Брайън Скери разкрива славата на океана - и неговия ужас.

Бих желал да споделя с вас тази сутрин няколко истории относно окена, чрез моята работа като фотограф за списанието Нешънъл Джиографик. Предполагам, че станах подводен фотограф и фотожурналист, защото се влюбих в морето като дете. И исках да разказвам истории за всички удивителни неща, които виждах под вода, невероятната дива природа и интересни поведения. И дори след 30 години, правейки това след 30 години откривайки океана, никога не спирам да бъда изумен от удивителните сблъсъци, които имам докато съм в морето. Но все по-често, и по-често напоследък виждам също така ужасни неща под водата, неща, които не мисля,че повечето хора осъзнават. И бях принуден да обърна камерата точно към тези проблеми, за да разкажа по-завършена история. Искам хората да видят какво се случва под водата, и двете - ужаса и магията.

Първата статия, която написах за Нешънъл Джиографик, където осъзнах способността да включа проблеми на околната среда в история на природата, беше статия, която предложих за полярните тюлени. Историята, която исках да напиша, отначало, беше само малко фокусиране за изучаване на няколкото седмици всяка година, където тези животни мигрират от канадския арктик до залива на Св. Лорънс в Канада, за да се свържат в ухажване, чифтосване и да имат малки. И всичко това се случва на повърхността на неустойчив лед, който се движи с вятъра и течението. И поради това, че съм подводен фотограф исках да направя тази история отгоре и отдолу, да направя снимките като тези, които показват едно от тези малки, което за първи път плува и то в ледената 29 градуса по Фаренхайт (-1,67 градуса по Целзий) вода. Но след като навлезнах все повече в тази история, осъзнах че има два големи проблема с околната среда, които не можех да пренебрегна. Първия беше, че тези животни продължават да бъдат преследвани, убивани с кирки на възраст около осем, 15 дни. Той всъщност е най-големия морски бозайник, избиван на планетата, със стотиците хиляди от тези тюлени, бивайки избивани всяка година.

Но колкото и обезпокоително да е това, мисля,че по-големия проблем за полярните тюлени е загубата на морския лед, заради глобалното затопляне. Това е ефирна снимка, която направих и показва залива на Св. Лорънс по време на сезона на полярните тюлени. И въпреки, че виждаме много лед на тази снимка, има и много вода, която исторически не е имало. И ледът, който е там, е доста тънък. Проблемът е, че тези малки се нуждаят от стабилна платформа от солиден лед, за да могат да сучат от своите майки. Те имат нужда само от 12 дни от момента, в който се родят, докато бъдат самостоятелни. Но, ако не получат тези 12 дни, могат да паднат в океана и да умрат. Това е снимка, която направих и показва едно от тези малки, което е на около 5 до 7 дни --- все още има малко пъпна връв на коремчето си -- което е паднало, поради тънкия лед, и майката отчаяно се опитва да го избута нагоре, за да може да диша и да го върне обратно на стабилна повърхност. Проблемът продължава да нараства с всяка изминала година откакто аз бях там. Прочетох, че миналата година, смъртността на малките е била 100 процента в части от залива Св. Лорънс. И така, ясно е, че този вид има много проблеми, за да продължи напред. Това приключи, като стана статия на корицита за Нешънъл Джиографик. И получи доста внимание.

Чрез това, видях потенциала да започна да правя други истории относно проблемите на океана. И така предложих статия за глобалната криза с рибите, отчасти, защото аз лично видях много голям упадък на окена за последните 30 години, но също така и защото прочетох научна статия, която посочва, че 90 процента от големите риби в океана са изчезнали през последните 50 или 60 години. Тези риби са риба тон, риба меч и акули. Когато прочетох това, бях покрусен от тези числа. Помислих си, че това ще бъде главна новина във всяка медиа. Но наистина не беше, и така аз исках да направя статия, която да бъде доста различен вид статия за подводния свят. Исках да бъде малко като фотография за война, където аз правех по-страшни снимки, показващи на читателя какво се случваше на подводния живот около планетата.

Първата част на статията, която мисля, че беше съществена, обаче, беше да създам чувство за оценяване у читателите за океанските животни, които те ядяха. Знате ли, мисля, че хората отиват в ресторанта, и някой поръчва бифтек, и всичи ние знаем от къде идват бифтеците, и някой поръчва пиле, и ние знаем какво е пиле, но, когато ядем суши с риба тон, имат ли си някакво усещане какво великолепно животно те консумират? Сега, те са лъвовете и тигрите на морето. В действителност, тези животни нямат сухоземен двойник; те са уникални на света. Това са животни, които практически могат да плуват от екватора до полюсите и могат да пресекат цели океани в рамките на година. Ако не бяхме толкова успешни в ловуването им, защото те растат през целия си живот, бихме имали 30 годишни риба тон някъде там, тежащи по един тон. Но истината е, че ние сме прекалено способни в улавянето им, и техните залежи са се сринали в световен мащаб.

Това е дневния търг в рибния пазар Цукиджи, който заснех преди около две години. И всеки ден тези риби тон са наредени на купчина, в склад след склад. И както се разхождах и заснемах тези снимки, някакси ми дойде на ум, че океана не е магазин за храна, знаете ли. Не можем да продължаваме да взимаме, без да очакваме сериозни последици като резултат.

Аз също, заедно със статията, исках да покажа на читателите как рибите са уловени, някои методи използвани за улов на риба, като дънен траулер, който е най-честия метод в света. Това е малка мрежа, която е използвана в Мексико за улов на скариди, но начина, по който работи е общо взето един и същ навсякъде по света. Имате голяма мрежа в средата с две стоманени врати на всеки край. И когато този механизъм е влачен през водата, вратите срещат съпротивление в океана, и отварят устата на мрежата, и поставят плувките на повърхността и водещата линия на дъното. И това само се влачи по дъното, в този случай да хване скариди. Но както можете да си представите, също така улавя всичко останало по пътя си. И унищожава това скъпоценно общество на дъното, неща като мекотели и корали, тази така критична естествена среда за други животни.

Тази снимка направих на рибар, държащ скаридите, които е уловил след като е хвърлял мрежите си за един час. И така той имаше само шепа скариди, може би седем или осем, и всички тези други животни на палубата на лодката са случаен улов. Това са животни, които са умрели в процеса, но нямат никаква пазарна стойност. И така, това е истинската цена на вечерята от скариди, може би седем или осем скариди и 10 паунда от другите животни, които са умрели в процеса на риболова. И за да направя тази гледна точка още по-визуална, преплувах под лодката за скариди и направих снимката на този човек, изривайки този случаен улов в морето като боклук, и заснех тази каскада на смъртта, разбирате ли, животни като акули китари, скатове, писия, издуваеми риби, които само преди час, са били на дъното на океана, живи, а сега са изхвърляни обратно като боклук.

Също така исках да се фокусирам и на индустрията по риболов на акули, защото в момента на планетата Земя, ние избиваме над 100 милиона акули всяка година. Но преди да отида и да снимам този компонент, се сблъсках с представата за това как се прави снимка на мъртва акула която ще трогне читателите. Вие знаете, мисля,че все още има доста хора, които мислят, че единствената добра акула е мъртвата акула. Но тази сутрин скочих и открих тази акула вършач, която току-що беше умряла в мрежата. И с нейните огромни гръдни игли и очи все още видими, ме порази като вид разпъване, ако щете. Това остана като заглавна снимка в глобалната статия за риболов в Нешънъл Джиографик. И се надявам, че е помогнало на читалителите да си вземат поука от този проблем за 100 милиона акули.

И понеже аз обичам акулите -- донякъде съм обсебен от тях -- исках да напиша друга, по-тържествена статия за акулите, като начин за обсъждане на нуждата за запазване на акулите. И така заминах за Бахамите, защото има само няколко места на света, където акулите се добре напоследък, но Бахамите излежда е място където пазарите са сравнително здравословни, главно дължащо се на факта, че правителството там е забранило улова им преди няколко години. Исках да покажа няколко вида, които не сме показвали много в списанието и работех в няколко района.

Един от районите беше това място наречено Тигров Плаж, в северните Бахами, където тигрови акули се събират в плитки води. Това е снимка, която направих малко над морското равнище, показваща нашата лодка за гмуркане с около дузина от тези големи стари тигрови акули плуващи около задницата й. Но едно от нещата, които не исках да направя с тази история бе да продължа да изобразявам акулите като чудовища. Не исках те да бъдат прекалено заплашителни или страшни. И с тази снимка на красива 15 футова (4,6 м.), вероятно 14 футова (4,3 м.), предполагам, женска тигрова акула, мисля, че постигнах тази цел, където тя плуваше с тези малки рибки около носа й, и моята светлина създаде сянка на нейното лице. Мисля, че е по-благородна снимка, по-малко плашеща, малко по-уважаваща този вид.

Също така правих проучване за статия, за илюзорната велика акула чук, животно, което наистина не е било снимано много може би допреди 7 до 10 години. Тя е много уединено създание. Но това е животно, за което се смята, че има липса на научни данни за него, както от Флорида, така и от Бахамите. Знаете ли, че ние не знаем почти нищо за тях. Не знаем от къде до къде мигрират, Къде се чифтосват, къде раждат малките си, и въпреки това, популацията на акулите чук в Атлантика се е понижила с около 80 процента за последните 20 до 30 години. Знаете ли, ние ги губим по-бързо отколкото можем да ги открием.

Това е океанска белоопашата акула, животно, което е смятано за четвъртото най-опасно, ако се вглеждате в такива статистики. Но то е животно, което е намаляло с 98 процента, през повечето от неговата сфера. Понеже то е морско животно и живее в по-дълбоки води, и защото не работихме по дъното, донесох със себе си клетка за акули тук, и моя приятел, биолог на акули Уес Прат е вътре в клетката. Ще видите, че фотографа, разбира се, не е вътре в клетка, и това ясно показва, че биологът е малко по-умен от фотографа, предполагам.

И последно с тази статия, исках да се фокусирам на развъдника за бебета акули. И отидох на остров Бимини, на Бахамите, за да работя с малки лимонови акули. Това е снимка на малко на лимонова акула, и показва, къде тези животни прекарват първите две до три години от техния живот, в тези защитени земи. Тази е доста не акулска снимка. Това не е точно каквото бихте си представили да видите от една снимка на акула. Но, тук виждаме акула, която е може би 10 (25 см.) до 11 инча (28 см.) дълга, плуваща в около фут (30,5 см.) вода. Но това е критична околна среда и е мястото, където те прекарват първите две, три години от техния живот, докато не са достатъчно големи, за да излезнат в рифа. След като напуснах Бимини, всъщност научих, че тази околна среда е срината със земята, за да бъде направено ново игрище за голф и курорт.

И други скорошни статии се спряха на единични, водещи видове, ако щете които са застрашени в океана, и са използвани като начини за обсъждане на други заплахи. Една такава история, която направих документира морската костенурка. Това е най-голямата, широко разпространена, най-дълкото гмуркаща се и най-стара от всички видове костенурки. Тук можем да видим женска, излизаща от океана под лунната светлина, на остров Тринидад. Това са животни, чиито предци датират преди от около 100 милиона години. Имало периоди в техния живот, когато са излизали от водата за да гнездят и са виждали Тиранозавър Рекс да бяга покрай тях. А днес, излизат на брега и виждат апартаменти. Но въпреки тяхното невероятно дълголетие, сега са смятани за критично застрашен вид. В Тихия океан, където направих тази снимка, техния род е намалял с около 90 процента за последните 15 години.

Тази снимка показва новоизлюпено, готово да опита вкуса на солената вода за пръв път, започващо това дълго и рисковано пътешествие. Само едно на хиляда новоизлюпени ще достигне зрелост. Но това е поради природните хищници като лешояди, които ги вдигат от плажа или хищни риби, които чакат във водата. Природата се е научила да компенсира това, и женските имат многократни люпила на яйца, за да превъзмогнат тези вероятности. Но това, с което не могат да се справят са антропогенния стрес, човешки неща, като тази снимка, която показва костенурка хваната посред нощ в мрежа. Всъщност скочих и снимах това, и с разрешение на рибаря, освободих костенурката, и тя беше в състояние да отплува. Но знате ли, хиляди костенурки всяка година на са такива късметлийки, и бъдещето на този вид е в голяма опасност.

Друг харизматичен вид на мега фауната, с който работих е статията, която написах за бискайския кит. Всъщност, статията за тези бискайски китове е, че преди около милион години е имало един вид от бискайски кит на планетата, но с движението на земните маси и океани са станали изолирани, видът се е разделил, и днес имаме два изчезващи рода. Имаме атлантически южен кит, който виждаме тук и северноатлантически гладък кит, който виждаме тук с майка и малко по крайбрежието на Флорида. Сега, и двата вида бяха ловувани до границата на изчезването от китоловците в миналото, но Атлантическите южни китове са се възстановили много по-добре, защото са разположени на места далеч от човешка ръка.

Северноатлантическият гладък кит е вписан като най-застрашения вид на планета днес, защото те са градски китове, живеят по продължение на източния бряг на Северна Америка, САЩ и Канада, и те трябва да се справят с тези градски болести. Тази снимка показва животно, което си подава главата по време на залез покрай брега на Флорида. Можете да видите фабриката за въглища на заден план. Те трябва да се справят с неща като токсини и лекарства, които са изхвърлени в океана, които дори биха могли да афектират върху тяхното размножаване. Също така те се оплитат в рибарските мрежи. Това е снимка, която показва опашката на бискайски кит. И тези бели белези не са по природа. Те са белези от оплитане. 72 процента от популацията има такива белези, но повечето не успяват да прережат механизмите, като капани за омари или за раци. Те са хванати в тях и след време това ги убива. Другият проблем е, че биват удряни от кораби. И това е животно, което е блъснато от кораб в Нова Скотия, Канада вдигнато и закарано за некропсия, за да се потвърди причината за смъртта, която в действителност се оказва удар от кораб. И така всички тези неблагоприятности се натрупват срещу тези животни и държат техните бройки много ниско.

За да донесем контраст с това обкръжение на Северния Атлантик, отидох до нова девствена популация от атлантически южни китове, които са били открити само преди 10 години в субантарктическия океан на Нова Зеландия, място наречено Окландски острови. Отидох там по време на зимата. И това са животни, които никога досега не са виждали човек. И аз бях един от първите хора, които вероятно са виждали. Влязох във водата с тях, и бях изумен от това колко любопитни бяха те. Фотографията показва моят асистент, който седи на дъното на около 70 фута (21 м.) и едно от тези изумително красиви, 45 футови (14 м.) 70 тона китове, като градски автобус просто си плува, разбирате ме. Те бяха в идеално състояние, много дебели и здрави, яки, никакви белези от оплитане, начина, по който тези китове трябва да изглеждат. Знаете ли, четох че пилгримите, когато са се установили в Плимут Рок в Масачузетс през 1620, са написали, че можете да прекосите Кейп Код Бей на гърба на бискайски китове. Но сега не можем да се върнем там и да видим това, но може би бихме могли да запазим това, което е останало.

Исках да завърша тази програма с история за надежда, история, която написах за морските резерви, като вид решение на проблема от прекомерния риболов, глобалната криза с рибата. Установих се да работя в Нова Зеландия, защото Нова Зеландия беше доста прогресивна, и е прогресивна в насока на защита на техния океан. Наистина исках тази статия да бъде за три неща. Исках да бъде за изобилие, разнообразие и за издръжливост. И едно от първите места, на което работих беше резерват наречен Кози Остров в Лея, Нова Зеландия. Това, което учените там ми казаха беше, че когато за пръв път са защитили този морски резерват през 1975 са се надявали и очаквали, че определени неща са щели да се случат.

Например, надявали са се, че определен вид риба като ново-зеландската розова риба, ще се завърне, защото са били изловени до край. И те са се върнали. Но това, което не са успели да предскажат е, че други неща ще се случат. Например, тези риби се хранят с морски таралежи. И когато всички риби са изчезнали, единственото нещо, което всеки е виждал под вода е било акри и акри от морски таралежи. Но, когато рибата се завърнала и започнала да се храни и контролира популацията от таралежи, не след дълго, кафяви морски водорасли изплували в плитки води. И това е защото морските таралежи ядат кафяви водорасли. И така, когато рибите контролирали популацията от морски таралежи, океанът е възстановил своя природен баланс. Знаете ли, така вероятно е изглеждал океана преди 100-200 години, но никой не е останал жив, за да ни каже.

Също така работих и в други части на Нова Зеландия, в красиви, деликатни, защитени места като Фиордленд, където колонията от морски моливи е била открита. Малка синя треска плува за мъничко цвят. В северната част на Нова Зеландия се гмурнах в синята вода, където водата е малко по-топла, и заснех животни като огромния опашат скат, плувайки през подводен каньон. Всяка част от екосистемата на това място изглежда много здравословна, от миниатюрни, малки животни като мекотели, пълзящи върху покрити с кора гъби, или личинка на дългоножка, която е много важно животно в екосистемата, защото пасе по дъното и позволява на нов живот да се развие.

Исках да завърша с тази снимка, която направих в много бурен ден в Нова Зеландия, когато тъкмо легнах на дъното, посред пасаж от риби, въртящи се около мен. И бях на място, което е било защитено само около 20 години. Говорих с гмурци, които са се спускали там от много години, и ми казаха, че морския живот е по-добър днес, отколкото е бил през 1960. И защото е бил защитен се е завърнал.

И така, аз мисля, че посланието е ясно. Океанът е, наистина, издръжлив и търпелив до определена степен, но ние трябва да сме добри пазители. Станах подводен фотограф, защото се влюбих в морето, и го снимам и до днес, защото искам да го защитя, аз не мисля, че е прекалено късно.

Много ви благодаря.