Изкуствената носталгия на Брус МакКол

Не знам какво по дяволите правя тук. Роден съм в шотландско презвитерианско гето в Канада, не завърших гимназия. Нямам мобилен телефон, и рисувам върху хартия като използвам гваш, който не се е променил през последните 600 години. Но преди около три години имах изложба в Ню Йорк, която нарекох "Сериозна безсмислица". Смятам, че съм първи в това - че водя. Нарекох я сериозна безсмислица, защото, сериозно погледнато, аз използвам техника на изключителен реализъм в редакционната илюстрация от времето, когато бях дете. Копирах я и никога не я изоставих -- това е единственият стил, който познавам. Един вид, той е много улегнал и строг. Междувременно, както можете да видите, използвам безсмислици.

Това е шотландски замък, където хората играят голф на закрито, и номерът е да събориш топката за голф от рицарски доспехи -- които не се виждат тук. Това е част от поредица, наречена "Смахнати следобеди", която се превърна в книга.

Това е направена в домашни условия кола, движена от ракета. Колата е Henry J от 1953 -- аз съм маниак на тема "автентичност" -- в тих квартал в Толедо.

Това е моята идея за Музея на киното в ЛА. Вероятно можете да предположите, че аз и Франк Гери сме от един град.

Моята работа е толкова лична и толкова странна, че трябваше да изобретя свой собствен речник за нея. Често правя това, което наричам "ретрофутуризъм", което е поглед към това как "утре" е изглеждало вчера. И хората винаги са грешали, винаги са грешали комично и оптимистично. Кулминацията на тези времена са 30-те, защото Депресията е била толкова мрачна, че използва всяко нещо, което да ни измъкне от настоящето в бъдещето, а технологиите са били това, което да ни пренесе.

Това е "Popular Workbench". Популярно научно списание от онези дни -- имам огромна колекция от тези списания от 30-те -- те са правени от бедни хора, които е трябвало да направят слънчеви очила от телени закачалки за дрехи, всичко е импровизирано, мечти за тези чудесни огромни радио роботи, които играят хокей на лед с 300 мили в час --- всичко това ще се случи, всичко ще бъде чудесно.

Автомобилният ретрофутуризъм е един от специалитетите ми. Бил съм илюстратор на автомобили, но също така съм писал реклами за автомобили, така че имам много да си отмъщавам по въпроса. Детройт винаги е бил на половина в бъдещето -- рекламната половина -- това е "Bulgemobile" от 58 година: "толкова нов, че кара утре да изглежда като вчера". А това е група затворници, които се възхищават на колата. Това е част от цял каталог -- около 18 страници -- излизаше по времето на списание "Lampoon", от където започнах да трупам опит.

"Техно-археологията" е търсене и намиране на минали чудеса, които никога не са се случили --- обикновено поради основателна причина. Цепелинът -- това е от брошура за цепелина, очевидно на базата на Хинденбург. Но цепелинът бил най-голямото движещо се нещо, някога правено от човек. Той носел 56 души със скоростта на буик на височина, на която можело да се чуе как кучетата лаят и да летиш струвало два пъти повече, от колкото първокласна кабина на океанския лайнер "Нормандия". Така че, "Хиндербург" не бил, знаете, неминуемо той щял да отпадне.

Това е състезание на автожири в Малибу през 30-те. Автожирът не могъл да дочака изобретяването на хеликоптера, а трябвало -- не е бил голям успех. Това е единственото испанско технологично нововъведение на 20-ти век, между другото. Трябва да знаете това.

Летящата кола, която никога не се отделила от земята -- тя била мечта след войната. Моят старец ми казваше, че ще си купим летяща кола. Това е препратка към бъдещето от 1946 година, с поглед към деня, когато всяко американско семейство ще има такава. "Ето я Москва, Шърли. Да се надяваме, че говорят есперанто."

"Изкуствена носталгия", с която съм -- не казвам, че съм известен с нея, но работя изключително много с това -- това е болезнено сантиментален копнеж за времена, които никога не са се случили. Някой беше казал, че носталгията е най-безполезната човешка емоция -- така че смятам, че това дава възможност за сериозно забавление.

Това е емблематично -- това е хранене на крилата на самолет, спомен за онези ароматни летни дни някъде над Франция през 20-те, когато хората са се хранили върху крилата на самолета. Тук не се вижда много добре, но това е Хемингуей, който чете страници от новия си роман на Фицджералд и Форд Мадъкс Форд, докато въздушната струя го отнася.

Това е изгра на поло с танкове в Саут Хемптънс. Това е -- безмозъчните богати хора са най-забавните хора, на които да се присмиваш. Аз често го правя.

Автентичността е основна част от моите сериозни безсмислици. Смятам, че това носи много. Това, например, са британски танкове "Марк IV" от 1916 година. Имат по две картечници и оръдие с двигатели "Рикардо" с 90 конски сили. Движили се с 5 мили в час и в тях било 40 градуса и тъмно като в рог. Освен това в тях имало канарче, с което да са сигурни, че немците не използват газ. Щастлива историйка, нали?

Това са Mоторните кули "Риц" в Манхатън през 30-те, където караш до входната си врата, ако ти стиска. Всеки, който е от значение, има апартамент там. Успях да вмъкна цепелина и лайнера от чист ентусиазъм. И обичам пури -- това тук долу е билборд за пури.

Изкуствената носталгия работи дори и в сериозни теми като войната. Това се чудесните дни на Битката за Британия през 1940 год., когато Масершмит МЕ109 влиза в Парламента и бръмчи наоколо, само за да ядоса Чърчил, който е там някъде. Това е прекрасен спомен от отминалите времена.

"Хиперболичният излишък" е начин за достигане на пълния предел на преувеличението, просто за развлечение. Това е картина, която направих -- отново брошура -- Кралски пощенски параход "Тираник", най-голямото нещо в света. Не може да видите цялото копие, защото е разположено на няколко страници. То гласи, че пътниците от трета класа не могат да стигнат до каютите си преди края на пътуването, както и че корабът е толкова безопасен, че не е застрахован. Очевидно се използва модела на "Титаник". Но това не е страстен повик към хюбриса на човек пред природните стихии -- това е просто извратена глупава шега.

"Безсрамно евтино" е нещо, смятам -- което ще ви събуди. То няма смисъл, просто -- "Desoto" открива Мисисипи, а това е "Desoto", което открива Мисисипи. Направих това като бърза задна корица -- имах четири часа, за да направя задна страница за един брой на списание "Lampoon" и направих това, помислих си, "Добре, срам ме е. Надявам се никой да не го познае." Хората писаха за препечатки на това нещо.

Градски абсурдизъм -- това е нещото, от което "New Yorker" наистина има нужда. С тези корици се опитвам да направя живота в Ню Йорк дори по-странен, отколкото е в действителност. Направил съм около 40 такива и бих казал, че около 30 от тях се основават на тази идея. Карах по Седмо авеню в 3 часа през една нощ и видях тази пара, която излиза от улицата и си помислих "От къде идва това?". И ето -- кой би предположил?

Това в Храмът на Дендър в музей "Метрополитън" в Ню Йорк -- много мрачно място. Помислих си, че мога да го оживя малко, да се позабавлявам с него.

Това е една корица, която е много политически некоректна. Не и в Ню Йорк. Не можах да устоя и получих гаден имейл от няколко екологични групи, който гласеше, че "Това е твърде сериозно и важно, за да се шегувате с него. Трябва да се срамувате, моля, извинете се на нашия уебсайт." Все още не съм -- но може.

Това е словестната част от мозъка ми. (смях) Обичам думата "Евротраш" (букв. "Евро боклук"). (смях) Това е всичкият евротраш, който минава през митницата на летище "Кенеди".

Това е нюйоркски куриер на велосипед, срещнал Тур дьо Франс. Ако живеете в Ню Йорк, знаете как се движат тези куриери. Освен това, той носи тубус за чертежи и други неща -- всички носят такива -- а много хора си помислиха, че това е терорист, който е на път да изстреля ракети срещу Тур дьо Франс -- белег на нашето време, предполагам.

Това е единствената модна корица, която някога съм правил. Това е старицата, която живее в обувка, и след това следното -- заглавието беше "Кварталът си отива." Не знам адски много за модата -- казаха ми да направя нещо, което наричат "Мери Джейн" и след това бях намесен в ужасна битка между художствения директор и редакторът за това дали да сложа каишка или не, да не слагам каишка, да сложа каишка, да не слагам каишка, защото закрива логото и изглежда ужастно, и това е лошо и -- в крайна сметка аз изгубих кураж и я направих заради автентичността на обувката.

Това е мъничка шегичка -- "по-лесно преминаване." Идеята е в една буква.

Това е голяма шега. Това е прослушването за "Кинг Конг". (смях) Хората винаги ме питат от къде идват идеите ми, как идват идеите ми. Истината за това е, че имах ужасен махмурлук от червено вино и по среднощ, това ми дойде като образ от "Ксерокс" машина -- всичко, което трябваше да направя, е да си го запиша. Беше съвършено ясно. Изобщо не съм мислил за него. И тогава, когато излезе, една прекрасна дама, възрастна дама на име г-жа Едгар Розенбърг, ако името ви е познато -- ми се обади и ми каза, че тя изключително много е харесала корицата, била толкова мила. Предишното й име е Фей Рей, и това беше -- Не се сетих да кажа "Вземете картината."

Накрая, това беше корица от три страници, никога не беше правено преди, не мисля, че ще бъде направена отново -- последователни страници на корицата на списанието. Това е възходът на човека с ескалатор и е в три части. За съжаление не можете да го видите цялото, но ако се вгледате достатъчно, може да започнете да виждате как действително започва да се движи. (аплодисменти)

Доста елегантно. Нищо не слага край на шега, както падането. Това е краят на моите творби. Бих искал само да добавя една тъпа реклама -- През есента излиза моя детска книга, наречена "Сандвичи от чудеса", кратко резюме на всички сериозни игри, които са съществували, ще можете да я намерите в добрите книжарници, лошите книжарници, по уличните сергии, през октомври. Много ви благодаря.