Браян Голдман: Докторите допускат грешки. Можем ли да го обсъдим?

Смятам, че трябва да направим нещо за част от културата в медицината, която трябва да се промени. И смятам, че това започва с един доктор, и това съм аз. И може би съм натрупал достатъчно практика и мога да си позволя да загубя малко от фалшивият престиж и да го направя.

Преди да започна със същността на моето представяне, нека поговорим малко за бейзбол. Хей, защо не? Близо сме до края, наближаваме Световните Серии. Всички обичаме бейзбол, нали така? (смях) В бейзбола има удивителни статистики. При това стотици. "Moneyball" ще излезе скоро и е само за статистики и използва статистика за да изгради страхотен бейзболен отбор.

Аз ще се фокусирам върху статистика, за която се надявам, че много от вас са чували. Нарича се осредняване на батирането. Говорим за 300, играч, който отбелязва 300. Това означава, че играчът е батирал сигурно, ударил е сигурно три пъти от 10 батирания. Това означава, че е запратил топката извън полето, тя е паднала и не е била хваната, и който се е опитал да я хвърли към първа база, не е стигнал до там навреме и рънърът (бягащият) е бил спасен. Три пъти от 10. Знаете ли как наричат подобен играч в Мейджър Лийг Бейзбол? Добър, наистина добър, може би дори звезда. Знаете ли как наричат играч, който постига 400? Това е някой, който, между другото, успява да удари със сигурност 4 от 10 пъти. Легендарен -- легендарен като Тед Уилямс -- последният играч от Мейджър Лийг Бейзбол, който постигна над 400 в редовният сезон.

Сега нека се върнем към моят свят на медицината, където се чувствам много по-комфортно или може би малко по-некомфортно след това, за което смятам да говоря. Да предположим, че страдате от апендицит и сте препратени към хирург, който постига 400 на апендектомия. (смях) Някак си това не работи, нали така? Нека предположим, че живеете на определено отдалечено място и имате любим човек, който има запушени две коронарни артерии и семейният ви доктор ви препраща към кардиолог, който стига 200 на ангиопластика. Но, но, знаете ли какво? Тя се справя доста по-добре тази година. Завръща се в играта и отбелязва вече 257. Някак си това не сработва.

Но смятам да ви задам въпрос. Каква според вас средна успеваемост един сърдечен хирург или практикуваща сестра, или ортопедичен хирург, или АГ, или парамедик се предполага, че трябва да има? 1 000, много добре. Сега истината е, че никой не знае в медицината какъв резултат един добър хирург или личен лекар или парамедик трябва да постигне. Това, което правим е, че пращаме всеки един, включително мен в живота с препоръката, бъди перфектен. Никога, никога, никога не допускай грешка, но ти се притесняваш за детайлите, за това как точно да го постигнеш.

И това беше посланието, което приех, когато бях в медицинското училище. Аз бях обсесивно-компулсивен ученик. В средното училище, един съученик веднъж каза, че Браян Голдман би учил даже и за кръвен тест. (смях) И аз правех така. Учих в малката си таванска стая в медицинското общежитие на Главната Болница на Торонто, не далеч от тук. И запаметявах всичко. Запаметявах в часовете по анатомия произхода и развитието на всеки мускул, всяко разклонение на всяка артерия, която излиза от аортата, различни диагнози рядко и често срещани. Знаех дори различни начини да класифицирам бъбречна тубуларна ацидоза. И през цялото време натрупвах все повече и повече знания.

И се справих добре, завърших с отличия cum laude (лат. с изключителни почести). И излязох от медицинското училище с впечатлението, че ако запомня всичко и знам всичко, или поне колкото повече е възможно, почти всичко възможно, тогава ще бъда имунизиран към допускането на грешки. И това проработи за известно време, докато не срещнах г-жа Дръкър.

Бях стажант в университетска болница тук в Торонто когато г-жа Дръкър беше докарана в спешното на болницата, в която работех. По това време бях назначен към кардиологията на ротационен принцип. И беше моя работа, когато от спешното потърсят кардиолог за консултация, да се видя с пациента в спешното и да докладвам обратно на моят наблюдаващ лекар. И аз прегледах г-жа Дръкър, тя не можеше да диша. Когато я слушах, тя издаваше хъркащи звуци. И когато преслушах гърдите й със стетоскоп, можех да чуя пропукващи звуци и от двете страни това ми подсказа, че тя изпада в сърдечна недостатъчност. Това е състояние, при което сърцето не успява да изпомпва всичката кръв и част от кръвта се връща в дробовете и ги изпълва с кръв, и от там идва и недостига на въздух.

И това не беше трудна за поставяне диагноза. Направих я и се заех да я лекувам. Дадох й аспирин, дадох и медикаменти да облекчат натоварването на сърцето. Дадох й лекарства, които наричаме диуретици, водни хапчета, за да изкараме излишната течност чрез урината. И в рамките на следващият час, час и половина, тя започна да се чувства по-добре. И аз се чувствах наистина добре. И тогава допуснах моята първа грешка. Пратих я да си ходи в къщи.

Всъщност, направих още две грешки. Изпратих я в къщи без да говоря с моят наблюдаващ лекар. Не вдигнах телефона и не направих това, което трябваше да направя, а именно да се обадя на наблюдаващият лекар и да му разкажа какво е станало, така че той да има възможността да я види сам. Той я познаваше, той щеше да има допълнителна информация за състоянието й. Може би съм го направил с добри намерения. Може би не съм искал да бъда стажант, който иска твърде много поддръжка. Може би исках да съм толкова успешен и толкова отговорен, че направих така, че да се грижа за пациентите на моят наблюдаващ лекар, без дори да се свържа с него.

Втората грешка, която допуснах беше по-лоша. Докато я изпращах в къщи, пренебрегнах малко гласче дълбоко в мен, което се опитваше да ми каже: "Голдман, не е добра идея. Не го прави." Всъщност, толкова ми липсваше увереност, че попитах сестрата, която се грижеше за г-жа Дръкър: "Смяташ ли, че е добре да я пуснем да си ходи?" И сестрата помисли малко и каза: "Да, смятам, че ще бъде добре." Спомням си го сякаш беше вчера.

Подписах документите за изписване, линейката дойде и парамедиците я отведоха в къщи. И аз се върнах към работата ми по отделенията. През останалата част от деня, цял следобед, имах това разяждащо усещане в стомаха, но продължих с работата си. И в краят на деня, когато се приготвях да напусна болницата излязох на паркинга да намеря колата си и да отпътувам за вкъщи, когато направих нещо, което обичайно не правя. Минах през спешното отделение.

И там друга сестра, не тази, която се грижеше за г-жа Дръкър преди, ми каза три думи, това са трите думи, от които повечето лекари в спешното се боят. Другите лекари също се страхуват от тях, но има нещо особено в спешното, защото виждаме пациентите за толкова кратко време. Тези думи са: Спомняш ли си? "Спомняш ли си пациентката, която изпрати в къщи?" попита другата сестра делово. "Върнала се е," с онзи тон на гласа.

Тя се беше върнала. Беше в спешното и почти мъртва. Около час след като пристигнала в къщи, след като аз я изпратих в къщи, тя припаднала и семейството й се обадило на 911 и парамедиците са я докарали обратно в спешното, където тя беше с кръвно 50, което е тежък шок. И тя едва дишаше и беше посиняла. И персонала в спешното бяха направили всичко възможно. Бяха й дали лекарства за да повишат кръвното налягане. Бяха я сложили на система.

И аз бях шокиран и разтърсен изцяло. И преминах през това влакче на ужасите, защото след като я стабилизираха тя беше прехвърлена в интензивното и аз се надявах въпреки всички шансове, че ще се възстанови. И през следващите два или три дни стана ясно, че тя никога няма да се събуди. Имаше необратимо мозъчно увреждане. Семейството се събра. И през следващите осем или девет дни отказваха да приемат това, което се случва. И някъде около деветият ден, я оставиха да си отиде -- г-жа Дръкър, съпруга, майка, баба.

Казват, че никога не забравяш имената на тези, които починат. И това беше първият път, когато се сблъсках с това. През следващите няколко седмици се самонаказвах и изпитах за първи път нездравословният срам, който съществува в културата на медицината -- където се чувствах сам, изолиран, не онзи здравословен вид срам, защото не можеш да говориш с колегите си за това. Знаете за какво говоря, когато издадеш тайна, която си обещал никога да не казваш и после те хванат, че си го направил и най-добрият ти приятел се изправя пред теб и водите онзи ужасен разговор, но накрая това болно чувство те води и си казваш, че никога няма да повториш същата грешка. И даваш обещание и никога не повтаряш грешката. Този вид срам е учител.

Нездравословният срам е това, за което говоря, той е този, който те разболява от вътре. Той е този, който казва, не че това, което си направил е лошо, а че ти самият си лош. Това чувствах аз. И не беше заради наблюдаващият ме лекар, той беше чудесен. Той говори със семейството и съм сигурен, че е смекчил нещата и се е уверил, че няма да ме съдят. Продължавах да се питам. Защо не попитах наблюдаващият ме лекар? Защо я изпратих в къщи? И в най-лошите моменти: Защо допуснах толкова глупава грешка? Защо се захванах с медицина?

Бавно, но сигурно, нещата се поуспокоиха. Започнах да се чувствам малко по-добре. И в облачният ден, се появи пролука и слънцето започна да се показва и аз се чудех, дали бих могъл да се чувствам добре отново. Тогава преговарях със себе си ако удвоя усилията си да съм перфектен и никога не допусна друга грешка, моля те, нека гласовете спрат. И те спряха. И аз се върнах обратно на работа. И тогава се случи отново.

Две години по-късно бях в спешното на обществена болница северно от Торонто и видях 25 годишен мъж с възпалено гърло. Беше натоварено, аз малко бързах. Той продължаваше да посочва тук. Погледнах гърлото му, беше малко зачервено. Дадох му рецепта за пеницилин и го изпратих по пътя му. И дори докато излизаше през вратата, той продължаваше да сочи към гърлото си.

Два дни по-късно дойдох за следващата ми смяна в спешното и шефът ми ме повика тихо да поговорим в офисът му. И тя каза трите думи: Спомняш ли си? "Спомняш ли си пациента, който погледна, със зачервеното гърло?" Е, оказа се, че той не е имал възпалено гърло. Имал е живото-застрашаващо състояние наречено епиглотит. Можете да го потърсите в Гугъл, но това е възпаление, не на гърлото, а на горните дихателни пътища и може да предизвика свиването им и спиране на въздуха. За щастие той не почина. Беше поставен на венозни антибиотици и се възстанови след няколо дни. И аз отново преживях период на срам и обвинения и се почувствах пречистен и отидох отново на работа, докато не се случи отново и отново и отново.

Два пъти за една смяна в спешното, пропуснах апендицит. Сега, това изисква известни усилия, особено, когато работиш в болница, където по онова време преглеждахме по 14 човека на нощ. И в двата случая не ги изпратих да си ходят в къщи и не смятам, че има пропуски в грижата за тях. За единият смятах, че има бъбречен камък. Наредих ренген на бъреците. Когато се оказа нормален, колегата ми, който правеше преоценка на пациента, забелязал отпуснатост ниско долу в десния квадрант и се обадил на хирург. Другият страдаше от диария. Изписах му течности за да го хидратират и помолих колегата ми да го прегледа отново. И той го направи и когато забелязал отпуснатост ниско долу в десния квадрант, се обадил на хирург. И в двата случая бяха оперирани и бяха добре. Но всеки път, те ме човъркат и ядат отвътре.

И ми се иска да мога да ви кажа, че най-лошите ми грешки са се случвали само в първите пет години от практиката ми, но както много мои колеги ще кажат, това са пълни глупости. (смях) Някои от тях са от последните пет години. Сам, засрамен и без подкрепа. Ето това е проблемът: Ако не мога да си призная и да говоря за грешките си, ако не мога да намеря тихото гласче, което ми казва какво всъщност се е случило, как мога да го споделя с колегите си? Как бих могъл да ги науча на нещата, които съм направил, така че те да не допускат същите грешки? Ако трябва да вляза в стая -- както сега, аз нямам представа какво мислите за мен.

Кога последно чухте някой да говори за провал след провал след провал? О да, бяхте на коктейлно парти и чухте за един друг доктор, но няма да чуете някого да говори за собствените си грешки. Ако говорех пред стая пълна с мои колеги и ги помоля за подкрепа точно в този момент и започна да разказвам, това което току що ви разказах, най-вероятно нямаше да мога да разкажа тези две истории преди те да започнат да се чувстват ужасно неудобно и някой да пусне шега, да смени темата или да продължи с нещо друго. Всъщност, ако знаех или ако моите колеги знаеха, че един от колегите в ортопедията е отрязал грешен крак, повярвайте ми, имам проблем да погледна в очите този човек.

Това е системата, която имаме. Тя е пълно отрицание на грешките. Това е система, в която има два вида позиции -- тези, които правят грешки и тези, които не правят, тези които не могат да се справят с липсата на сън и тези, които могат, тези, които имат скапани резултати и тези които имат чудесни резултати. И е почти като идеологическа реакция, сякаш антитела започват да атакуват този човек. И имаме тази идея, че ако накараме хората, които правят грешки, да напуснат медицината, това което остане ще бъде сигурна система.

Но има два проблема с тази идея. С 20 годишният ми опит в медицината и журналистиката, направих лично изследване на медицинските злоупотреби и грешки за да науча всичко, което мога за една от първите статии, които написах за Торонто Стар за моето предаване "Бяла престилка, черно изкуство." И това, което научих бе, че грешките са абсолютно повсеместни. Работим в система, в която грешки се случват всеки ден, където едно от десет лекарства или е грешното лекарство давано в болницата или е с грешна дозировка, където инфекциите, прихванати в болниците стават все повече и повече, причинявайки хаос и смърт. В тази страна, почти 24 000 канадци умират от предотвратими медицински грешки. В Щатите, Института по Медицината определи бройката на 100 000. И в двата случая има голямо недооценяване, понеже не отчитаме проблемът, както трябва.

Там е работата. В болницата, където медицинското знание се удвоява, на всеки две или три години, ние просто не можем да насмогнем. Лишаването от сън е масова практика. Не можем да се отървем от нея. Имаме познавателната основа, да разпознаем и напишем картон на пациент с болки в гърдите. Сега вземете този същият пациент с болки в гърдите, направете го потен и словоохотлив и да добавим и малко алкохол в дъха, и изведнъж историята на заболяването е опорочена. Аз не правя същите изводи. Не съм робот, не правя нещата по един и същи начин всеки път. И пациентите ми не са коли, те не казват симптомите си всеки път по един и същи начин. Взимайки предвид всичко това, грешките са неизбежни. Така че, ако приемаш системата по начина, по който аз бях научен, и изхвърлиш всички професионалисти, допуснали грешка, ами няма да остане никой.

Знаете как стоят нещата с хората, които не желаят да говорят за най-лошите си случаи? В моето предаване "Бяла престилка, черно изкуство" си създадох навик да казвам "ето я най-лошата ми грешка." Казвам на всеки от парамедиците до шефа на сърдечната хирургия, "Ето това е най-лошата ми грешка," дрън, дрън, дрън, дрън, дрън, "Каква е твоята?" и насочвам микрофона към тях. И зениците им се разширяват, поклащат глава, поглеждат надолу, преглъщат трудно и започват да ми разказват техните истории. Те искат да разкажат техните история. Искат да споделят историите си. Искат да мога да кажат: "Виж, недей да допускаш същата грешка като мен." Това, от което се нуждаят е среда, в която да могат да го правят. Имат нужда от една предефинирана култура. И това започва с един лекар.

Предефинираният лекар е човек, знае, че е човек, приема го, не е горд, че допуска грешки, но се бори да се поучи от това, което се случва и да научи и някой друг. Споделя опита си с другите. Подкрепя ги, когато другите говорят за грешките си. И посочва грешките на другите, не в стил "хванах ли те сега," а по любящ и подкрепящ начин, така че всеки да има полза. Работи в култура на медицината, която признава, че човешките същества управляват системата и когато хората управляват системата, те допускат грешки от време на време. Така системата се развива, създава резервни планове, които помагат по-лесно да се откриват грешките, които хората неминуемо допускат, и също насърчава по любящ и подкрепящ начин места, където всеки може да наблюдава здравната система и да посочва къде могат да възникнат потенциални грешки, и е възнаграден за това, и особено хора като мен, които допускат грешки, да бъдат поощрявани, че са признали.

Казвам се Браян Голдман. Аз съм предефиниран лекар. Аз съм човек. Правя грешки. Съжалявам за това, но се боря да науча едно нещо, което да предам на другите хора. Все още не знам какво мислите за мен, но мога да живея с това.

И нека приключа с три мои думи: Аз наистина помня.

(Аплодисменти)