Чарити Тилман-Дик: Да пееш след белодробна трансплантация

Може би не знаете, но вие празнувате годишнина с мен. Не съм омъжена, но преди една година се събудих от едномесечна кома, последвала двойна белодробна трансплантация. Лудо, знам. Ненормално. Благодаря ви.

Шест години по-рано бях започнала кариерата си на оперна певица в Европа, когато бях диагностицирана с идиопатична белодробна хипертония -- наричана още "PH" ("пи ейч"). Получава се, когато има одебеляване на белодробните вени и това кара дясната страна на сърцето да работи прекомерно и причинява нещo, което аз наричам обратнo-гринчния ефект. Сърцето ми беше три и половина пъти по-голямо. Физическите натoварвания стават много трудни за хора с този проблем. И, обикнвено, след две до пет години умираш. Отидох на консултация при специалист и тя беше голямо име в областта си и ми каза, че трябва да спра да пея. Каза, "Тези високи ноти ще те убият." Въпреки, че нямаше никакви медицински данни, които да подкрепят твърдението й, че има зависимост между оперните арии и белодробната хипертония, тя беше категорична. Пеех собствената си погребална песен. Бях много ограничена в състоянието си, физически. Когато не бях ограничена, пеех. И когато въздухът излизаше от дробовете ми, през гласните ми струни и преминаваше устните ми във формата на звук аз бях по-близо от когато и да е до трансцеденталност. И само заради нечия догатка нямаше да се откажа от това.

За щастие, срещнах Рида Гъргис, който е пълен сухар, но той и екипът му в Джонс Хопкинс не искаха просто да оцелея. Те искаха да живея смислен живот. Това означаваше да се правят компромиси. Аз съм от Колорадо. Той е на 1600 м надморско равнище и израснах там с десетте си братя и сестри и с двамата си прекрасни родители. Ами, височината влоши състоянието ми. И така се преместих в Балтимор, за да съм близо до лекарите си, и постъпих в близката консерватория. Не можех да ходя толкова, колкото бях свикнала, затова се прехвърлих на 12-сантиметрови токчета. И отказах солта, и станах веган, и започнах да взимам огромни дози -- силденафил -- известен още като виагра.

(Смях)

Баща ми и дядо ми постоянно следяха за последните новости в алтернативните или традиционни терапии на РН, но след шест месеца не можех да изкача малък хълм, не можех да се кача по стълбите, едва се изправях без да ми се стори, че припадам. Получих сърдечна катетаризация, чрез която измериха вътрешното ми артериално белодробно налягане, което трябва да е между 15 и 20. Моето беше 146. Харесва ми да правя нещата с размах. И това означаваше едно нещо: има едн инванзивно лечение на белодробната хипертония, наречено Флолан. Това не е просто лекарство, а начин на живот. Лекарите поставят катетър в гръдния ти кош, който е прикрепен към помпа, която тежи четири и половина паунда ( два килограма). Всеки ден, 24 часа, тази помпа е с теб, вливаща лекарства директно в сърцето. И това не е особено предпочитано лекарство, в много случаи. Ето списък със страничните ефекти: ако ядеш прекалено много сол, например сандвич с фъстъчено масло и сладко, вероятно ще се озовеш в спешното. Ако преминеш през метален детектор, вероятно ще умреш. Ако се образува балонче в лекарството -- защото трябва да го смесваш всяка сутрин -- и то остане там, вероятно ще умреш. Ако лекарството ти свърши, със сигурност ще умреш.

Никой не иска да бъде на Флолан. Но аз имах нужда от него и беше благословия. След няколо дни можех да ходя отново. След няколко седмици пеех на сцена отново. А след няколко месеца дебютирах в центъра Кенеди. Помпата създаваше малко проблеми, когато пеех, затова я прикрепях към вътрешната част на бедрото ми с помощта на жартиер и бинт. Бухвално хиляди пъти в асансьори бях сама, натъпкваща помпата в еластичното ми бельо, надяваща се вратата да не се отвори неочаквано. А тубите, излизащи от гърдите ми, бяха кошмар за дизайнерите на костюми. Завърших магистратурата си през 2006-та и получих стипендия, която ми позволи да се върна в Европа. Няколко дни след като пристигнах срещнах този чудесен, възрастен диригент, който започна да ми дава тези роли. И не след дълго пътувах между Будапеща, Милано и Флоренция. Въпреки че бях прикрепена към този грозен, нежелан, труден за поддържане, механичен домашен любимец, животът ми беше като в щастливата част на опера -- много сложен, но по хубав начин.

И тогава през февруари на 2008-ма почина дядо ми. Той беше важна фигура в живота на всички ни и го обичахме много. Това със сигурност не ме подготви за онова, което последва. Седем седмици по-късно семйството ми ми се обади. Баща ми претърпял катастрофа с автобомил и умрял. На 24, смъртта ми би била напълно очаквана. Но това -- ами, единствениват начин да опиша какво почувстах е да кажа, че предсказа сриване на здравето ми. Противно на желанията на лекарите и семйството ми имах нужда да се върна за погребението. Имах нужда да си взема довиждане по някакъв начин. Но скоро започнах да проявявам симптоми на сърдечна недостатъчност в дясната част и трябваше да се върна на морско равнище, знаейки, че вероятно никога вече няма да видя дома си.

Отмених повечето от ангажиментите си това лято, но имах един останал в Тел Авив, затова отидох. След едно изпълнение едва се добрах от сцената до таксито. Седнах и усетих как лицето ми побеля. И насред горещината на пустинята аз замръзвах. Пръстите ми започнаха да посиняват и се чудех, "Какво се случва?" Чух клапите на сърцето ми да се отварят и затварят. Таксито спря и аз се извлачих от него, усещайки всеки килограм от тялото си, докато вървях към ескалатора. Припаднах през вратата на апартамента ми и допълзях до банята, където открих проблема си: бях забравила да смеся най-важната част от лекарството ми. Умирах. И ако не смесех това бързо, никога нямаше да напусна апартамента жива. Започнах да смесвам и имах чувството, че нещо щеше да провали всичко, но продължих. Накрая, когато последната бутилка изтече и последното балонче се махна, прикрепих помпата към тръбите и легнах там, надявайки се да подейства достатъчно скоро. Ако това не станеше, вероятно щях да видя баща си по-скоро от очакваното. За щастие, след няколко минути, видях типичния обрив да се появява по краката ми, което е страничен ефект от лекарството, и знаех, че всичко ще е наред.

В семейството ми не почитаме страха, но бях уплашена. Върнах се в Щатите, очаквайки да се върна в Европа, но катеризацията на сърцето показа, че нямаше да отида по-далеч от полет до болицата Джонс Хопкинс, за да спася живота си. Пях тук-там, но докато заболяването ми се влошаваше се влоши и гласа ми. Лекарите ми искаха да ме сложат в списъка за белодробна трансплантация; аз не исках. Двама от приятелите ми бяха умряли наскоро, месеци след много сложни операции. Познавах друг млад човек, обаче, който имаше белодрбна хипертония и умря, чакайки транспантация. Исках да живея. Мислех, че стволовите клетки са добра идея, но те не се бяха развили до ниво, на което бих могла да се възползвам от тях. Официално си взех почивка от пеенето и отидох в болницата в Кливланд за преоценка на състоянието ми за трети път за пет години, за трансплантация. Седях там и разговарях някак неентусиазирано с главният хирург по трансплантации и го попитах как да се подготвя, ако имам нужда от трансплантация. Той каза, "Бъди щастлива. Щастливият пациент е здрав пациент." Като че с един вербален замах беше обяснил идеите ми за живота, медицината и Конфуций. Все още не исках трансплантацията, но след месец се върнах в болницата със сериозно подути глезени -- много привлекателно. И дясната част на сърцето ми беше проявила сърдечна недостатъчност.

Накрая реших, че беше време да последвам съвета на лекарите си. Беше време да отида в Кливланд и да започне агонизиращото чакане за подходящи бели дробове. Но на следвашата сутрин, докато бях още в болницата, ми се обадиха. Беше лекарят ми в Кливланд, Мари Будев. И имаха дробове за мен, Съвпадаха. Бяха от Тексас. И всички много се радваха за мен, но не и аз. Защото, въпреки проблемите, бях прекарала целия си живот, тренирайки дробовете си и не бях особено ентусиазирана да се откажа от тях. Долетях до Кливланд. И семейството ми трескаво пристигна, надявайки се да ме видят и да си вземем може би последното си довиждане. Но органите не чакат. Отидох на операция преди да си взема сбогом. Последното, което помня, е че лежах на бяло одеало и казвах на хирурга, че трябва да видя майка си отново, и го помолих да опита да спаси гласа ми. Изпаднах в един апокалиптичен кошмар.

По време на тринадесетиполовин часовата ми операция сърцето ми спря два пъти, преляха ми 40 банки кръв. И в 20-годишната му практика, хирургът ми каза, че това била една от най-трудните транспалтации които някога е правил. Оставиха гръдния ми кош отворен две седмици. Можеше да се види уголеменото ми сърце, биещо в гърдите ми. Бях на дузина лекарства, които ме поддържаха жива. Инфекция покри кожата ми. Надявах се гласът ми да е запазен, но лекарите ми знаеха, че тубите за дишане в гърлото ми може би вече го бяха унищожили. Ако останеха на място, нямаше никакъв шанс да пея отново. И така лекарят ми доведе оториноларингологът - най-добрият в клиниката - за да ме оперира и да премести тръбите около гласните ми струни. Той каза, че това ще ме убие. Затова собственият ми хирург извърши процедурата, в последен опит да спаси гласа ми.

Въпреки че майка ми не успя да си вземе сбогом преди операцията ми, тя остана с мен през месеците на възстановяването ми. И ако търсите пример за постоянство, устойчивост и сила в красива, малка форма - това е тя. Преди една година на този ден се събудих. Тежах 95 пауна (43 кг). Дузина туби излизаха от и влизаха в тялото ми. Не можех да ходя, да говоря, да ям, да се движа, със сигурност не можех да пея. Не можех дори да дишам, но когато погледнах нагоре и видях майка си не можах да не се усмихна.

Дали заради голям камион или сърдечна недостатъчност или увредени дробове, смъртта ни настига. Но животът не е само избягване на смъртта, нали? Той е за живеене. Медицинските заболявания не отричат човешкото. И когато на хората се позволи да последват страстта си, лекарите ще открият, че имат по-щастливи и по-здрави пациенти. Родителите ми бяха напълно стресирани заради мен, отиваща на прослушвания и пътуваща и пееща къде ли не, но те знаеха, че за мен беше по-добре да правя това, отколкото да се притеснявам за собствената си смъртност през цялото време. И съм благодарна за това.

Миналото лято, когато тичах и пеех и танцувах и играех с племенничките и племенниците ми и с братята и сестрите и майка си и баба си в Колорадо, си мислех за онзи лекар, който ми каза, че няма да мога да пея. И исках да й кажа, и искам да ви кажа, трябва да спрем да позволяваме на болестите да ни отделят от мечтите ни. Когато го направим, ще открием, че пациентите не просто оцеляват, а разцъфват. И някои от нас може дори да запеят.

(Аплодисменти) (Пее: френски)

Благодаря. (Аплодисменти) Благодаря. И искам да благодаря на пианистката ми, Моника Лий. (Аплодисменти) Благодаря ви много. Благодаря.