Бен Сондърс - на ски до Северния полюс

Това съм аз. Казвам се Бен Сондърс. Занимавам се с това да влача тежки неща из разни студени места.

На 11 Май миналата година стоях сам на Северния географски полюс. Бях единственото човешко същество в район с размер един път и половина размера на САЩ 5.5 хиляди квадратни мили. Повече от 2000 човека са изкачили Еверест. 12 човека са били на Луната. Само 4 души, в това число и аз са се придвижили на ски сами до Северния полюс. Мисля, че причината за това ... (Аплодисменти) ... благодаря ви. Мисля, че причината за това е ... това е ... ... ами, както каза Крис - луда работа. Това е пътуване на абсолютната граница на човешките възможности. Разстоянието, което изминах е равно на 31 маратона. 800 мили за 10 седмици. Също така влачех храната, която ми бе нужна консумативи, екипировка, спален чувал, комплект бельо, всичко, което би ми потрябвало за около 3 месеца. (Смях) Това, което ще се опитаме да направим днес, в 16-те минути, които ми остават е да отговоря на три въпроса. Първият е - Защо? Вторият е Как ходиш до тоалетната при минус 40 градуса? "Бен, чел съм някъде, че гола кожа изложена на минус 40 измръзва за по-малко от минута така, че как се оправяш с нуждите на природата? На тези няма да отговоря сега, Ще се върна към тях накрая. Третият - Как ще надминеш това? Какво следва?

Всичко започна през 2001 година. Първата ми експедиция беше с Пен Хадоу - изключително опитен тип. Това беше нещо като моето полярно обучение. Опитвахме се да стигнем със ски от тази група острови, Северная Земля, тук до Северния полюс. Това, което ме удивлява в Северния полюс е че той се намира по средата на морето. Това е възможно най-добрата карта. За да стигнеш до там трябва да вървиш по леда - върху замръзналата кора плуващата покривка от лед върху Северния Океан. Говорих с много специалисти, прочетох много книги, изучавах карти и графики, но това, което осъзнах на сутринта на ден първи, е че нямам никаква представа в какво точно се забърквам.

Бях на 23 години. Никой на моята възраст дори не беше опитвал такова нещо. И много бързо всичко, което можеше да се обърка, се обърка. Бяхме нападнати от бяла мечка на ден втори, получих измръзване на палеца на левия крак, храната ни започна да привършва, бяхме гладни и губехме тегло. Времето се влоши необичайно, условията за преминаване по леда бяха лоши. Имахме сравнително старомодни начини за комуникация. Не можехме да си позволим сателитен телефон, затова имахме HF радио. Можете да видите двете щеки, които стърчат от палатката. Има една жица, която виси отстрани. Това е антената на HF радиото. Имахме по-малко от 2 часа комуникация със света за два месеца. В крайна сметка времето ни изтече. Бяхме изминали 400 мили, имахме още 200 до полюса, но времето изтече. Лятото беше започнало, ледът беше започнал да се топи говорихме с руските пилоти на хеликоптера по радиото и те казаха - вижте, момчета, времето ви свърши. Идваме да ви приберем. Това, което почувствах беше, че съм се провалил. Бях пълен провал.

Единствената ми цел, единствената мечта откакто се помнех - и дори не бях близо. Докато карах ските по време на тази първа експедиция имах две въображаеми сцени, които превъртах в главата си когато ставаше твърде тежко, за да се мотивирам. Първата беше достигането на самия полюс. Можех да се видя сниман като от хеликоптер, някаква рок музика звучи за фон със щека, веещо се британско знаме върху нея. Виждах се как забивам флага на полюса във един върховен момент, а музиката стига своя пик. Втората сцена която си представях беше завръщането ни на Хийтроу и отново виждах съвсем ясно камерите, светкавиците, папараците, търсачите на автографи, агенти идващи към мен с договори за книга. Разбира се нищо от това не се случи. Не стигнахме до полюса и нямахме никакви пари, за да плащаме за пи ар така че никой не бе чувал за тази експедиция.

Върнах се на Хийтроу, майка ми беше там, брат ми дядо ми с малко знаменце. (Смях) И това беше всичко. Върнах се вкъщи при майка си. Бях физически изтощен, психически пълна развалина, считах че съм се провалил. Имах много дългове, заради експедицията и лежах на дивана на майка ми ден след ден, гледайки телевизия по цял ден. Брат ми ми изпрати смс, цитат от Симпсънс. Беше следното: "Даде най-доброто от себе си и се провали с гръм и трясък. Изводът е: изобщо не се и опитвай." (Смях)

Да превъртим три години напред. В крайна сметка станах от дивана и започнах планирането на друга експедиция. Този път исках да премина направо, сам, от Русия, най-горе на картата, до Северния Полюс, и след това към Канада. Никой не е прекосявал Арктика, напълно, сам. Двама норвежци успяват през 2000 година. Никой не е успявал сам. Известния и опитен планинар, италианецът Райнхолд Меснер опита през 1995 и се наложи да бъде спасен след седмица. Той описва тази експедиция като 10 пъти по-опасна от изкачването на Еверест. Поради разни причини това беше, което исках да направя. Но знаех, че за да имам шанс да се прибера невредим, да не говорим да стигна до Канада, трябва да предприема нов радикален подход. Това включваше всичко, от идеалната олекотена, под 2 грама четка за зъби, до работата с някои от водещите световни диетолози по разработването на съвсем нов, революционен режим на хранене включващ 6000 калории на ден.

Експедицията започна февруари миналата година (2004) Имах голям екип. Имах снимачен екип, двама организатори, приятелката ми, фотограф. Първата част от експедицията бе съвсем обикновенна - - летяхме с British Airways до Москва. След това отлетяхме за Красноярск с вътрешна линия на компания Краш Еър (crash - катастрофа) Пише се KrasAir (Красноярские авиалинии) След това наехме доста стар руски самолет, който да ни закара до град Катанга. Който е на краят на цивилизованата зона. Нашият оператор, който се оказа доста нервен пътник, в най-добрия случай всъщност попита пилота, преди да се качим на самолета, колко време ще отнеме полета а пилота - руснак - напълно сериозно му отговори - 6 часа, ако оживеем. (Смях) Стигнахме до Катанга. За там казват - "Катанга не е краят на света, но можеш да го видиш от там." (Смях) Предполагаше се да останем една вечер, но останахме десет, защото се заформи подплатен с водка диспут между пилота на самолета и на хеликоптера ни. Така че не можехме да мръднем. В крайна сметка на ден 11 получихме разрешение, всичко бе натоварено на хеликоптерите - два, които летяха в тандем - и те ме оставиха на ръба на паковия лед. Снимахме и фотографирахме около 45 минути. докато хеликоптера все още беше там. Направих едно интервя по сателитния телефон, всички се качиха обратно в хеликоптера, бам, вратите се затвориха и останах сам.

Не мисля, че има думи, които могат да опишат точно този момент. Мислех си само как да изтичам и да започна да тропам по вратата викайки - вижте момчета, мисля че не съм обмислил добре всичко. (Смях) За да са нещата възможно най-лоши, може да видите тази бяла точка, тук горе вдясно на екрана - беше пълнолуние.

Понеже бяхме задържани в Русия, разбира се, пълнолунието означава възможно най-висок прилив и отлив. Когато си върху замръзналата повърхност на морето високите приливи и отливи общо взето значат, че ще се случват интересни неща - ледът ще започне да се движи. Аз, както може да видите тук, теглих две шейни. Общо за 95 дни храна и гориво, 180 килограма - това е около 400 фунта. Когато ледът беше гладък или поне равен можех да тегля и двете. Когато не беше нямах никакъв шанс. Трябваше да изтеглям едната, да я оставя и да се върна за другата, буквално пълзейки през така наречения пресиран лед Ледът, който е смачкан от теченията на океана, от вятъра, приливите. НАСА описва условията от миналата година (2004) като най-лошите от както се правят наблюдения. И той винаги се движи, паковият лед постоянно се движи. Придвижвах се срещу насрещен вятъра девет от десетте седмици през, които бях сам миналата година, и повечето време всъщност се движих назад. Рекордът ми беше минус 2,5 мили. Станах на сутринта, прибрах палатката, придвижвах се на север седем часа и половина и когато я разпънах отново бях 2 мили и половина по-назад от когато тръгнах. Не успявах да надбягам леда, който се движеше назад.

(Видео): Днес е ... двадесет и втори ден. Лежа в палатката и се приготвям за тръгване. Времето е просто ... ужасно. Върнах се назад 5 мили ... миналата нощ. По късно проблемът вече не беше ледът. Беше липсата на лед - откритите водни пространства. Знаех, че това се случва, знаех че се затопля. Знаех, че има повече вода и имах скрито оръжие. Това е моят начин да подражавам на природата. Белите мечки се движат по права линия. Когато достигнат до вода те я преплуват. Затова имах този водоустойчив костюм - работих по него с екип от Норвегия. Базиран е върху вид спасителен костюм, предполагам пилотите на хеликоптери имат такива, в който влизах. Слага се върху ботушите, ръкавиците около лицето - затяга се плътно около лицето. Това значеше, че мога да се движа върху много тънък лед и ако пропадна това няма да е краят на света. Също така значеше, че ако се случи най-лошото можех да скоча и да плувам дърпайки шейните зад себе си. Доста новаторско решение, но работеше идеално.

Още нещо вълнуващо, което направихме миналата година, беше с технологиите за комуникация. През 1912 един от членовете на експедицията на Shackleton един от членовете й на име Thomas Orde-Lees, казал - "Изследователите на 2012 година, ако е останало нещо за изследване, без съмнение ще носят джобни безжични телефони, оборудвани с безжични телескопи." Orde-Lees сбъркал с около 8 години. Това е моят сателитен телефон. Сателитен телефон Iridium. Безжичния телескоп бе дигиталната камера закрепена за джоба ми И всеки един от 72-та дни, които прекарах сам върху леда блогвах на живо от моята палатка. Пращах описания за разстоянието, което съм минал, състоянието на леда, температурата и снимка за всеки ден. Припомнете си през 2001 имахме по-малко от два часа радиовръзка с външния свят. А през 2004 - блогване на живо от експедиция описвана като 10 пъти по-опасна от Еверест. Не всичко, което ползвах беше хай-тек. Това, което виждате е навигация в така нареченото Whiteout време. Когато има много мъгла, ниски облаци и вятъра завихря снега нагоре. Не се вижда много. Това, което виждате е жълта панделка вързана за една от щеките ми. Използвах посоката на вятъра. Странна комбинация между развити и примитивни технологии.

Стигнах на полюса на 11 май. Отне ми 68 дни да стигна там от Русия и там няма абсолютно нищо. (Смях) Няма и една щека на полюса. Там няма нищо заради ледът. Той се движи. Забийте флаг там, оставете го и скоро той ще отплува, обичайно към Канада или Гренландия. Знаех това, но все пак имах някакви очаквания. Изпитвах странна смесица от чувства. Вече бе станало доста топло по това време. Имаше много открити водни пространства и разбира се, бях окрилен от това, че съм стигнал до там сам, но започвах да разбирам, че шансовете ми да стигна до Канада, до която имаше още 400 мили бяха много малки. Единственото доказателство, че съм бил там е замъглена снимка на gps-а ми, малката машинка, с която се ориентирах. Може да видите тук 9 и редица от нули след това. 90 градуса северна ширина - това е точно върху полюса. Снимах това, седнах на шейната си и направих един видеозапис. Направих няколко снимки. Извадих си телефона. Затоплих батерията под мишницата си. Звъннах на три номера. На майка ми. На приятелката ми. На спонсора ми. И на трите ми се включи гласовата поща. (Смях) (Видео): 90. Невероятно чувство. Цялата планета се върти под краката ми. Целият свят е под мен. Най-после се свързах с майка ми. Тя беше на опашката в супера, започна да плаче и ми каза да й позвъня по-късно. (Смях)

След това продължих да се придвижвам още седмица, исках да стигна колкото се може по-близо до Канада, преди вече да е твърде опасно да продължа. Това е последният ден, който прекарах на леда. Говорих с екипа ми и те ми казаха "Виж, Бен, условията вече са твърди опасни. Има огромни открити водни пространства на юг от теб. Бихме искали да те вземем. Може ли да потърсиш писта?" Това беше гледката пред палатката ми, когато проведохме този съдбоносен разговор. До сега не се бях опитвал да намеря писта. Тони, мениджърът на тази експедиция ми каза: "Виж, Бен, трябва да намериш 500 метра дебел, сигурен лед. Единственото място, което успях да намеря, отне ми 36 часа търсене да намеря писта, беше точно 473 метра. Можех да го измеря със ските си. Не казах на Тони. Не казах и на пилотите. Реших, че ще трябва да свърши работа. (Видео)

Стана на ръба. Беше доста драматично кацане - самолетът всъщност направи 4 захода, вече се притеснявах, че няма изобщо да кацне. Пилотът се казваше Трой и очаквах някой с това име, който живее при тези условия да е някакъв здравеняк. Когато самолетът се приземи тъкмо си бършех очите - доста емоционален момент за мен. Реших, че трябва да се стегна, все пак съм коравият изследовател. Самолета спря до мястото където бях, вратата се отвори, човекът изскоч, беше ми някъде до рамото и каза - Здрасти, казвам се Трой! (Смях) Копилотът беше една дама, казваше се Моника, беше облечена с ръчно плетен пуловер - възможно най-малко мъжествената двойка. Но със сигурност много ме зарадваха. Трой изпуши една цигара, направихме малко снимки. Той - се качи по стълбата. След това каза "Скачай отзад." Хвърли цигарата си, аз се качих отзад. (Смях) Мина няколко пъти по пистата, за да я заглади и каза и каза: "Добре, ще .." ... ще се пробвам." И ... Сега вече знам, че това е стандартен подход, но тогава се притесних. Той сложи ръка на ръчката, Управлението, всъщност е на покрива на кабината. Та той сложи ръката си на ръчката, Моника нежно сложи нейната върху неговата, а аз си помислих "Божичко, това е. Всичко или нищо." Засилихме се напред, подскочихме по пистата и излетяхме. Една от ските закачи ръб на леда накрая на пистата. Можех да видя в кабината как Трой се бори с уредите, след това се протегна назад и натисна един ключ на покрива на кабината. Беше за светлината на "затегнете коланите". (Смях) Едва от въздуха можех да видя пълната картина. Когато си на леда препятствията идват едно след друго, без значение дали е ръб на леда или вода. Вероятно и затова не се притесних относно дължината на пистата ми. Ледът вече беше почнал да се напуква.

Защо? Аз не съм изследовател в традиционния смисъл на тази дума. Не отивам там, за да направя карта, всеки знае къде е Северния полюс. Южният полюс е голяма научна база. Има летище. Има кафене, дори магазин за сувенири. За мен това е изследване на човешките възможности. На физиологичните, психични и технологични възможности. Това е, което ме вълнува. Също така е и изследване на потенциала, лично моя. За мен това е възможност да разбера докъде мога да стигна - наистина да стигна до края на възможностите си, да видя до къде стигат. И в по-широк план, удивлява ме как хората минават през живота си докосвайки се само до повърхността на възможностите си. Постигайки само 3, 4 или 5 процента от това, на което наистина са способни. Така, че в по-широк план се надявам това пътешествие да вдъхнови други хора какво биха могли да направят с възможностите, които имат и през малкото време, с което разполагаме на тази планета. Това е най-доброто обяснение, което мога да дам.

Следващият въпрос - как се ходи до тоалетна на минус 40? Отговорът, на който разбира се е търговска тайна. И последният въпрос, какво следва? Набързо, ако имам още минута до края, ще вляза в още детайли. Следва: Антарктида. Най-студеният, най-високият, най-ветровитият и най-сух континент на Земята. 1911-1912 година има съзтезание кой ще достигне пръв до Южният полюс - сърцето на Антарктида. Ако се включи ледният шелф, примерно Ross Ice shelf (ледният шелф на море Рос) е с размера на Франция, ако се включи и ледния шелф, големината на Антарктида е колкото два пъти Австралия. Голям континент. Имало съзтезание между Амундсен, норвежец, той тръгнал със шейни и кучета и Скот, британец, капитан Скот. Скот използвал понита, машини и няколко кучета и всичко се объркало. В крайна сметка Скот и екипа му трябвало да се придвижват пеша. Пристигнали на полюса в края на януари, 1912, за да намерят там норвежкия флаг. Имало палатка, писмо до норвежкия крал. Тръгнали да се връщат обратно към брега и петимата загинали по пътя. Оттогава никой не е ходил със ски ... това е било преди 93 години ... от брега до южния полюс и обратно. Всички експедиции, за които сте чували са използвали някакъв транспорт - самолет, кучета, моторни шейни. Никой не е успял да се завърне от там на ски. Това е планът. Аз и още един човек да го направим. Общо взето това е.

Последно искам да кажа преди да се запътя към тоалетната, имам ... и исках да го сканирам, но забравих ... имам една забележка в бележника, бях на 13 години, тя седи в рамка на бюрото ми и гласи: "На Бен му липсват съществени умения, за да постигне каквото и да е." (Смях) (Аплодисменти) Мисля, че ако научих нещо, то е, никой не може да определя какви възможности имаш. Ти единствен определяш докъде да стигнеш и на какво си способен. Дами и господа, това беше моята история, благодаря за вниманието. Благодаря ви.