Карло Рати: Архитектура, която усеща и откликва

Здравейте всички. Имам да ви покажа нещо. (Смях) Помислете за това като за пиксел, летящ пиксел. Това е което ние наричаме, в нашата лаборатория, усещащ дизайн. Нека ви разкажа малко за него. Ако вземете тази снимка -- аз съм италианец по произход, и всяко момче в Италия израства с тази снимка на стената в спалнята си. Но причината да ви показвам това е, че нещо много интересно се случи в надпреварата за Формула 1 през последните две десетилетия. Преди известно време, ако някой искаше да спечели състезание от Формула 1, трябваше да вземе бюджет и да го заложи на добър шофьор и на добра кола. И ако колата и шофьора бяха достатъчно добри, тогава можеше да спечели. А днес, ако искате да спечелите състезание, всъщност ви трябва и нещо като това -- нещо, което следи колата в реално време, има няколко хиляди сензора, събиращи информация от колата, препращащи тази информация в системата, и след това я обработват и я използват обратно в колата за вземане на решения и променяне на нещата в реално време, докато се събира информация. Това е което, в инженерни термини, наричаме контролна система в реално време. И всъщност е система, съставена от два компонента -- усещащ и задействащ компонент.

Това, което е интересно днес е, че контролни системи в реално време започват да навлизат в живота ни. Нашите градове, през последните няколко години, просто са покрити с мрежи, електроника. Те са станали като компютри във въздуха. И, както компютрите във въздуха, те започват да реагират по различен начин, за да могат да усещат и да се активират. Ако оправяме градовете, това всъщност е голямо нещо. Само за момент, искам да вметна, че градовете заемат само два процента от площта на Земята, но те имат 50 процента от населението на света. Те използват 75 процента от енергията -- и създават до 80 процента от емисиите на CO2. Така че ако можем да направим нещо с градовете, ще бъде от голямо значение. Отвъд градовете, всичкото това усещане и действие навлиза в ежедневните предмети.

Това е от изложение, което Паола Антонели организира в МоМА (Музея на модерното изкуство) по-късно тази година, през лятото. То се нарича "Говори с мен." Всъщност нашите обекти, нашата среда, започват да си говорят отново с нас. В определен смисъл, сякаш всеки атом навън става както сензор, така и действащ елемент. И това радикално променя взаимодействието, което имаме като хора с околната среда навън. В определен смисъл, това е почти като в древния сън на Микеланджело... нали знаете, когато Микеланджело изваял Моисей, накрая разказва как взел чука, хвърлил го по Мойсей -- всъщност още можете да видите малка вдлъбнатина отдолу -- и казал, изкрещял: "Perché non parli? Защо не говориш?" Всъщност днес, за първи път, нашата околна среда започва да си говори с нас. И ще ви покажа само няколко примера -- отново, с тази идея за усещане и действие с нашата среда.

Да започнем с усещането. Ами първият проект, който исках да споделя с вас всъщност е един от първите проекти от нашата лаборатория. Това е отпреди четири и половина години в Италия. И това, което направихме там всъщност беше да използваме нов тип мрежа по онова време, която беше разпространена по целия свят -- това е клетъчна мрежа -- и използваме анонимна и агрегирана информация от тази мрежа, която се събира, така или иначе, от оператора, за да разберем как функционира градът. Лятото беше щастливо -- 2006. Това е, когато Италия спечели световната купа по футбол. Някои от вас може би си спомнят, Италия и Франция играха, и тогава Зидан накрая, нанесе удар с глава. И както и да е, Италия спечели накрая.

(Смях)

Сега вижте какво се случи през този ден, просто като отчитахме активността на мрежата. Тук виждате града. Виждате Колизеума в центъра, реката Тибър. Сутрин е, преди мача. Виждате продължителността на времето отгоре. Ранен следобед, хората тук и там се обаждат и се придвижват. Мачът започва -- тишина. Франция отбелязва. Италия отбелязва. Полувремето, хората бързо звънят и отиват до банята. Второто полувреме. Край на нормалното време. Първо продължение, второ. Зидан, ударът с глава в един момент. Италия печели. Иха. (Смях) (Ръкопляскания) Ами, тази нощ всеки искаше да празнува в центъра. Видяхте големия максимум. На следващия ден, всеки отиде в центъра, за да се срещне със спечелилия отбор и с министър-председателя по онова време. И след това всички слезнаха надолу. Виждате снимка на мястото, наречено Циркус Максимус, където, още от римски времена, хората отиват за да празнуват -- за да организират голям купон, и виждате върха на края на деня. Ами, това е само един пример за това как можем да усетим града днес, по начин, по който не можехме да да го правим преди няколко години.

Друг бърз пример за усещане: не е за хора, но за неща, които използваме и консумираме. Ами днес, ние знаем всичко за това, откъде идват предметите. Това е карта, която ви показва всичките чипове, които съдържа един Мак компютър, как те се събират. Но ние знаем много малко за това къде отиват нещата. Така че в този проект, ние всъщност създадохме някои малки маркери за да следим боклука, докато той се движи през системата. Така че всъщност започнахме с няколко доброволци, които ни помогнаха в Сиатъл, преди малко повече от година, за да маркираме това, което те изхвърляха -- различни неща, както можете да видите тук -- неща, които така или иначе биха изхвърлили. След това ние слагахме малък чип, за маркировка, на боклука, и след това започнахме да го следим. И ето резултатите, които получихме.

(Музика)

От Сиатъл ... след една седмица. С тази информация ние осъзнахме, че има много неефективност в системата. Ние всъщност можем да правим същото нещо с много по-малко енергия. Тези данни не са били налични преди. Но има много излишно транспортиране и разхищения които се случват. Но другото нещо е, че ние вярваме, че ако виждаме всеки ден, че чашата която изхвърляме, просто не изчезва, а е все някъде на планетата. И пластмасовата бутилка, която изхвърляме всеки ден, пак остава някъде. И ако покажем това на хората, тогава също можем да насърчим промяна в поведението. Така че това е причината за този проект.

Моят колега в MIT, Асаф Бидерман, може да ви разкаже много за усещането и за много други прекрасни неща, които можем да направим с усещането, но аз исках да разкажа за втората част, която обсъдихме в началото, за задействането на нашата околна среда. И първия проект е нещо, което направихме преди две години в Сарагоса, Испания. То започна с въпрос от кмета на града, който дойде при нас, споменавайки за добрата традиция, която имат Испания и Южна Европа за използването на вода в обществените пространства, в архитектурата. И въпроса беше: Как може технологията, новата технология, да бъде добавена към това? И една от идеите, които разработихме в MIT, на работен семинар, беше, представете си тази тръба, в която имате клапани, соленоидни клапани, кранчета, които се отварят и затварят. Създаваме нещо като водна завеса от пиксели, съставени от вода. Ако тези пиксели падат, вие можете да пишете на тях, можете да показвате модели, картини, текст. Дори можете да ги приближите и те ще се отворят, за да ви позволят да прескочите отвъд, както можете да видите на тази снимка.

Ами, ние представихме това на кмета Белоч. Той много го хареса. И ни беше възложено да направим сграда на входа на експото. Нарекохме я "Дигиталния павилион на водата." Цялата сграда е направена от вода. Няма врати и прозорци, но когато се приближите, ще се отвори за да ви пусне. (Музика) Покрива също беше покрит с вода. И ако има малко вятър, ако искате да намалите плискането, можете просто да понижите покрива. Или просто да затворите сградата. и цялата архитектура ще изчезне, като в този случай. Знаете ли, в днешно време, винаги получаваме снимки през зимата, когато свалят покрива, от хора, които са били там и казващи: "Те разрушиха сградата." Не, те не са я разрушили, просто когато е свалена, архитектурата почти изчезва. Ето тук сградата е работеща. Можете да видите човека, който е объркан от това, което става вътре. И ето ме и мен, опитвам се да не се намокря, проверявам сензорите, които отварят водата.

Ами сега трябва да ви кажа какво се случи една нощ, когато всички сензори спряха да работят. Но всъщност през тази нощ, беше дори още по-забавно. Всички деца от Сарагоса дойдоха при сградата, защото начина на взимодействие със сградата се промени. Вече не беше сграда, която се отваря за да пусне вътре, но сграда, която правеше разрези и пролуки чрез водата, и човек трябваше да прескочи, без да се намокри.

(Видео)(Шум от тълпа)

И това беше много интересно за нас, защото, като архитекти, като инженери, като дизайнери, ние винаги мислим за това как хората ще използват това, което създаваме. Но реалността е винаги непредвидима. И това е красотата да правиш неща, които се използват и си взаимодействат с хората.

Ето снимка на сградата с физическите пиксели, пикселите, създадени от вода, и после с проекции на тях. И това е нещото, което ни накара да се замислим за следния проект, който ще ви покажа. Това, представете си как тези пиксели започват да летят. Представете си, че имате малки хеликоптери, които се движат във въздуха, и всеки от тях е с малък пиксел с променяща се светлина -- почти като облак, който може да се движи в пространството. Ето и видео.

(Музика)

Така, представете си един хеликоптер, като този, който видяхме преди, движещ се с другите, в синхрон. Така че може да имате този облак. Може да имате един вид подвижен екран или дисплей, като този -- симетрична конфигурация в две измерения. Или симетрична, но в три измерения, където нещото, което се променя е светлината, а не мястото на пикселите. Можете да си играете с различни типове. Представете си вашия екран да може просто да се появи в различни мащаби и размери, различни видове резолюция. Но това цялото нещо може да бъде просто 3D облак от пиксели, към които можете да се приближавате и да се движите през тях и да виждате от много, много гледни точки. Ето и реален контрол на Flyfire, и се придвижват надолу, за да формират симетрична мрежа, както и преди. Когато включите осветлението, всъщност виждате това. Така че същото, което видяхме преди. И представете си всяка от тях да се контролира от хора. Можете да имате всеки пиксел с информация, идваща от хора, от движението на хора, и така нататък.

Исках да ви покажа нещо тук за първи път. Работим заедно с Роберто Боле, един от най-добрите съвременни балетисти -- звездата в Метрополитан в Ню Йорк и Ла Скала в Милано -- и всъщност записахме неговите движения в 3D, за да ги използваме като входни данни за Flyfire. И ето тук виждате как Роберто танцува. От ляво виждате пикселите, различните резолюции, които са заснети. Това е едновременно 3D сканиране в реално време и записване на движението. Така че можете да пресъздадете цялото движение. Можете да го проследите изцяло. Но тогава, след като имаме пикселите, можете да се поиграете с тях и да играете с цвета и движението, и гравитацията и въртенето. Така че ние искаме да използваме това като едни от възможните входящи данни за Flyfire.

Исках да ви покажа последния проект, над който работим. Нещо, над което работим за Олимпиадата в Лондон. Нарича се Облака. И идеята там е, представете си, отново, че можем да включим хора да правят нещо и да променят околната среда -- почти да участват в това, което наричаме отглеждане на облаци -- като вдигане на хамбари, само че с облаци. Представете си, че може всички да направят малко дарение от един пиксел. И аз мисля, че впечатляващото нещо, което се случи през последните две години е това, че през последните две десетилетия, ние преминахме от физическия свят в дигиталния. Това беше дигитализирането на всичко, знанието, и правенето на това достъпно чрез Интернет.

Сега днес, за първи път -- и кампанията на Обама ни показа това -- ние можем да се придвижим от дигиталния свят, от света на самоорганизиращата се сила на мрежите, към физическия. Това може да бъде, в нашия случай, ние искаме да го използваме за създаването на символ. Това означава нещо, построено в град. Но утре може да бъде, за да посрещнем днешните приближаващи предизвикателства -- мислете си за промяната в климата или CO2 емисиите -- как можем да се придвижим от дигиталния свят към физическия. Така че идеята, че можем всъщност да включим хора да правят това нещо заедно, колективно.

Облакът е облак, отново, създаден от пиксели, по същия начин, както един истински облак е облак, съставен от частици. И тези частици са вода, а нашия облак е облак от пиксели. Това е физическа структура в Лондон, но покрита с пиксели. Можете да се движите вътре, да имате различни преживявания. Всъщност можете да видите отдолу, споделяйки основните моменти на Олимпиадата през 2012 и отвъд, и наистина да го използвате по начин, с който да се свържете с обществото. Така че и двете -- физическия облак в небето и нещо, върху което можете да отидете на върха, като новия планински връх на Лондон. Вие можете да влезете вътре. И един вид нов дигитален фар за през нощта - но най-важното, нов тип усещане за всеки, който ще отиде на върха.

Благодаря ви.

(Ръкопляскания)