TED е мелодия? Много проста мелодия, базирана на три ноти -- T, E, D. Почакайте за момент. Знам, че ще ми кажете: "T не съществува в музиката." Ами, дами и господа, има време-разделна система, която композиторите са използвали в продължение на стотици години, което доказва, че всъщност съществува. Ако ви изпея музикалната гама: A, B, C, D, E, F, G (Ла, Си, До, Ре, Ми, Фа, Сол,) -- и просто продължа със следващата поредица от букви в азбуката, същата гама: H, I, J, K, L, M, N, (Ла, Си, До, Ре, Ми, Фа, Сол,) O, P, Q, R, S, T (Ла, Си, До, Ре, Ми, Фа,) -- ето ви. T, е същото като F (Фа) в музиката. Така че T е F. Значи T, E, D е същото като F, E, D (Фа, Ми, Ре). Сега това парче музика, което изсвирихме в началото на тази сесия, имаше залегнала в сърцето си темата, която е TED. Послушайте.

(Музика)

Чувате ли? Или май намирисвам известно съмнение в залата? Добре, ще я изсвирим още веднъж за вас сега, и ще подчертаем, ще натъртим на T, E, D. Ако ме извините за израза.

(Музика)

О, боже мой, това беше силно и ясно, със сигурност. Мисля, че трябва да направим това дори още по-явно. Дами и господа, почти е време за чай. Не мислите ли, че ще трябва да попеете за чая си? Мисля, че ще трябва да пеем за нашия чай. Ще изпеем тези три чудесни ноти: T, E, D (Фа, Ми, Ре). Ще го направите ли за мен?

Публиката: T, E, D (Фа, Ми, Ре).

Чарлз Хейзълууд: Да, звучите по-скоро нещо като крави, вместо като човешки същества. Да опитаме ли това още веднъж? И вижте, ако сте с приключенски дух, можете да пеете с октава нагоре. T, E, D (Фа, Ми, Ре).

Публиката: T, E, D (Фа, Ми, Ре).

ЧХ: Още веднъж с енергия. ( Публиката: T, E, D (Фа, Ми, Ре).)

Ето ме отново като смахната вятърна мелница, виждате ли. Сега ще поставим това в контекста на музиката. Музиката ще започне, а след това при мой сигнал, ще запеете това. (Музика) Още веднъж, с чувство, дами и господа. Иначе няма да нацелите тона. Браво, дами и господа. Това не беше лош дебют за хора на TED, съвсем не беше лош дебют.

Сега, има един проект, който започвам в момента, за който съм много развълнуван и искам да споделя с вас, защото се отнася до промяната на възприятията, и, наистина, изграждането на ново ниво на доверие. Най-малкото ми дете беше родено с церебрална парализа, която, както можете да си представите, ако не сте изпитали сами, е доста голямо нещо, което да се приеме на борда. Но подаръкът, който прекрасната ми дъщеря ми даде, освен самото й съществуване, е, че ми отвори очите за цяла част от обществото, която досега беше скрита, общността на хората с увреждания. И аз наблюдавах Параолимпийските игри и си мислех колко невероятно е, как технологиите се използват, за да се докаже без никакво съмнение, че уврежданията не са бариера за най-високите нива на спортни постижения. Разбира се, има по-мрачна страна на тази истина, която е, че всъщност са изминали десетилетия, докато света като цяло е стигнал до позицията на доверие, наистина е повярвал, че хората с увреждания и спорта могат да вървят ръка за ръка, по убедителен и интересен начин.

Така че започнах да си задавам въпроса: къде е музиката във всичко това? Не може да ми кажете, че няма милиони хора с увреждания, само във Великобритания, с голям музикален потенциал. Затова реших да създам платформа за този потенциал. Това ще бъде първият по рода си във Великобритания, национални оркестър за хора с увреждания. Нарича се Параоркестър.

Ще ви покажа сега един клип от първата импровизирана сесия, която имахме. Това беше наистина изключителен момент. Само аз и четири удивително надарени музиканти с увреждания. Обикновено, когато импровизирате -- и аз го правя през цялото време по целия свят -- има първоначален период на ужас, когато всички са твърде изплашени, за да захвърлят шапката на ринга, ужасно неловко мълчание. И после изведнъж, сякаш по магия, бам! Всички се отпускаме и настава пълна лудница. Не можете да чуете нищо. Никой не слуша. Никой не се доверява. Никой не отговоря на другите. Сега в тази стая, с тези четирима музиканти с увреждания, в рамките на пет минути, след вглъбено слушане, вглъбен отговор и наистина безумно красива музика.

(Видео) (Музика)

Никълъс: Казвам се Никълъс Маккарти. Аз съм на 22 години, и свиря на пиано с лявата ръка. И съм се родил без лявата си ръка -- дясната ръка. Може ли да направя това отново?

(Музика)

Лин: Когато правя музика, се чувствам като пилот в кокпит, управляващ самолет. Оживявам.

(Музика)

Кларънс: Бих искал повече да мога да свиря отново на инструмент, отколкото да ходя. Има толкова много радост и неща, които мога да получа от свиренето на инструмент и изпълнението. То премахна част от моята парализа.

(Музика)

(Ръкопляскания)

ЧХ: Само ми се иска някои от тези музиканти да бяха тук с нас днес, за да може да се уверите от първа ръка, колко изключително необикновени са. Параоркестър е името на този проект. Ако някой от вас мисли, че може да ми помогне по някакъв начин да постигна това, което е доста невъзможна и неправдоподобна мечта, все още в този момент, моля да ме уведоми. Сега, творбата за раздяла идва благодарение на великия Йозеф Хайдн, прекрасен австрийски композитор от втората половина на 18 век, който прекарал по-голямата част от живота си в служба на принц Николаус Естерхази, заедно със своя оркестър. Този принц обичал музиката, но също така обичал провинциалния замък, в който пребивавал в по-голяма част от времето, който е на австро-унгарската граница, място, наречено Естерхази -- на далечно разстояние от големия град Виена.

Един ден през 1772 година, принцът постановил, че семействата на музикантите, семействата на музикантите от оркестъра, вече не били добре дошли в замъка. Не им било позволено да останат повече там, трябвало да се върнат във Виена -- както казах, немислимо дълъг път, в онези дни. Можете да си представите, че музикантите били опечалени. Хайдн протестирал пред принца, но без резултат. Понеже принцът обичал музиката, Хайдн си помислил, че може да напише симфония, в подкрепа на доводите си.

И ние ще изсвирим само края на тази симфония сега. И ще видите оркестъра в нещо като намусен бунт. Трябва да кажа със задоволство, че принцът схванал намека от изпълнението на оркестъра и, че музикантите се събрали със семействата си. Но мисля, че това обобщава разговора ми доста добре, това е, че там, където има доверие, има музика, а следователно и живот. Там, където няма доверие, музиката просто замира.

(Музика)

(Ръкопляскания)