Керълайн Кейси: Виждайки без ограничения

Може ли някой от вас да си спомни какво е искал да бъде когато сте били на 17? Знаете ли какво исках да бъда аз? Исках да бъда мацка мотопедист. (Смях) Исках да се състезавам с автомобили, и исках да бъде каубойка, и исках да бъда Маугли от "Книга за джунглата." Защото те искаха преди всичко да бъдат свободни -- вятъра в косите ти -- просто да бъдеш свободен. И на моя 17-ти рожден ден, моите родители, които знаеха колко обичам скоростта, ми дадоха урок по кормуване, за моята 17 годишнина. Не че можехме да си позволим аз да карам, но да ми дадат мечтата за шофиране.

И на моя 17-ти рожден ден, придружих малката ми сестра в пълна невинност, която винаги съм имала през целия ми живот - моята сестра с увредено зрение -- да отиде да види очен специалист. Защото големите сестри винаги трябва да подкрепят малките си сестри. И малката ми сестра искаше да бъде пилот - Бог да и помогне. Така че аз тествах очите си, само за забавление. И на 17-тия ми рожден ден, след фалшивия ми очен изпит, очния специалист тъкмо забеляза, че беше моя рожден ден. И той каза: "И така, какво ще направиш, за да празнуваш?" И аз взех урока по кормуване и казах: "Ще се науча да карам." И тогава настана мълчание -- едно от онези ужасни мълчания когато знаеш, че нещо не е наред. И той се обърна към майка ми, и каза: "Не сте ли и казали още?" На моя 17-ти рожден ден, както Джанис Ян най-добре може да каже, научих истината на 17: аз съм, и съм била от раждането си, законно сляпа.

И знаете ли, как е възможно да стана на 17 и да не знам това? Ами ако някой твърди, че кънтри музиката не е силна, нека да ви кажа това: аз отидох там заради страстта на баща ми по Джони Кеш и песента "Момче наречено Сю." Аз съм най-голямата от три. Родена съм през 1971 година. И много скоро след раждането ми, родителите ми разбрали, че имам заболяване наречено очен албинизъм. И какво, по дяволите, означава това за вас? Така че позволете ми само да ви кажа, по-важната част от всичко това. Не мога да видя този часовник и не мога да видя времето, така че свети Боже! Уау! Може да спечеля още малко време. Но по-важното, нека ви кажа -- ще излезе много кофти тук. Не се побърквай, Пат. Ей. Виждате ли тази ръка? Извън тази ръка има един свят на вазелин. Всеки човек в тази зала, дори и ти, Стив, е Джордж Клуни. (Смях) И всяка жена, ти си толкова красива. И когато искам да изглеждам красива, аз отстъпвам три крачки от огледалото, и не трябва да виждам тези линии гравирани на лицето ми, от всичкото присвиване на очите, което съм правила през целия си живот от всички тъмни светлини.

Наистина странната част е, че на три и половина години, точно преди да отида на училище, родителите ми взели странно, необичайно и невероятно смело решение. Без училище със специални нужди. Без етикети. Без ограничения. Моите възможностите и моя потенциал. И те решили да ми кажат, че мога да виждам. Така че просто като Сю на Джони Кеш, момче, на което е дадено името на момиче, аз щях да раста и да се уча от опита как да бъда силна и как да оцелявам, когато те вече не са там, за да ме защитават, или просто да се справя с всичко. Но по-значително, те ми дадоха възможността да повярвам, напълно да повярвам, че мога. И така, когато чух, че специалистта по очни болести ми каза всички тези неща, голямо мазно "не," всеки може да си представи, че аз бях съсипана. И не ме разбирайте погрешно, защото когато за първи път го чух -- да оставим настрана факта, че си помислих, че е луд -- аз получих туптене в гърдите си -- само това "ах." Но много бързо се възстанових. Просто ей-така. Първото нещо, за което си помислих, беше майка ми, която плачеше над мен. И кълна се в Бог, излязох от кабинета му: "Аз ще карам. Аз ще карам. Ти си луд. Аз ще карам. Знам, че мога да карам."

И със същата упорита решителност, която баща ми беше отгледал в мен, откакто бях дете -- той ме научи как да плавам, знаейки, че никога няма да видя къде отивам, никога не можех да видя брега, и аз не можех да видя платното, и не можех да видя целта. Но той ми каза да вярвам и да почувствам вятъра в лицето ми. И този вятър в лицето ми ме накара да повярвам, че той е луд и аз ще карам. И за следващите 11 години, се заклех, че никой нямаше да разбере, че не можех да виждам, защото аз не исках да се проваля, и не исках да бъда слаба. И смятах, че мога да го направя. Така препусках през живота, тъй както само една Кейси може да го направи. И аз станах археолог, а след това счупих неща. И след това бях управител на ресторант, а след това се подхлъзнах на неща. И после бях масажистка. И след това бях ландшафт дизайнерка. И после отидох в бизнес университет. И хората с увреждания са много образовани. И после започнах работа като глобален консултант в Accenture. А те дори не знаеха. И е толкова невероятно колко надалеч може да ви отведе вярата.

През 1999 година, две години и половина, откакто започнах тази работа, нещо се случи -- чудесно, очите ми решиха, достатъчно. И временно, много неочаквано, те отказаха. И аз бях в една от най-конкурентните среди в света, в която работиш усилено, и се забавляваш подобаващо, трябва да бъдеш най-добрата, трябва да бъдеш най-добрата. И след две години, наистина можех да видя много малко. И се озовах пред мениджъра по човешки ресурси, през 1999 година, казвайки нещо, което никога не бях си представяла, че ще кажа. Бях на 28 години. Бях си построила персона около това, което можех и не можех да правя. И просто заявих: "Съжалявам. Не мога да виждам, и имам нужда от помощ." Моленето за помощ може да бъде нещо невероятно трудно. Всички вие знаете как е, не трябва да имате увреждания, за да знаете това. Всички ние знаем колко е трудно да се признаят слабост и провал. И това е плашещо, нали? Но цялото това убеждение ме подкрепяше толкова дълго време.

И мога да ви кажа, работенето в света на виждащите, когато не можете да виждате, е нещо трудно -- наистина е така. Да ви казвам ли, че летищата са ужасни. О, господи помилуй. И моля ви, има ли дизайнери тук. Дизайнерите, моля вдигнете ръцете си, въпреки че дори не мога да ви видя. Винаги се озовавам в мъжките тоалетни. И няма нищо погрешно в усещането ми за мирис. Но мога ли да ви кажа само, че малкият знак за мъжките или женските тоалетни е определен от триъгълник. Опитвали ли сте се да го видите, ако имате вазелин пред очите си? Той е толкова малко нещо, нали? И знаете колко изтощително може да бъде, да се опитвате да бъдете перфектни, когато не сте, или да бъдете някой, който не сте?

И така, след като признах, че не мога да виждам пред човешките ресурси, те ме изпратиха на очен специалист. И аз нямах представа, че този човек щеше да промени живота ми. Но преди да отида при него, бях толкова загубена. Нямах представа коя съм вече. И този очен специалист, той не се занимава да тества очите ми. Боже опази, това беше терапия. И той ми зададе няколко въпроса, повечето от които бяха: "Защо? Защо се бориш толкова упорито да не бъдеш себе си? И обичаш ли това, което правиш, Керълайн?" И знаете, когато отидете в глобална консултантска фирма, те поставят чип в главата ви, и вие започвате да повтаряте: "Обичам Accenture. Обичам Accenture. Обичам работата си. Обичам Accenture. Обичам Accenture. Обичам работата си. Обичам Accenture." Да напусна, означаваше да се проваля. И той ме попита: "Харесва ли ти?" Дори не можех да говоря, бях толкова задавена. Просто се чудех -- как да му кажа? И после той ме попита: "Каква искаше да бъдеш, когато беше малка?" Вижте сега, аз нямаше да му кажа: "Ами, исках да се състезавам с автомобили и мотоциклети." Едва ли беше уместно в този момент във времето. Той мислеше, че съм достатъчно луда обаче. И докато напусках кабинета му, той ме извика обратно и ми каза: "Мисля, че е време. Мисля, че е време да спреш да се бориш и да направиш нещо различно." И вратата се затвори. И това мълчание, точно пред лекарския кабинет, което много от нас знаят. И гърдите ми ме боляха. И аз нямах представа накъде отивам. Нямах представа. Но знаех, че играта е свършила.

И аз се прибрах у дома, и понеже болката в гърдите ми болеше толкова много, си помислих: "Ще изляза да потичам." Наистина не много разумно нещо за правене. И аз излязох да тичам по маршрут, който знам много добре. Знам маршрута толкова добре, като пръстите на ръката ми. Винаги бягам по него съвършено добре. Аз броя стъпалата и електрическите стълбове и всички онези неща, които хората със зрителни увреждания имат тенденция да срещат често. И имаше един камък, който винаги пропусках. И никога не бях паднала върху него, никога. И ето ме там плачейки прас, бум натресах се на камъка. Пречупена, паднала върху този камък в средата на март 2000 година -- типично ирландско време в сряда -- сивота, сополи, сълзи навсякъде -- абсурдно самосъжалителна.

И аз бях паднала, бях разбита, и бях ядосана. И не знаех какво да правя. И седях там известно време, мислейки си: "Как да стана от този камък и да се прибера вкъщи? Защото коя ще бъда? Какво ще бъда?" И си помислих за баща ми, и си помислих: "Господи, аз въобще не съм Сю сега." И продължавах да си мисля, отново и отново в съзнанието си, какво се бе случило? Къде бях сбъркала? Защо не разбирах? И знаете ли, изумителното нещо беше, че просто нямах отговори. Бях загубила вярата си. Вижте докъде ме беше довела моята вяра. И сега наистина загубих. Сега наистина не можех да видя. Бях смачкана. И тогава си спомних за специалиста по очни болести, който ме попита: "Каква искаш да бъдеш? Каква искаш да бъдеш? Каква искаше да бъдеш, когато беше малка? Обичаш ли това, което правиш? Прави нещо различно. Каква искаш да бъдеш? Прави нещо различно. Каква искаш да бъдеш?" И наистина бавно, бавно, бавно, това се случи. И се случи по този начин. И тогава в момента, в който се появи, отнесе главата ми и разтресе сърцето ми, нещо различно: "Ами, какво ще кажеш за Маугли от 'Книга за джунглата?' Не може да правиш нещо по-различно от това." И момента, и искам да кажа в този момент, момента, в който ме озари това, кълна се в господ, беше като фиу! знаете ли -- нещо, в което да вярвам. И никой не можеше да ми каже не. Да, можете да кажете, че не мога да бъда археолог. Но не можете да ми кажете, не, не може да бъдаш Маугли, защото познайте какво? Никой не го е правил преди, така че аз ще го направя. И няма значение дали съм момче или момиче, аз просто ще офейкам.

И така, аз се изправих на този камък, и, о Боже мой, дали не препуснах към вкъщи.. И аз заспринтирах към вкъщи, и не паднах, и не се ударих. И се затичах нагоре по стълбите, и там беше една от любимите ми книги за всички времена, "Пътешествия върху моя слон" от Марк Шанд -- не знам дали някой от вас я знае. И грабнах тази книга, и седнах на дивана мислейки: "Знам какво ще правя. Знам как да стана Маугли. Ще прекося Индия на гърба на слон. Ще бъде дресьор на слонове." И аз нямах представа, как щях да стана дресьор на слонове. От консултант по глобален мениджмънт до дресьор на слонове. Нямах представа как. Нямах представа как да наема слон, да се сдобия със слон. Не говоря хинди. Никога не съм била в Индия -- нямах представа. Но знаех, че ще го направя. Защото, когато вземете решение в точното време и точното място, Боже, дали Вселената ще ви помогне да го осъществите.

Девет месеца по-късно след този ден върху сополивия камък, имах единствената сляпа среща в живота си със 2,3 метров слон на име Канчи. И заедно ние извървяхме хиляда километра из Индия. (Ръкопляскане) Най-значимото от всичко бе, не, че не бях постигнала нищо преди това -- о, Боже мой, бях го направила. Но знаете ли, аз вярвах в нещо погрешно. Защото не вярвах в себе си -- наистина себе си, всички части от мен -- всички части от всички нас. Знаете ли каква част от всички нас се преструват на някой, който не сме? И знаете ли какво, когато наистина вярвате в себе си и всичко около вас, е изумително това, което се случва.

И знаете ли какво, това пътуване, тези хиляда километра, събраха достатъчно пари за 6000 операции на катаракта на очите. 6000 души могат да видят заради него. Когато слязох от този слон, знаете ли каква беше най-невероятната част? Аз напуснах работата си в Accenture. Напуснах, и станах социален предприемач, и създадох организация с Марк Шанд, наречена "Семейство слонове," която се занимава с опазване на азиатските слонове. И основах Канчи, защото моята организация винаги щеше да бъде кръстена на слона ми, тъй като инвалидността е като слон в стаята. И исках да я видите по позитивен начин -- без благотворителност, без съжаление. Но исках да работя само и наистина с бизнеса и медийни лидери, за да преобразувам напълно инвалидността по начин, който е вълнуващ и възможен. Това беше нещо невероятно. Това беше, което исках да правя. И никога повече не си мислих за отрицание, или за това, че не виждам, или за някое друго нищо от този сорт. Просто изглеждаше, че това е възможно.

И знаете ли, най-странната част е, когато бях на път, пътувайки насам към TED, да си призная, бях вкаменена. И аз говоря, но това е невероятна публика, и какво правя аз тук? Но докато пътувах насам, ще бъдете много щастливи да узнаете, че използвах моя бял симоволичен бастун, защото е наистина добре да прескочите опашките на летището. И достигнах дотук, гордо щастлива, че не мога да виждам. И нещо друго е, че един наистина добър мой приятел, той ми изпрати SMS на път за насам, знаейки че съм изплашена. Въпреки че изглеждам уверена, аз съм изплашена. Той каза: "Бъди себе си." И така, ето ме тук. Това съм аз, всичко от мен.

(Ръкопляскане)

И аз научих, знаете ли какво, автомобилите и мотоциклетите и слоновете, те не са свобода. Да бъдеш абсолютно верен на себе си, това е свободата. И аз никога не се нуждаех от очи за да гледам -- никога. Просто се нуждаех от визия и вяра. И ако наистина вярвате -- искам да кажа, ако вярвате от дъното на сърцето си -- можете да предизвикате промяна. И ние трябва да я предизвикаме, защото всеки един от нас -- жена, мъж, гей, нормален, инвалид, здрав, нормален, който и да е -- всеки от нас трябва да бъде най-доброто от себе си. Вече не искам никой да бъде невидим. Ние всички трябва да бъдем включени. И престанете с етикетите, с ограниченията -- отървете се от етикетите. Защото ние не сме буркани за сладко; ние сме изключителни, различни, прекрасни хора.

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)