Бенджамин Уолас за цената на щастието

Сега ще пусна един кратък видеоклип.

Видео: 50 000 паунда. На пети декември 1985 г. една бутилка Лафит от 1787 г. е продадена за 105 000 паунда - девет пъти повече от предишния световен рекорд. Г-н Форбс. Купувачът е Кип Форбс, син на един от най-претенциозните милионери от XX век. Оказало се, че първоначален собственик на бутилката е бил един от най-големите ентусиасти във винопроизводството през XVIII век. Шато Лафит е едно от най-великите вина в света, принцът на всяка изба.

Бенджамин Уолас: Това е целият видеозапис, останал от едно събитие, което отприщва най-дълго продължилата мистерия в модерния винен свят. А мистерията съществува заради един господин на име Харди Роденсток. През 1985 г. той оповестява сред приятелите си в света на виното, че е направил невероятно откритие. Някакви работници в Париж разбивали тухлена стена и се натъкнали на скрит склад за вино - очевидно собственост на Томас Джеферсън. 1787, 1784. Той не разкрил точния брой на бутилките, не разкрил къде точно се намира сградата и кой притежава тази сграда. Мистерията продължила още около 20 години.

Разрешаването й най-после започнало през 2005 г. заради този човек. Бил Кох е милиардер от Флорида, който притежава четири от бутилките на Джеферсън, и бил обзет от подозрения. В крайна сметка похарчил над милион долара и наел бивши агенти от ФБР и бивши агенти от Скотланд Ярд, за да се опита да стигне до дъното на тази история. Вече има достатъчно доказателства, че Харди Роденсток е измамник, а Джеферсъновите бутилки са били фалшиви.

Но през тези 20 години невероятен брой наистина изтъкнати и квалифицирани личности в света на виното някак са били въвлечени в орбитата на тези бутилки. Мисля, че са искали да повярват, че най-скъпата бутилка вино в света трябва да е най-добрата бутилка вино в света, трябва да е най-рядката бутилка вино в света. Все повече, някак воайорски, започнах да се интересувам от въпроса защо хората харчат такива луди пари, не само за вино - за много неща, и дали те живеят по-добър живот от мен?

И така, реших да се впусна в търсене. С щедрата подкрепа на едно списание, за което пиша понякога, реших да взема мостри от най-добрия, или най-скъпия, или най-желания артикул в около дузина категории, което беше много изтощително търсене, както можете да си представите.

(Смях)

Това беше първото. Голяма част от телешкото "Кобе", което виждате в САЩ, не е истинско. Може би идва от добитък от Вагю, но не е от оригиналната апалачка префектура Хиого в Япония. Има много малко места в САЩ, където може да опитате истинско "Кобе", и едно от тях е ресторантът на Волфганг Пък - "КЪТ", в Лос Анжелис. Ходих там и поръчах осем унции филе за 160 долара. То пристигна и беше мъничко. Бях възмутен. Виж ги ти - 160 долара за това? А после хапнах една хапка и ми се прииска да е още по-мъничка, защото телешкото "Кобе" е толкова тлъсто. Прилича на гъши пастет - дори не е като пържола. Без малко да не успея да го довърша. Бях наистина щастлив, щом приключих.

(Смях)

Фотографът, който правеше снимките за този проект, по някаква причина е снимал кучето си на много от тях, затова ще виждате този повтарящ се герой. Което сигурно ви дава да разберете, че според мен това всъщност не си струваше цената.

Бели трюфели. Една от най-скъпите луксозни храни на грамаж в света. За да ги опитам, отидох в ресторанта на Марио Батали в Манхатън - "Дел Посто". Келнерът се появи с буцата бял трюфел и електрическа самобръсначка, с която ги настърга върху спагетите ми и попита: "Дали Сеньорът ще хареса трюфелите?" Чарът на белите трюфели е в техния аромат. Всъщност не е във вкуса им. Не е в текстурата им. В миризмата е. Тези бели блещукащи люспи се удариха в спагетите и се надигна една натрапчива, чудесна, орехова, гъбена миризма. Минаха 10 секунди, и тя изчезна. И тогава ми останаха само тези малки, грозни люспи върху спагетите - нали разбирате, целта им беше постигната - и, боя се, това също се оказа разочарование за мен. Имаше няколко - няколко от тези артикули бяха разочароващи.

(Смях)

Да. Списанието не би ми платило, за да отида там.

(Смях)

Те обаче ми осигуриха обиколка. Този хотелски апартамент е с площ 4300 квадратни фута. Има 360-градусова гледка. Има четири балкона. Проектиран е от архитекта И.М.Пей. Върви със собствен "Ролс-Ройс" и шофьор. Върви със собствена изба, от която може безплатно да точиш вино. Когато тръгнах на обиколката, бях щастлив, като разбрах, че тя всъщност включва "Опус Едно". 30 000 долара за една нощ в хотел.

Това е сапун, направен от сребърни наночастици, които имат антибактериални свойства. Измих си лицето с него тази сутрин, докато се готвех за това представяне. Гъделичка малко и мирише хубаво, но трябва да кажа, че никой тук не ми направи комплимент днес за чистотата на лицето ми.

(Смях)

Но всъщност никой не ми е правил комплименти и за джинсите, които нося. В списание "GQ" много ги хвалят - а аз ги имам - но да ви кажа, не само че не получих комплимент от никого от вас - не съм получавал комплимент от никого за месеците, през които ги притежавам и нося. Не мисля, че това дали получаваш комплимент или не трябва да е тест за стойността на нещо, но смятам, че в случая с модните облекла - някоя дреха, това е разумна отправна точка. В тях е вложен много труд. Изработени са от ръчно бран органичен памук от Зимбабве, тъкан със совалка, а после потопен на ръка в натурално индиго 24 пъти. И никакви комплименти.

(Смях)

Благодаря ви.

Армандо Мани е бивш режисьор, който изработва зехтин от вид маслини, които растат на един-единствен склон в Тоскана. Той стига много далеч, за да предпази зехтина от кислород и светлина. Използва мънички шишенца от оцветено стъкло, покрива зехтина с инертен газ. И всъщност - щом пусне партида от него, редовно провежда молекулярен анализ и качва резултатите онлайн, така че може да влезете в интернет, да погледнете партидния си номер да видите как се развиват фенолите, и един вид да измерите свежестта му. Бях на сляпа дегустация на този зехтин с 20 души и пет други вида зехтин. Имаше чудесен вкус. Интересен вкус. Беше много зелен, беше много остър. Но при сляпата дегустация остана на последно място. Зехтинът, заел първото място, всъщност беше бутилка зехтин от "Хоул Фуудс 365", която се оксидираше до моята печка в продължение на шест месеца.

(Смях)

Повтаряща се тема е, че много от тези неща са от Япония - както ще забележите.

Не играя голф, затова всъщност не мога да тествам тези в действие, но пък интервюирах един човек, който ги притежава. Дори хората, които правят реклама на тези стикове - те ще кажат, че тези имат четири осни снопа, които минимизират загубата на стикова скорост и поради това изпращат топката по-надалеч - но ще кажат: вижте, не получавате от тези стикове изпълнение на стойност 57 000 долара. Плащате за блясъка - за това, че са инкрустирани със злато и платина. Човекът, когото интервюирах, ги притежава и наистина каза, че е получил много удоволствие от тях, така че...

А това познато ли ви е? Това е кафе, обработено с много необичаен процес. Луакът е азиатска палмова цибетка. Това е котка, която живее по дърветата, а през нощта слиза и върлува из кафеените плантации. Очевидно е много придирчива в яденето, и се насочва само към най-зрелите кафеени плодове. А после един ензим в храносмилателния й тракт се просмуква в зърната и хора с незавидната задача да събират изпражненията на тези котки после минават през гората и събират... резултатите, а после ги обработват до получаване на кафе - макар че всъщност може да се купи и в необработен вид. Точно така.

Няма връзка, но...

(Смях)

В Япония правят безумни неща с тоалетните.

(Смях)

Ето една тоалетна с MP3 плейър в нея. Ето една с разпределител на аромати. Ето една, която всъщност анализира съдържанието на тоалетната чиния и изпраща резултатите по e-mail на вашия лекар. Това е почти като домашен медицински център - в тази посока се насочват японските тоалетни технологии. Тази няма чак такива екстри, но по отношение на чистата функционалност е най-добрата - Неорест 600. За да я опитам - не можах да открия откъде да взема назаем, но отидох в манхатънския шоурум на производителя, "Тото" - до техния шоурум има тоалетна, която можете да използвате, и отидох там. Напълно автоматизирана е - тръгваш към нея, и седалката се вдига. Седалката е предварително затоплена. Има водна струя, която те почиства. Има въздушна струя, която те подсушава. Ставаш, и водата се пуска от само себе си. Капакът се затваря, после се самопочиства. Това не само че е технологичен скок напред, но наистина вярвам, че е и малък културен скок напред. Искам да кажа - тоалетна без ръце, без тоалетна хартия. И аз искам такава.

(Смях)

Това е друго, от което не можах да намеря назаем. Предполага се, че Том Круз притежава това легло. Накрая има малка табелка, на която гравират името на всеки купувач.

(Смях)

За да го опитаме, производителят позволи на мен и жена ми да прекараме нощта в манхатънския шоурум. Уличните лампи светеха силно, трябваше да наемем охрана - такива неща. Но въпреки това спахме прекрасно цяла нощ. А човек прекарва една трета от живота си в леглото. Мисля, че не е чак толкова лоша сделка.

(Смях)

Беше забавно. Това е най-бързата разрешена за масова употреба кола в света и най-скъпата произвеждана кола. Разрешиха ми да я карам с придружител - човек от фирмата, професионален автомобилен състезател. Карахме из каньоните извън Лос Анжелис и надолу по Тихоокеанската крайбрежна магистрала. И знаете ли, когато спирахме на светофар, хората в близките коли някак ни кимаха уважително. Беше наистина изумително. Возеше толкова гладко. Повечето коли, които карам - ако стигна до 80, започват да тракат. Смених платното на магистралата, а шофьорът - онзи придружител: каза: "Знаете ли, че току-що карахте със 110 мили в час." Нямах представа, че съм бил един от онези противни хора, които понякога виждате да се промушват през движението, просто защото беше толкова гладко. И ако бях милиардер, щях да си взема една.

(Смях)

Сега ще ви покажа едно напълно безкористно видео за една от клопките на напредналите технологии. Това е Том Круз, пристигащ на премиерата на "Мисия: Невъзможна" III. Когато се опитва да отвори вратата, можете да го наречете "Мисия: Невъзможна" IV.

Имаше един обект, до който не успях да се добера - "Шевал Бланк" от 1947 г. "Шевал Бланк" от 1947 е вероятно най-митологизираното вино на XX век. "Шевал Бланк" е в известен смисъл необичайно вино за Бордо, тъй като съдържа значителен процент грозде Каберне Франк. А реколтата от 1947 е легендарна, особено от десния бряг на Бордо. Взети заедно, тази реколта и тази марка са получили някаква аура, която в крайна сметка води до издигане в култ. Но е на възраст 60 години. Не е останало много от него. А за онова, което е останало, не се знае дали е истинско - смята се за най-фалшифицираното вино в света. Не че много хора са склонни да отпушат единствената си останала бутилка заради един журналист.

И тъй, почти се бях отказал от опитите си да се добера до една от тях. Ходих при дегустатори, търговци, аукционери, но се връщах с празни ръце. И тогава получих e-mail от един човек на име Бипин Десаи. Бипин Десаи е специалист по теоретична физика от Калифорнийския университет - Ривърсайд, който се оказа също и превъзходен организатор на дегустации на редки вина, и каза: "Скоро ще има дегустация, където ще сервираме "Шевал Бланк" от 47-а". Всъщност беше още по-добре - щеше да има 30 реколти "Шевал Бланк" и 30 реколти "Икем". На такава покана не можеш да откажеш. Отидох.

Беше три дни, с четири хранения. На обяд в събота отворихме реколтата от 47-а. Притежаваше една ароматна мекота и миришеше малко на масло от ленено семе. Опитах го и усетих разбирате ли, едно такова гладко богатство, подобно на порто, характерно за онова вино - че някак напомня за порто в много отношения. Според някои хора на нашата маса беше просто фантастично. Други хора бяха малко по-малко впечатлени. А аз не бях чак толкова впечатлен. А аз - сигурно небцето ми не е изтънчено, така че не е задължително да означава нещо, че не бях впечатлен, но не бях единственият там, който реагира така. И въпросът не беше само в онова вино. Ако бях опитал което и да е от вината, сервирани на тази дегустация, на някоя вечеря - щеше да е направо виненото преживяване на целия ми живот, и изключително запомнящо се. Но като пиеш 60 страхотни вина в продължение на три дни, те просто се смесиха в една обща маса и стана почти изтощително преживяване.

Искам да приключа, като спомена едно много интересно проучване, което излезе по-рано тази година, от учени в Станфорд и Калтех. Дали на субектите едно и също вино, но с етикети с различна цена. Много хора казали, че повече им харесва по-скъпото вино - а то било същото, но го смятали за различно, което било по-скъпо. Но неочакваното било, че тези изследователи направили снимки с магнитен резонанс, докато хората пиели виното - те не само казвали, че виното с по-висока цена по етикет им харесва повече, но и мозъкът им наистина регистрирал, че изпитват повече удоволствие от същото вино, но със залепен етикет с по-висока цена.

Благодаря ви.