Брайън Стивънсън: Трябва да поговорим за една несправедливост

И така това за мен е изключителна чест. Прекарвам повечето от времето си в карцери, затвори, при осъдени на смърт. Прекарвам повечето от времето си сред общности с много ниски доходи проекти и места, където в огромна степен има безнадежност. И бидейки тук, в ТЕД и виждайки тази стимулация, чувайки я, за мен е много, много енергизиращо. И едно от нещата, което ми се проясни за краткото време тук е, че ТЕД има идентичност. И че тук всъщност можеш да кажеш неща, които оказват въздействие по целия свят. И понякога, когато идва чрез ТЕД, има значение и сила по-големи от тези, които не идват чрез ТЕД.

И споменавам това, защото мисля, че идентичноста е наистина важна. И имахме няколко фантастични презентации. И мисля, че това, което научаваме е, че ако си учител, на думите ти се отдава голямо значение, но ако си вдъхновен учител, те придобиват специално значение. Ако си доктор можеш да правиш някои добри неща, но ако си грижовен доктор можеш да правиш и някои други. И тъй, аз искам да говоря за силата на идентичността. А и аз не съм научил за това, докато практикувам право и върша работата си. Всъшност, научих за това от баба си.

Отраснах в къща, която беше традиционен Афро-Американски дом, управляван от матриархат, и този матриархат беше баба ми. Тя беше строга, тя беше устойчива, тя беше силна. Тя беше финала на всеки спор в нашето семейство. Тя беше началото на много спорове в нашето семейство. Тя беше дъщеря на хора, които всъшност са били роби. Родителите и били родени в робство във Вирджиния през 1840-те. Тя се родила през 1880-те и изживяването на робството до голяма степен определило начина, по който тя виждаше света.

И баба ми беше строга, но беше също любяща. Когато я виждах като малко момче, тя идваше до мен и ме прегръщаше. И ме стискаше толкова силно, че едва дишах и после ме пускаше да си вървя. И час или два по-късно, ако я видех, тя идваше и казваше "Брайън, още ли ме усещаш да те прегръщам?" И ако кажех "Не", тя ме грабваше отново, ако кажех "Да", ме оставяше на мира. И тя имаше това качество, да те кара винаги да искаш да бъдеш близо до нея. Единственото предизвикателство беше, че имаше 10 деца. Майка ми беше най-малкото от десетте деца. Понякога, когато отивах да прекарам известно време с нея, беше трудно да и привлека вниманието и да ми отдели време. Братовчедите ми тичаха навсякъде наоколо.

Помня, когато бях на осем или девет години, се събудих една сутрин и отидох в хола, а братовчедите ми тичаха навсякъде. А баба ми седеше срещу мен в стаята и се взираше в мен. Първо си помислих, че играем игра. Погледнах я и и се усмихнах, но тя беше много сериозна. И след 15, 20 минути така, тя се изправи и прекоси стаята и взе ръката ми и каза "Ела тук Брайън. Ти и аз ще си поговориме." И аз си спомням това, сякаш беше вчера. Никога няма да го забравя.

Тя ме хвана пак и каза "Брайън, ще ти кажа нещо, но ти няма да казваш на никого, какво съм ти казала." Казах "Добре, Мама." Тя каза "Сигурен ли си , че няма да го направиш?" Аз казах, "Разбира се." После ме сложи да седна, погледна ме и каза "Искам да знаеш, че те наблюдавах." И каза, "Мисля, че си специален." Тя каза, "Мисля, че можеш да направиш всичко, което пожелаеш." Никога няма да го забравя.

И после каза, "Искам само да ми обещаеш три неща, Брайън." Аз казах, "Добре, Мама." Тя каза, " Първото нещо, което искам да ми обещаеш е винаги да обичаш твоята майка." Тя каза, "Това е мойто момиченце, и ти трябва да ми обещаеш, че винаги ще се грижиш за нея." Е, аз обожавах мама, затова казах, "Да, Мама. Ще го направя." После тя каза, "Второто нещо, което искам да ми обещаеш е винаги да постъпваш правилно дори когато правилното е трудно." И аз помислих за това и казах, "Да, Мама.Ще го направя." Накрая тя каза, "Третото нещо, което искам да ми обещаеш е никога да не пиеш алкохол." (Смях) Е аз бях девет годишен и казах, "Да, Мама. Ще го направя."

Израснах на село в провинциалния Юг, и имах по-голям брат и по-малка с една година сестра. Когато бях някъде на 14 или 15, един ден брат ми се прибра вкъщи и носеше стек със шест бири - не знам откъде ги беше взел - грабна мен и сестра ми и отидохме в гората. И така бяхме там, където правехме безумните неща, които правехме. Той глътна малко бира и даде и на сетра ми и тя си глътна, и ми предложиха на мен. Аз казах, "Не, не, не. Така е добре. Вие действайте. Аз няма да пия бира." Брат ми каза, "Хайде. Това ще правим днес, ти винаги правиш каквото и ние. Аз си пийнах, сестра ти си пийна. Пийни си и ти бира." Аз казах, " Не искам да го правя. Вие давайте. Вие давайте." И тогава брат ми започна да се взира в мен. Той каза, "Какво ти става? Пийни си малко бира." После ме изгледа наистина изпитателно и каза "О, надявам се, че не си заклинил още на този разговор, който Мама проведе с теб." (Смях) Аз казах, "За какво говориш?" Той каза, "Ами, Мама казва на всичките си внуци, че са специални." (Смях) Бях опустошен.

(Смях)

Но ще Ви призная нещо. Ще Ви кажа нещо, което, може би не трябва. Знам, че това, ще се разпространи може би нашироко. Но аз съм на 52 години, и ще Ви призная, че никога не съм опитвал и капка алкохол. (Аплодисменти) Не казвам това, защото мисля, че е добродетелно; Казвам това, заради силата на идентичността. Когато създадем правилната идентичност, можем да казваме неща на света около нас, които те вярват, че имат смисъл. Можем да ги накараме да направят неща, които не смятат, че могат да направят. Когато си мисля за баба ми, разбира се тя би смятала всичките си внуци за специални. Дядо ми е бил в затвора заради забраната на алкохола, Моите чичовци са починали от болести, причинени от алкохола, И това бяха неща, на които тя смяташе, че трябва да се посветим.

Добре, опитвам се да кажа нещо за криминалната съдебна система. Тази държава е много различна днес от това, което е била преди 40 години. През 1972, е имало 300,000 души в карцери и затвори. Днес са 2.3 милиона. Днес в САЩ процентът на лишаване от свобода е най-висок в целия свят. Имаме седем милиона души в пробация и условно предсрочно освобождаване. И масовото лишаване от свобода, по моя преценка, из основи промени нашия свят. В бедните държави, в цветнокожите общности съществува това отчаяние, съществува тази безнадежност, предизвикани от тези резултати. Един от всеки три чернокожи мъже между 18 и 30 години е в карцера, затвора, на пробация или условно предсрочно освобождаване. В градските общности в цялата страна - Лос Анжелис, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон - 50 до 60 процента от всички млади цветнокожи мъже са в карцера, затвора, на пробация или с условно предсрочно освобождаване.

Нашата система не е просто структурирана по начин, при които нарушенията са свързани с расови проблеми, нарушенията са свързани също с бедността. Имаме правосъдна система в тази страна която се отнася с теб много по-добре, ако си богат и виновен, отколкото, ако си беден и невинен. Богатството, не виновността, определя последствията. И в същото време за нас изглежда много удобно. Политиките на страх и гняв са ни накарали да вярваме, че тези проблеми, не са наши проблеми. Ние сме изключени.

Това ме интересува. Наблюдаваме някои много интересни развития в нашата работа. Моят щат Алабама, както и други щати, всъщност постоянно ни лишава от граждански права, ако имаш криминална присъда. Точно сега в Алабама 34 процента от чернокожото, мъжко население е завинаги лишено от правото да гласува. Ако погледнем десет години напред, нивото на лишаване от граждански права ще бъде толкова високо, колкото е било преди приемането на Акта за Правото за Гласуване. И съществува тази изумителна тишина.

Аз представлявам деца. Много от клиентите ми са много млади. САЩ е единствената държава в света в която осъждаме 13 годишни деца да умрат в затвора. Имаме доживотен затвор без предсрочно условно освобождаване за деца в тази страна. И всъщност извършваме съдебен спор. Единствената държава в света.

Аз представлявам хора със смъртна присъда. Интересен е този върпос със смъртното наказание. По много начини, ние сме учени да мислим че истинският въпрос е заслужават ли хората да умрат за това, което са извършили? А това е много чувствителен въпрос. Но има друг начин на мислене дали ние сме в нашата идентичност. Другият начин да мислим за това е не, дали хората заслужават да умрат за престъпленията, които са извършили, а дали ние заслужаваме да убиваме? Имам предвид, че е вълнуващо.

Смъртната присъда в Америка е определена от грешка. За всеки девет екзекутирани души, ние всъщност сме определили един невинен който е оправдан и освободен от смъртна присъда. Изумителен размер на грешка - един от девет души е невинен. Имам предвид, че е невероятно. В авиацията, никога няма да допуснат хора да летят със самолети, ако за всеки девет самолета, които излитат един се разбива. Но някак си, ние се изолираме от този проблем. Не е наш проблем. Не е наша отговорност. Не е наша битка.

Аз говоря много за тези проблеми. Говоря за расата и този въпрос дали заслужаваме да убиваме. Интересно е, когато преподавам на моите студенти Афро-Американска история, аз им разказвам за робството. Разказвам им за тероризма, епохата, която започна след реконструкцията която се проведе след Втората Световна Война. Ние не знаем наистина много за това. Но за Афро-Американците в тази страна, това е епохата, определена от терор. В много общности, хората са се тревожили да не бъдат линчувани. Тревожили са се да не бъдат бомбандирани. Заплахата от терор бележи живота им. Възрастни хора идват при мен сега и ми казват, "Г-н Стивънсън, Вие провеждате разговори, изнасяте речи, казвате на хората да спрат да казват че се сблъскваме с тероризма за първи път в нашата национална история след 9/11." Казват ми да кажа, "Не, кажете им, че ние сме израснали с това." И че епохата на тероризма, разбира се, беше последвана от сегрегация и десетилетия на расово подчинение и апартейд.

И въпреки това, ние имаме в тази страна тази динамика, при която ние не обичаме да говорим за нашите проблеми. Не обичаме да говорим за нашата история. И поради това, не сме разбрали наистина какво означава да извършиш нещата, които сме извършили исторически. Непрекъснато се сблъскваме един с друг. Постояно създаваме напрежение и конфликти. Трудно ни е да говорим за раси, и аз вярвам, че това е така, защото не сме склонни да се посветим на процеса на истина и равносметка. В Южна Африка, хората разбират че не бихме могли да преодолеем апартейда без посвещение на истината и равносметката. В Руанда, след геноцида, имаше такава отдаденост, но в тази страна, ние не направихме това.

Изнасях лекции в Германия за смъртното наказание. Беше вълнуващо, защото един от учените прекъсна презентацията и каза, "Знаете ли, дълбоко смущаващо е да чуем това, за което говорите." Той каза, " Ние нямаме смъртно наказание в Германия. И разбира се, ние никога не бихме могли да имаме смъртно наказание в Германия." И в стаята стана много тихо, и една жена каза "Няма начин с нашата история ние някога да се замесим в системно убиване на човешки същества. Би било безсъвестно за нас преднамерено и умишлено да екзекутираме хора." И аз мислих за това. Как би било да живеем в свят, в който Германия екзекутира хора, особено непропорционално евреи? Аз не бих го понесъл. Би било безсъвестно.

И въпреки това, в тази страна, в щатите на Стария Юг, ние екзекутираме хора - където е 11 пъти по-вероятно да получиш смъртно наказание, ако жертвата е бяла, вместно чернокожа, 22 пъти по-вероятно да получиш ако защитника е черен, а жертвата бяла - в същите щати, където в земята са заровени телата на хора, които са били линчувани. И въпреки това, съществува това изключване.

Е, аз смятам, че нашата идентичност е подложена на риск. Че, когато ние не се вълнуваме за тези трудни неща, положителните и чудесни неща въпреки това са повлияни. Ние обичаме иновациите. Обичаме технологията. Обичаме творчеството. Ние обичаме забавленията. Но в крайна сметка, тези реалности са помрачени от страданието, злоупотребата, деградацията, маргинализацията. За мен става наложително двете да се интегрират. Защото в крайна сметка говорим да бъдем изпълнени с повече надежда по-отдадени, по-посветени на основните предизвикателства на живота в сложен свят. И за мен това означава да отделяме време да мислим и да говорим за бедните, за хората в неравностойно положение, тези, които никога няма да се докоснат до ТЕД. Но да мислим за тях по начин, който е интегриран в нашия собствен живот.

Знаете, в крайна сметка, ние всички трябва да вярваме в неща, които не сме видели. Ние вярваме. Колкото и рационални да сме, колкото и отдадени на интелекта, да сме. Иновацията, творчеството, развитието идват не от идеите само в нашето съзнание. Те идват от идеите в нашето съзнание подхранени също с убеждение в сърцето ни. И връзката съзнание-сърце е което, аз смятам, че ни принуждава не само да бъдем внимателни за всички светли и сияйни неща, но също за тъмните и трудни неща. Вацлав Хавел, великият чешки лидер, говори за това. Той каза, "Когато бяхме в Източна Европа и се борехме с потисничеството, искахме всякакви неща, но най-вече, това, от което се нуждаехме бе надежда, и насоченост на духа, желание понякога да сме на безнадеждни места и да бъдем свидетели."

Е тази насоченост на духа е в голяма степен същността на това, с което, аз вярвам. дори общността на ТЕД, трябва да се ангажира. Няма прекъсване около технология и дизайн, което би ни позволило да бъдем изцяло хуманисти, докато не обърнем внимание на страданието, на бедността, на изключването, на нечестността, на несправедливостта. Сега ще Ви предупредя, че този вид идентичност е много по-предизвикателна идентичност, отколкото тези, които не обръщат внимание на това. То ще Ви достигне.

Имах голямата привилегия като млад адвокат да се срещна с Роза Паркс. И Г-ца Паркс се връщаше в Монтгомъри от време на време, и се виждаше с две нейни скъпи приятелки, тези възрастни жени, Джони Кар, която беше организаторка на автобусния бойкот в Монтгомъри- изумителна Афро-Американка - и Вирджиния Дур, бяла жена, чийто съпруг, Клифорд Дур, представляваше Др. Кинг. И тези жени се събираха и просто разговаряха.

И от време на време Г-ца Кар ми се обаждаше, и казваше, "Брайън, г-ца Паркс идва в града. Ще се събираме и ще говорим. Искаш ли да дойдеш и да слушаш?" И аз отговарях, "Да, госпожо, искам." И тя казваше, "Добре какво ще правиш като дойдеш тук?" Казвах, "Ще слушам." И отивах и просто слушах. Беше толкова енергизиращо и вдъхновяващо.

Веднъж, когато слушах тези жени да говорят, след няколко часа г-ца Паркс се обърна към мен и каза, "Сега Брайън кажи ми какво е Инициативата за Еднаква Справедливост. Кажи ми какво се опитваш да направиш." И аз започнах като и дадох бързото си изложение. Казах, "Опитваме се да предизвикаме несправедливостта. Опитваме се да помогнем на хора, които са били погрешно осъдени. Опитваме се да се опълчим на предразсъдъците и дискриминацията в администрацията на криминалното правосъдие. Опитваме се да сложим край на доживотните присъди за деца. Опитваме се да направим нещо за смъртното наказание. Опитваме се да намалим обитателите на затвори. Опитваме се да спрем масово задържане в затвора."

Аз и представих цялото изложение и като свърших тя ме погледна и каза, "Хм хм хм." Каза, "Това ще те направи уморен, уморен, уморен." (Смях) И тогава г-ца Кар се наведе напред, сложи пръста си на лицето ми и каза, "Затова трябва да бъдеш смел, смел, смел."

И аз всъщност вярвам, че общността на ТЕД трябва да бъде по-смела. Трябва да намерим начини да преодолеем тези предизвикателства, тези проблеми, това страдание. Защото, в крайна сметка, нашата човечност зависи от човечността на всички. Научих много прости неща по време на моята работа. Работата ме научи на много прости неща. Започнах да разбирам и да вярвам че всеки от нас е повече от най-лошото нещо което сме извършили. Аз вярвам това за всеки един човек на планетата. Аз мисля, че ако някой излъже, нямаме просто лъжец. Аз мисля, че ако някой вземе нещо, което не му принадлежи, нямаме просто крадец. Аз мисля дори, че ако някой убие, не е просто убиец. И заради това има основно човешко достойнство което трябва да бъде уважавано от закона. Също вярвам че в много части на тази страна, и определено в много части по света, обратното на бедността не е благосъстояние. Не вярвам в това. Аз всъщност мисля, че на прекалено много места обратното на бедност е справедливост.

И накрая, аз вярвам, че, въпреки факта, че е толкова драматично и толкова красиво и толкова вдъхновяващо и толкова стимулиращо, ние в крайна сметка няма да бъдем преценявани по нашата технология, няма да бъдем преценявани по нашия дизайн, няма да бъдем преценявани по нашия интелект и мислене. В крайна сметка преценяваш характера на общество, не според това как се отнасят със своите богати, силни и привилигеровани, а според това как се отнасят с бедния, осъдения, хвърления в затвора. Защото там е в тази връзка, когато започваме да разбираме наистина надълбоко неща, отнасящи се до това кои сме.

Понякога излизам от равновесие. И ще сложа край с тази история. Понякога натискам прекалено силно. Уморявам се, както всички ние. Понякога тези идеи взимат преднина пред нашето мислене по начини, които са важни. Представлявал съм тези деца, осъдени с много тежки присъди. Отивам в затвора и виждам клиента си, на 13 и 14 години, който е бил изправен пред съда като възрастен. Започвам да мисля, добре, как се случи това? Как може един съдия да те превърне в това, което ти не си? Съдията го е изправил пред съда като възрастен, но аз виждам едно дете.

Стоях късно една нощ и започнах да мисля добре Господи, ако съдията те превърне в нещо, което ти не си, то съдията трябва да има магическа сила. Да, Брайън, съдията има магическа сила. Трябва да си поискате и вие от нея. И защото бях буден много късно, не мислех ясно, започнах да работя по един ход. Имах клиент, който беше 14 годишен, младо, бедно чернокожо хлапе. И започнах да работя по това предложение, със заглавие: "Предложение да третирам моя беден, 14 годишен чернокож клиент като привилегирован, бял 75 годишен корпоративен шеф."

(Аплодисменти)

Сложих в моето предложение че имаше подсъден произвол и полицейски произвол и съдебен произвол. Имаше това лудо изречение, че липсва правилно поведение в този окръг, че всичко беше произвол. На следващата сутрин се събудих и си помислих дали съм сънувал това лудо предложение или всъщност съм го написал? И за мой ужас, не само го бях написал, но го бях изпратил в съда.

(Аплодисменти)

Минаха няколко месеца, и бях забравил за всичко това. И в крайна сметка реших, О, Господи, трябва да отида в съда и да се заема с този луд случай. Качих се в колата си и се чувствах наистина претоварен - претоварен. Качих се в колата си и отидох в съда. Мислех си, че ще бъде толкова трудно, толкова болезнено. И накрая излязох от колата и започнах да се изкачвам в съда,

и като изкачвах стълбите в съда, видях един възрастен чернокож мъж, който беше портиер в съда. Когато този човек ме видя, дойде до мен и каза, "Кой си ти?" Аз казах, "Аз съм адвокат." Той каза, "Ти си адвокат?" Аз казах, "Да, господине." И този мъж се приближи до мен и ме прегърна. И прошепна в ухото ми. Каза, "Толкова се гордея с теб." Трябва да Ви кажа, че беше енергизиращо. Свърза се дълбоко с нещо в мен от идентичността, от капацитета на всеки човек да допринесе за общността, за перспектива, която е пълна с надежда.

И така влязох в съдебната зала. В момента, в който влязох вътре, съдията ме видя да идвам. Той каза, "Г-н Стивънсън, Вие ли написахте това лудо предложение?" Аз казах, "Да, господине. Аз." И започнахме да спорим. И хора започнаха да влизат, защото бяха стъписани. Бях написал тези луди неща. И полицаите влизаха и помощник прокурорите влизаха и чиновниците. И преди да разбера, залата беше пълна с хора, ядосани, че говорим за раси, че говорим за бедност, че говорим за различия.

И с края на окото си, зърнах портиера да крачи напред назад. И той продължаваше да гледа през прозореца, и успяваше да чуе всички тези крясъци. Продължаваше да крачи напред, назад. И накрая, този възрастен, чернокож мъж с много разтревожено лице влезе в съдебната зала и седна зад мен, почти на адвокатската маса. След 10-ина минути съдията каза, че ще направи почивка. И през почивката имаше заместник шериф, който беше засегнат, че портиерът е влязъл в съда. И този заместник-шериф скочи и налетя на този възрастен чернокож човек. Каза, "Джими, какво правиш в съдебната зала?" И старият чернокож човек се изправи погледна го, погледна и мен и каза, "Дойдох в тази съдебна зала да кажа на този млад човек, дръж очите си насочени към целта, задръж."

Дойдох в ТЕД защото вярвам, че много от вас разбират че моралната арка на света е дълга, но се извива към справедливостта. Че не можем да бъдем напълно развити човешки същества, докато не започнем да се вълнуваме от човешките права и основното достойнство. Че цялото ни оцеляване е свързано с оцеляването на всички останали. Че нашата визия за технология и дизайн и забавление и творчество трябва да са свързани с визията за хуманност, съчувствие и справедливост. И най вече, за тези от вас, които споделят това просто дойдох да ви кажа да държите очите си, насочени към целта, да задържите.

Благодаря ви много

(Аплодисменти)

Крис Андерсън : И тъй чухте и видяхте едно очевидно желание на тази аудитория, на тази общност, да ви помогне за вашата цел и да направи нещо по въпроса. Освен да напишем чек, какво можем да направим?

БС : Има възможности около нас. Ако живеете в щата Калифорния, например има референдум следващата пролет, когато ще се направи усилие да се пренасочат част от парите, които харчим към политиките на наказанието. Например, тук в Калифорния ще похарчим един милиард долара за смъртно наказание в следващите пет години - един милиард долара. И въпреки това, 46 процента от убийствата не завършват с арест. 56 процента от случаите на изнасилване също. И тъй има възможност да се промени това. Този референдум ще предложи тези пари да отидат за прилагане на закона и безопасност. Аз мисля, че възможност съществува навсякъде около нас.

КА : Има огромно намаляване на престъпността в Америка през последните три десетилетия. И част от тази история понякога е увеличените степени на задържане в затвора. Какво бихте казали на някой, който вярва в това?

БС: Всъщност степента на тежките престъпления се е запазила относително стабилна. Огромното увеличение в масовото хвърляне в затвора в тази страна наистина не е в категорията на тежките престъпления. Свързано е с тази подвеждаща война с наркотиците. От там идва драматичното увеличение на популацията в нашите затвори. И се отдалечихме от реториката на наказанието. Имаме три стряскащи закони които хвърлят хората в затвора завинаги за кражба на велосипед, за престъпления в бедните райони, вместо да върнат ресурсите обратно към хората, които превръщат в жертви. Аз вярвам, че трябва да направим повече, за да помогнем на хората, които се превръщат в жертви от престъпленията, не по-малко. Аз мисля, че сегашната философия на наказанието не прави нищо за никого. Аз мисля, че трябва да променим най-вече ориентацията.

(Аплодименти)

КА: Брайън, ти раздвижи масивна подкрепа тук. Ти си вдъхновяващ човек. Благодаря ти много, че дойде в ТЕД. Благодаря ти.

(Аплодисменти)