Комиксите на Бен Качър за някогашния Ню Йорк

Ще прочета няколко разказа. Те са, повечето от тези са от една ежемесечна страница, която правя в едно списание за архитектура и дизайн, наречено "Метрополис".

Първата история се казва "Неизправният ключ".

Още една прекрасно проектирана нова сграда, съсипана от звука на един обикновен стенен ключ за лампа. Добре е през деня, когато основните стаи са облети със слънчева светлина. Но по здрач всичко се променя.

Архитектът е прекарал стотици часове, проектирайки плочките за ключове от полиран месинг за новия си офис небостъргач. А после е оставил на фирма по договаряне да инсталира тези 79-центови ключове зад тях.

Знаем инстинктивно накъде да се протегнем, когато влезем в тъмна стая. Автоматично натискаме малкия пластмасов израстък нагоре. Но звукът, с който сме поздравени, щом стаята се потопи в симулирания блясък на късната следобедна светлина, извиква в ума стая за мръсни типове в задната част на гръцко кафене. (Смях)

Този звук оцветява първото ни впечатление от всяка стая. Няма спасение. Но откъде идва този звук, обикновено описван като щракване? Дали е просто страничен продукт от едно грубо механично действие? Или пък е имитация на половината звуци, които издаваме, за да изразим разочарование? Скърцането със зъби, несъзвучно с никой индоевропейски език.

Или пък е усиленият звук от запалващ се синапс в мозъка на хлебарка? През 50-те години опитали всичко възможно, за да заглушат този звук с живачни ключове и копчета за безшумност.

Но днес тези подобрения изглеждат някак неавтентични. Щракването е модерният триумфален рог, съпровождащ ни през живота, обявяващ влизането ни във всяка тъмна стая.

Звукът от изгасяне със стенен ключ е от напълно различна природа. Той има дълбоко меланхолично звучене. Децата не го харесват. Затова оставят лампите из къщата светнати. Възрастните го намират за утешителен.

Но не би ли било проста работа да се свърже един стенен ключ така, че да издава приглушения звук от параходна сирена? Или записаното кукуригане на петел? Или далечни буреносни гръмотевици?

Томас Едисън е преминал през хиляди неправдоподобни субстанции, преди да се натъкне на правилната за нажежаемата жичка на електрическата крушка. Защо сме се спрели толкова бързо на звука на този ключ? Така свършва това. (Аплодисменти)

Следващата история е озаглавена "Възхвала на данъкоплатеца".

Причина за честване е, че толкова много от най-достопочтените данъкоплатци в града са оцелели след още един бум на търговско строителство.

Тези едноетажни или двуетажни структури, проектирани да носят само толкова приходи, колкото да покрият данъците за земята, върху която стоят, не са били предназначени да са постоянни сгради. И все пак по една или друга причина те са пратили по дяволите усилията на предприемачите да бъдат комбинирани в парцели, подходящи за високо строителство.

Макар и да нямат претенции за архитектурна красота, те са, в съвършената си временност, една възхитителна алтернатива на широкомащабните структури, които може един ден да заемат мястото им. Най-съвършените примери заемат ъглови парцели. Те предлагат приятна отмора от плътното застрояване около тях. Пробив от светлина и въздух, едно архитектурно безгрижие.

Тези структури са така отрупани с табели, че често е нужен момент, за да се разграничи модерният, специално конструиран данъкоплатец от съседа си. Малката търговска сграда от един по-ранен век, чиито горни етажи са били запечатани и чието партерно пространство сега функционира като данъкоплатец. Тези нови повърхности, непокрити от табели, често са облечени в характерна тъмна, сивозелена, набраздена алуминиева обвивка. Павилиони за сандвичи за в къщи, намаления за проявяване на филми, пийп-шоута и магазини за вратовръзки.

Тези временни структури, в някои случаи, са останали невредими през по-голямата част от един човешки живот. Временната сграда е триумф на модерната индустриална организация. Една здравословна сублимация на подтика да се строи. И доказателство, че не всяка архитектурна идея е нужно да бъде изградена от камък. Това е краят. (Смях)

Следващата история се нарича "На човешкия скут". За древните египтяни скутът е бил платформа, върху която да поставят земните притежания на мъртвите - 30 аршина от стъпало до коляно.

Едва през XIV век един италиански художник признал скута за гръцки храм, тапициран с плът и плат. През следващите 200 години виждаме пеленачето Христос да преминава от седнала към изправена позиция в скута на Девата. И после се връща обратно. Всяко дете си спомня това възкачване, възсядане с един или двата крака, странично сядане или облягане на тялото.

Оттам до чучелото на модерния вентрилоквист има едва кратък момент в историята. Ти отново закъсня за училище тази сутрин. Вентрилоквистът трябва първо да ни накара да повярваме, че в скута му седи малко момче. Илюзията за реч следва между другото. Какво ще кажеш за себе си, Джими?

Като възрастни се възхищаваме на скута от носталгично разстояние. Имаме избледняващи спомени за този временен храм, издиган всеки път, когато някой възрастен е сядал. В претъпкан автобус винаги е имало един скут, на който да седнеш. Децата и момичетата-тийнейджърки са най-наясно с архитектурната му красота. Те разбират структурната цялост на един дълбок чичов скут, в сравнение с треперливата аранжировка на невротична племенница с високи токчета.

Връзката между скута и неговия притежател е пряка и интимна. Представям си една 36-етажна висока жилищна сграда с 450 апартамента - причина да се обсъди умственото здраве на който и да било архитект, преди да му се повери важна поръчка. Баните и кухните, разбира се, няма да имат прозорци. Луксозният скут е архитектурна конструкция от детството, която напразно търсим, като възрастни, за употреба. Това е краят. (Смях)

Следващата история се нарича "Колекцията Хавърпийс". Неопределим склад, виждащ се за момент от водещите на север платна на магистралата Прайкушко, служи като временно място за отдих на колекцията "Хавърпийс" от европейски сушени плодове.

Дълбоките извивки по повърхността на една сушена череша. Знаменателният гланц на извънредно голяма смокиня.

Помните ли как сте скитали като дете през тези тъмни, дървени витринни галерии? Където всичко е било изложено в зле обозначени, устойчиви срещу хлебарки сандъци.

Крушите бяха изсъхнали във формата на генитални органи. Кайсиеви половинки като ушите на херувим.

През 1962 г. непродаденият запас бил купен от Морис Хавърпийс, един богат бутилировчик на сливов сок, и консолидирана, за да оформи ядрото на колекцията. Като форма на изкуство тя се намира някъде между рисуването на натюрморти и занаята на водопроводчика.

При смъртта му през 1967 г. една четвърт от артикулите били продадени за компот на един хотелски ресторант от висока класа. (Смях) На неподозиращите гости били сервирани за закуска сварени турски смокини от началото на века. (Смях)

Остатъкът от колекцията остава тук, съхраняван в обикновени кафяви хартиени пликове, докато бъдат набрани средства за изграждане на постоянен музей и център за проучване.

Обувка, направена от кайсиева кора за дъщерята на един цар.

Това е краят. Благодаря. (Аплодисменти)