С.К.Уилямс чете поезия за младост и за възраст

Мислех да чета свои стихотворения, свързани с темата младост и възраст. Бях някак изумен да открия колко много всъщност имам.

Първото е посветено на Спенсър и неговата баба, която била шокирана от работата му. Стихотворението ми се нарича "Мръсотия".

Баба, ми мие устата със сапун;

преди половин дълъг век,

а тя още идва към мен

с онзи дебел, жесток жълт калъп.

Само заради една дума, която казах,

всъщност дори не казах, само повторих.

Но "Отваряй", казва тя, "отваряй!"

Ръката й сграбчва главата ми.

Сега знам, че животът й е бил труден;

изгубила е три деца като бебета,

после и съпругът й е починал,

оставяйки малки синове, а никакви пари.

Тя ме караше да пикая в мивката,

защото никога нямаше място в тоалетната.

Но, о, сапунът й!

Дали горчивото му щипене може да ме е направило поет?

Улицата, на която тя е живяла, е била непавирана.

Апартаментът й, две тесни стаи и една воняща кухня,

където тя ме дебнеше и хващаше.

Дръзвам ли да призная, че след като го направи,

никога повече не съм я обичал?

Тя доживя до сто години,

дори тогава. През цялото време беше тъгата, нищетата,

но никога, досега,

не съм я обичал отново.

Когато това беше публикувано в едно списание, получих гневно писмо от чичо си. "Злепоставил си една прекрасна жена." Бе нужна известна дипломация.

Това се казва "Роклята". То е по-дълго стихотворение.

В онези дни,

онези дни, които съществуват за мен само като най-изплъзващ се спомен сега,

когато често първият звук, който човек чуваше сутрин, беше буря от птичи песни,

а после тихото хлопане на копитата на кон, теглещ каруца с мляко из квартала,

а последният звук нощем, като нищо

щеше да е баща ти, пристигащ с колата си,

отново работил до късно, винаги до късно,

и слизащ тежко надолу към избата, към пещта,

за да изтърси пепелта и да навлажни тягата, преди да се качи горе и да падне в леглото -

в онези отдавна отминали дни

жените, майка ми, майките на приятелките ми, съседките ни, всички жени, които познавах...

носеха, често през голяма част от деня, така наречените домашни рокли,

евтини, на фигурки, безформени, като че ли умишлено безформени леки памучни ризи, които обличаш над нощницата си,

а когато трябва да отидеш да търсиш дете, да простираш пране на простора или да изтичаш до бакалията на ъгъла,

под палто, усуканият ръб на нощницата винаги провиснал и пожълтял, се вееше отдолу.

Повече от ролките, които някои от жените като че ли постоянно имаха в косите си в подготовка за някакво велико събитие -

бал, би си помислил човек - който така и никога не идваше;

повече от начина, по който лицата на повечето жени не само че никога не бяха гримирани през деня,

а изглеждаха скалпирани, избелени и, с изскубаните си вежди, плашещо подобни на маски;

повече от всичко това точно онези рокли правеха жените толкова непознаваеми и отблъскващи,

познавачи на загадки, до които мъжете не можеха да имат достъп, а момчетата си нямаха и понятие.

Едва по-късно щях да видя роклите също и като обявление:

че в мрачната си кухня, прането си, голия си бетонен двор,

онова, което разкриваш от себе си, беше фабулация;

истинската ви плътска природа, завоалирана в тези безполови одежди, беше напълно ваш доминион.

В онези дни човек криеше и много други неща:

големи мъже не се прегръщаха, освен ако някой не беше умрял, а и тогава не винаги; ръкувахте се

или на мач, тупахте приятеля си по гърба и разменяхте удари, предназначени да са кодове за привързаност;

веднъж излязъл от детството, никога вече нямаше да познаеш шока от бащините бакенбарди по бузата си,

не преди нравите най-сетне да еволюират и да можеш да прегърнеш друг мъж, после да го задържиш за миг,

после дори да го целунеш (бакенбардите на баща ти вече бели и твърди).

Какво облекчение най-сетне, прегръдката: макар и да бяхме предпазливи - изглеждаше тъй безочливо -

колко много неизказана радост имаше в това утвърждение на равенство и взаимност,

независимо колко много неразбиране и болка е преминала между вас дотогава.

Знаехме толкова малко в онези дни, тъй малко, колкото сега, предполагам за изцеление на тези рани:

дори жените, в най-хубавите си рокли, с мъниста и пайети, пришити към корсажите,

дори с червило и спирала и пуснати коси, можеха само да стоят, кършейки ръце, молейки се за мир,

докато баща и син, като главорези, като крадци, като римляни, се палеха, съскаха и мразеха,

причинявайки скърби, които траеха, най-лошите, така или иначе, чрез целувката и прегръдката,

кървяща от брат към брат, в поколенията.

В онези дни още имаше провинция близо до града, ферми, царевични поля, крави;

дори недалеч от нашата сграда със зацапаните й тухли и дългия сенчест коридор

можеше да се намерят пространства с хълмове и дървета, които можеше да се преструваш, че са планини и гори.

Или можеше да излезеш сам дори в дълъг половин квартал празен парцел,

в храстите: като създание от листа да се таиш,

приведен, пълзящ, опростен, дивак, сам;

вече го имаше желанието да си по-прост, желание, щом те повикат,

никога да не се върнеш.

(Аплодисменти)

Това е друго въздълго, за старите и младите. Всъщност се случи точно по времето, когато се срещнахме. Част от действието в стихотворението се развива в пространство, което споделяхме, и време, което споделяхме.

Нарича се "Съседката".

Нейните пет противни, деформирани малки кученца,£ които непрестанно джафкат на покрива под моя прозорец.

Котките й, Бог знае колко на брой, които сигурно пикаят по чергите й, площадката й вони отвратително.

Нейната сянка веднъж, бърникаща веригата на вратата й, после вратата се затвори със страховит трясък,

само лаят и музиката - джаз - се процеждаше ден и нощ в преддверието.

Имаше време, когато това бе Крис Конър, пеещ "Тучен живот"...

как ми припомняше любимата ми от колежа,

първата ми истинска любов, която... докато я напуснах... пускаше същата плоча.

С глава на рамото ми, ръка на бедрото ми,

сладко припяваше за съжаления и изтощения, за каквито бе твърде млада,

и аз бях твърде млад, по-късно, да повярвам в нейната болка.

Тя ме стресна, после отегчи, после ме отблъсна.

Началото на фантазията, която тя привърши в този огнен капан във Вилидж, че съседка ми бе тя.

Мисълта ми, че ще се срещнем, ще се разпознаем един друг, ще станем приятели, че ще постигна изкупление.

Когато я видях, не беше тя, при пощенската кутия.

Сиво-жълта коса, армейски панталони под нощница,

тя се обърна настрани, скривайки съсипаното си лице в ръцете си, измърморвайки неподходящо "Здрасти".

Понякога по стълбището стават плашещи неща.

Мъж крещи: "Млък!" Кучетата ръмжат като обезумели,

скърцат с челюсти, после тя - нейният глас дрезгав, остър, кух, почти само един тон,

несвързан, една нота, един грак, кост върху метал, разтопен метал,

да ги вика да се върнат: "Върнете се, милички, върнете се, скъпи. Сладки ангелчета, върнете се."

Тя бе Медея, следващия път, щом я видях.

Чародейка в транс, в екстаз, застинала като пън на уличката

с разтворено парцаливо палто, минувачите се стичат около нея,

устата й - внезапно отворена, като че ли в писък,

но мълчаливо, като че само в нейния мозък или гръд бе избухнал той.

Вик, тъй чист, упражнен, отделен, той нямаше нужда от глас или вече не можеше да понесе такъв.

Тези невидими връзки, които подмамват, тези преображения, дори от терзание, които ни държат.

Момичето, моята стара любов, последния изгубен път, когато я видях,

когато тя дойде да ме открие на едно парти,

пиянското й препъване, падане, просване, запретната пола, зачервени очи, подути от плач, срамът й, безчестието й.

Моята невежа, арогантна грубост, моята тайна гордост, отвръщането ми.

Натюрморт върху покрив, мъртви дървета във варели, счупена пейка, кучета, екскременти, небе.

Какви пътеки през болка, какви свръзки от ранимост, какви пресечки и противопоставяния?

Твърде много животи вече в нашите животи, твърде много шансове за тъга, твърде много минало без свидетелства.

"Погледни ме", богът на обезумелите, неизчерпаемата любов казва, издигайки се в кървав блясък, "Погледни ме".

Тя си проправя път по мръсните стълби на вестибюла, една отчаяна стъпка след друга.

Аз задържам вратата.

Тя прекосява начупените плочки, залитайки при стъпката към улицата,

провлачено, без да ме гледа, "Може ли да ми помогнете?"

Взема ръката ми, опира се леко на мен. Колебливата й стъпка в света.

Шепотът й: "Благодаря, мили." Леко, леко на мен.

(Аплодисменти)

А сега, мисля - нещо по-леко. (Смях) Друг, различен вид стихотворение за младост и възраст.

Нарича се "Газ".

(Смях)

Няма ли да е хубаво, си мисля,

когато синьокосата дама в чакалнята на доктора се наведе над масата със списания

и пръдне, съвсем малко, и яростно се изчерви.

Няма ли да е хубаво, ако чревните газове излизаха, въплътени във видими облаци,

за да може тя да види, че нейното доста безобидно изпускане едва е докоснало лицето ми,

преди да се разнесе.

(Смях)

Освен това, да се случи сега е хубаво съвпадение. Защото преди няма и час, докато бяхме на разходка,

кучето ми се стресна от автомобилни газове и се изправи нагоре като подплашен кон.

А това ме върна към конюшнята, където работех през уикендите, когато бях 12-годишен,

и един прекрасен пъстър жребец,

който винаги, щом го яхнеха, се изправяше точно така, макар и далеч по-нависко, разбира се, огромен, лъскав, бляскав.

А жената, сега смутено забила лице в своето "Ел", ми припомни...

бях забравил, че не най-малката част от благоговението ми се състоеше от факта, че с всеки скок, който правеше,

конят мощно пръдваше.

Фуап! Фуап! Фуап!

Нищо, никога неспоменавано в дузините книги, за коне и техните ездачи, които поглъщах в онези дни.

Цялото това диво величие, стоманено просветващите копита, изригванията, идващи от мощните вътрешности на създанието,

затаен дъх, спряло сърце, диво разширени ноздри,

не знаех дали искам да го пречупя, или да бъда него.

(Смях)

(Аплодисменти)

Това се казва "Жажда". Много... повечето от моите стихотворения всъщност са градски стихове. Случайно чета някои, които не са.

"Жажда".

Тук беше моята връзка с жената, която живя цялата минала есен и зима,

ден и нощ, на една пейка в станцията на метрото на 103-та улица, докато накрая един ден изчена.

Наблюдавахме се един друг, изследвахме се един друг.

Аз - плахо, косо, опитвайки се да не съм прикрит.

Тя - дръзко, немигащо, дори войнствено, гневно дори, когато бутилката й бе празна.

Плашех се от нея. Чувствах се като дете.

Страхувах се, че някоя потисната част от самия мен ще излезе от контрол, и ще бъда вечно хванат в капан

в шокиращия кипеж на нейната воня.

Не само екскременти, не само немити повърхност и отвърстие, разпръскване на ром,

в нея имаше воля и намерение, сила и цел, социална, етична ярост и недоволство,

също обаче и отчаяние, мъка, загуба.

Понякога си мисля, тябва да я взема у дома с мен, да я изкъпя, да я утеша, да я облека.

Тя не би искала да го сторя, си мислех. Вместо това пристъпвах във влака си.

Колко богат бих си помислил, че е речникът на нашето самоопрощение.

Колко трайно, любезното ни уверение, че размишлението е осъществена праведност

Танцът на нашите погледи, сблъсъкът, изтеглящ един друг през възприятийните ни пробойни,

после холокост, холокост. Множество връз множество от болни, ранени присъствия, прахосани, погълнати.

Знам, нейното бдение продължава нейде.

Нейното обитание, нейното абсолютно, вярно присъствие.

Танцът на нашите погледи, предизвикателство, отказ, заличаване, парфюмът на нашия ужас.

(Аплодисменти)

Това е едно по-ново стихотворение, чисто ново стихотворение. Заглавието е "Това се случи".

Една ученичка, млада жена в коридора на четвъртия етаж на своя лицей,

кацнала на перваза на отворен прозорец, бъбри с приятелки между часовете;

учителка минава и я смъмря: "Внимавай, може да паднеш", смъмря я почти шеговито,

"Може да паднеш",

а младата жена, на осемнадесет, всъщност момиче,

макар и да не би си помислила това, тъй като е блестяща, първа в класа си, а "Също и красива", казват й често,

се усмихва в отговор и се навежда през отворения прозорец, който дори не би бил отворен, ако беше зима.

Ако беше зима, някой би го затворил ("Затвори го!")

Навежда се още повече през прозореца, още усмихната,

все по-нататък и по-нататък, макар и да отнема по-малко време от това, всъщност миг, и се оставя да падне.

Оставя се да падне.

Случаен импулс, прищявка, никога непомислена досега, едва ли мислена и сега...

Не, повече от импулс или прищявка, момичето знае какво прави,

момичето иска да каже нещо. Момичето има предвид, че иска да каже,

защото й хрумва в този момент, че красива или не, умна - да или не, тя не е онази, която е,

тя не е личността, която е,

а причината, разбира тя внезапно е, че е имало толкова много предумисъл

къде е тя, толкова много заговорничене и планиране,

че едва ли има личност там, където е тя, или ако има, не е тя, или не напълно тя,

тя е самообитавана, в нея живее тя

и като че ли дори като го мисли, тя знае какво липсва:

грация,

не предумисъл, а грация, един вид да бъдеш в света спонтанно, с грация.

Тежка върху мен бе тази дума.

Тежка - тази личност, която красеше света, и все пак не бе изцяло себе си.

Тежко тази личност, която тежеше върху мен, освобождението от която копнея и което постигам.

А момичето си спомня, в този безкраен миг вече толкова много пъти разделян,

тъгата, която е усетила нявга, едва знаейки, че я усеща,

само да обитава самата себе си.

Да, момичето пада, абсурдно пада,

дори земята със своята принуда да поеме в себе си всичко, което падне, трябва да знае, че падането е абсурдно,

и все пак падащото момиче не съм самият аз, или тя е самият аз, но една личност, която съм поел по своя собствена воля върху себе си. Завинаги. С грация.

Това се случи.

(Аплодисменти)

Ще прочета още само едно. Обикновено не казвам това. Обичам просто да приключвам. Но се страхувам, че Рики ще излезе тук навън и ще ме заплаши с юмрук.

Това се казва "Старец", доста подходящо.

Специално. Големи цици.

Пише в рекламата от софт-порно списанието в будката в нашия квартал.

Но забрави гърдите й.

Сочна блондинка със свежи устни, със златно блестяща кожа, се изтяга там, бляскава.

Почти на 60, и все пак тези едва осезаеми, едва ли по-добри от блудници, още могат да ме раздвижат.

Може би остаряването в американската плътска тъмнина,

никога да не виждаш неразмазано зърно на гръд, нецензурирана вагина,

ме е оставило завинаги заразен с неутолима похот на окото.

Винаги това еротично мърморене,

едва съм самият себе си, ако не съм в състояние на начеваща страст.

Бог знае обаче, натрапчивите идеи могат да вземат и по-лоши обрати.

Миналата година в Израел един млад, ултра-ортодоксален равин, водещ някакви тийнейджърки през Светилището на Шоа,

им забрани да погледнат в една стая. Защото в нея имаше образи, които каза, че са непристойни.

Беше изложена снимка. Мъже и жени, съблечени голи,

някои опитващи се да прикрият гениталиите си, други - твърде изплашени, за да си дават труд,

строени в сняг, чакащи да бъдат застреляни и хвърлени в ров.

Момичетата, за мой ужас, отклониха взора си.

На какво плътско недоверие ги бе научил учителят им.

Дори и така да е. Друга изповед.

Някога в една книга в предвоенна Полша,

един студиен портрет, един абсолютен ангел, абсолютен ангел с измъчени, измъчващи очи.

Постоянно се оказвах на нейната страница.

Това, че е загинала в лагерите, я е направило... не дръзвах да се чудя защо...

по-присъстваща, по-ценна.

Загинала в лагерите, които хората също... или поне евреите... са пазели от децата си по онова време.

Но е било като секса, не се е налагало да ти казват.

Секс и смърт, колко близки могат да изглеждат те.

И така, постоянно съзнаващ сега смъртта, движеща се към мен, понякога мисля, че ги обърквам.

Прелестта на жена ми почти ме поглъща.

Страстта ми към нея стига отвъд разумни граници.

Когато се любим, тя ме прегръща навсякъде около мен, там съм и не съм там.

Умът ми гъмжи от разбъркани лица, гласове, впечатления,

преживявам живота си, като че ли се давя.

После се давя - в отчаяние, че трябва да я оставя, това, всичко, всичко, непоносимо, ужасно.

И все пак да можеш да умреш без никакво специално угризение, без да си бил посечен или поробен.

И да не се налага да знаеш следващата луда ярост или упадък на историята, би могло да е облекчение.

Не. Отново, не. Нямам това предвид и за миг.

Онова, което имам предвид е, че светът ме прегръща тъй силно - доброто и злото -

собствените ми глупости и слабост - че дори тази подправена Венера

с престорената си жар и пазвата си, вероятно подпълнена с гел, все пак ме трогва,

Затаявам дъх. Вамп. Сирена. Прелъстителка.

Колко повече разкрива тя в своя блясък от мастило, отколкото знае.

Как въплъщава отчаяната ни човешка нужда от зачитане,

страстта ни да живеем в красота, да бъдем красота, да ни подхранват с погледи,

ако не и с повече, от нещо като любов,

или любов.

Благодаря

(Аплодисменти)