Бен Дънлап говори за вълненията на живота

"Yo napot, pacak!" Което, както със сигурност някои от вас знаят, означава "Как сте?" на унгарски, този особен не-индо-европейски език, който говорят унгарците, и за който, при положение, че разнообразието в човешкото познание е по-застрашено от биоразнообразието на планетата, малко биха предрекли светло бъдеще дори само преди век или два. Но ето го днес: "Yo napot, pacak!" Казах, че някои от вас със сигурност знаят, защото макар унгарците да не са многобройни и макар, доколкото ми е известно, да няма капка унгарска кръв във вените ми, във всеки важен момент в живота ми съм имал до себе си унгарски приятел или ментор. Сънувал съм дори и пейзажи, които познавам от унгарски филми, особено ранните филми на Миклош Янксо.

Как да обясня това загадъчно влечение? Може би защото родният ми щат Южна Каролина, не по-малък от днешна Унгария, някога се е надявал да се превърне в независима държава. Вследствие на тази самонадеяност родният ми град е бил напълно изпепелен от вражеска армия - участ, сполетяла много градове и села в дългата и тъжна история на Унгария. Може би защото бях тийнейджър през петдесетте - чичо ми Хенри, който беше издал Ку Клукс Клан, за което го бомбардираха и подпалваха кръстове в задния му двор, живееше със заплаха за живота си, заради което заведе жена си и децата си в Масачузетс и се върна в Южна Каролина, за да се опълчи сам на Клана. Това беше типично унгарска постъпка, би потвърдил всеки, който си спомня 1956. И разбира се, от време на време унгарците сами са създавали собствени еквиваленти на Клана.

Изглежда това унгарско присъствие в живота ми е трудно обяснимо, но го отдавам най-вече на почит към хората със сложно морално съзнание, с наследствена вина, посрещащи с неподчинение и ненужна храброст поражението. Това е далеч от типичния американски начин на мислене. Но пък е със сигурност типичен за почти всички унгарци. Тъй че: "Yo napot, pacak!"

Върнах се в Южна Каролина преди около 15 години, сред чуждата царевица, в края на шестдесетте, с неразумното снизхождение на тази епоха, мислейки, че ще спася моя народ. Нищо, че на тях им трябваше време да осъзнаят, че имат нужда от спасение. Работих в лозе за четвърт век преди да се насоча към малко кралство на правдата в северната част на щата, методистка институция за висше образование, наречена Уофорд Колидж. Не знаех нищо нито за Уофорд, нито за методизма, но още първия си ден като професор в колежа открих сред учениците си 90-годишен унгарец, заобиколен от група европейки на средна възраст, които наподобяваха придворни дами от Рейн.

Името му беше Шандор Теслер. Той беше дяволит вдовец, чийто жена и деца бяха загинали и чийто внуци живееха далеч. Външно той приличаше на Махатма Ганди - без тогата, но пък с ортопедични ботуши. Родил се през 1903 в провинциите на Австро-Унгарската империя, в територията на днешна Югославия. Като малък бил изпратен в изгнание, не заради еврейския си произход (родителите му така или иначе не били много религиозни), а защото и двете му стъпала били деформирани - състояние, за което в онези дни пращали в лечебно заведение и което изисквало множество болезнени операции между първата и единадесетата година. Възпитаник на търговска гимназия в Будапеща, той постигнал значителен успех благодарение на интелекта и скромността си и след завършването си се посветил на текстилно инженерство, където продължил да просперира. Строил фабрика след фабрика. Оженил се и имал двама синове. Имал приятели във високите етажи на властта, които го уверявали, че е много ценен за икономиката.

Веднъж, след поясняване на инструкциите, нощният пазач на една от фабриките се приближил към него късно през нощта. Пазачът бил хванал един от работниците да краде чорапи - направо паркирал камиона пред мястото за товарене и трупал планини от чорапи направо от поточната линия. Г-н Теслер слязъл във фабриката и се изправил срещу крадеца с думите: "Защо крадеш от мен? Ако ти трябват пари, просто ме попитай!" Нощният пазач, който видял всичко и се почувствал засегнат, предложил: "И все пак ще се обадим на полицията, нали?" Но г-н Теслер отговорил: "Не, това няма да е нужно. Той няма да открадне от нас втори път."

Може би беше много доверчив, тъй като останал на място дълго след нацисткото нашествие в Австрия и дори след като арестите и депортиранията започнали в Будапеща. Взел най-простата мярка: капсули цианид в медалиони, които той и семейството му да носят. И тогава, един ден той и семейството му били арестувани и отведени в лагер на смъртта на Дунава. В тези ранни дни на Еврейския въпрос, всичко било извършвано с много жестокост: хората били пребивани до смърт, а телата им били хвърляни в реката, но никой, влязъл в лагер на смъртта, не излизал от там жив. В неочакван обрат на съдбата, който дори Стивън Спилбърг не би могъл да измисли, надзирателят на това брутално пребиване бил същият онзи крадец, който откраднал чорапите от фабриката на Теслер. Жестокостта била непоносима и по средата на боя един от синовете на Теслер, Андрю, го погледнал и казал: "Време ли е за капсулата, тате?" Надзирателят, който по-късно изчезва от историята, се навел и прошепнал в ухото на Теслер: "Не, не вземай капсулата. Пристига помощ." И се върнал към боя.

Но помощта наистина била близо и скоро след това пристигнала кола от швейцарското посолство. Те бягали към сигурността. Рекласифицирани като югославски граждани, те успели да бъдат стъпка пред преследвачите си по време на Войната, преживявайки пожари и бомбардировки, но арестувани от руснаците в края й. Вероятно Теслер е имал пари в швейцарски банки, защото успял да изведе семейството си във Великобритания, оттам до Лонг Айлънд, а накрая в сърцето на текстилната индустрия на американския Юг. Който, по случайност беше Спартанбурт, Южна Каролина, където се намираше и Уофорд Колидж. Там Теслер започнал всичко отново и пак постигнал невероятен успех, особено след като изобретил процес за производството на нова тъкан, наречен двойна плетка.

И тогава, в края на петдесетте, по време на дискусията на "Браун срещу Комитета по образованието", когато Клана бил превзел Юга, Теслер казал: "Чувал съм този разговор преди." Обадил се на асистента си и го попитал: "Къде в този район би казал, че расизмът е най-страшен"? "Честно казано, не знам, г-н Теслер. Предполагам в Кингс Маунтин." "Добре. Купи земя в Кингс Маунтин и съобщи, че ще посторим голяма фабрика там." Човекът направил каквото му наредили и скоро след това белият кмет на Кингс Маунтин посетил г-н Теслер. Трябва да знаете, че по онова време текстилната индустрия на Юга била страшно изолирана. Белият кмет посетил Теслер и казал: "Г-н Теслер, вярвам, че ще наемете много бели работници." Теслер отвърнал: "Доведете ми най-добрите работници, които намерите, и ако са достатъчно добри, ще ги наема." Теслер имал и друг посетител: водачът на негрите, свещеник, който го помолил: "Г-н Теслер, надявам се да наемете и черни работници за тази ваша нова фабрика." Получил същият отговор: "Доведете ми най-добрите работници, които намерите, и ако са достатъчно добри, ще ги наема." Както често се случва, черният свещеник свършил работата си по-добре от белия кмет, но това не било от особено значение. Теслер наел 16 мъже, осем бели, осем черни.

Те трябвало да бъдат основната група, бъдещите му майстори. Той инсталирал оборудването за новия процес в изоставен магазин, близо до Кингс Маунтин, и в продължение на два месеца тези 16 мъже живели и работили заедно в усвояването на новия процес. Събрал ги заедно след опознавателна обиколка на съораженията и попитал дали имат въпроси. Имало покашляния и потропвания с крак и изведнъж един от белите работници пристъпил напред и казал: "Ами да. Разгледахме мястото и има само едно помещение за спане, само едно помещение за хранене, само една баня, само една чешма за питейна вода. Тази фабрика ще бъде ли интегрирана или не?" Г-н Теслер отвърнал: "Плащам ви два пъти повече, отколкото получава който и да е текстилен работник в региона. Моят бизнес работи така. Други въпроси?" "Не, мисля, че не." След два месеца, когато основната фабрика отворила и стотици нови работници, бели и черни, се изсипали да видят съоражението за първи път, те били посрещнати от 16 майстори, бели и черни, стоящи рамо до рамо. Те обиколили фабриката и били попитани дали имат въпроси. Неизменно, същият въпрос бил повдигнат: "Тази фабрика интегрирана ли е или не?" Един от белите майстори пристъпил напред и казал: "Плаща ви се два пъти заплатата на който и да е било друг работник в този сектор в региона. Така работи нашият бизнес. Други въпроси?"

Нямало. С един замах г-н Теслер интегрирал текстилната индустрия в тази част на Юга. Това постижение, достойно за Махатма Ганди, било извършено с хитростта на адвокат и идеализма на светец. През осемдесетте години г-н Теслер, вече пенсиониран от текстилната индустрия, станал дарител на Уофорд Колидж и посещавал курсове всеки семестър. Заради склонността си да целува всичко живо беше известен като Опи, унгарската дума за "дядо". Когато аз се преместих там, библиотеката на колежа носеше неговото име, а след като пристигнах през 1993, преподавателите решиха да се почетат, давайки на г-н Теслер титлата професор. Отчасти защото в този момент той вече беше минал всички курсове от каталога, но главно защото той беше очевидно по-мъдър от всички ни. За мен беше невероятно успокоително, че начело на този малък методистки колеж в северната част на щата беше оцелял от Холокоста европеец. Той безспорно беше мъдър, но имаше и чудесно чувство за хумор. Веднъж показах началото на "Седмият печат" на Ингмар Бергман за интердисциплинарен курс. Средновековният рицар Антониус Блок се връщаше от фанатичните кръстоносни походи и акостирайки на скалния бряг на Швеция, откри призрака на смъртта, който го чакаше. Г-н Теслер наблюдаваше сцената със своите съученици. Когато смъртта отваряше наметалото си, за да обгърне рицаря, чух г-н Теслер да казва с треперещ глас: "О-о, това не изглежда много добре."

Но най-голямата му страст беше музиката, особено операта. Първият път, когато посетих къщата му, бях удостоен с честта да избера какво да слушаме. Той се зарадва, когато отхвърлих "Кавалерия Рустикана" за сметка на "Замъкът на Синята Брада" на Бела Барток. И аз съм почитател на музиката на Барток като г-н Теслер, а той имаше всеки запис на Барток, който някога беше издаван. В неговата къща чух за пръв път "Трети концерт за пиано" на Барток, а от г-н Теслер научих, че е бил композиран в близкото градче Ашвил, Северна Каролина, през последната година на живота на композитора. Той умирал от левкемия и го знаел, така че посветил концерта на жена си, Дита, концертна пианистка. По време на втората част, отбелязана като "adagio religioso", той беше включил звуците на птича песен, чута през прозореца по време на последната пролет в живота му. Представял си е бъдеще за нея, в което него го няма. И съвсем очевидно тази композиция е последният израз на чувствата му към нея (за първи път свирена след смъртта му), и чрез нея към света. И пак така очевидно, произведението казва: "Всичко е наред. Всичко беше така красиво. Когато чуеш това, аз ще съм там."

Чак след смъртта на г-н Теслер разбрах, че надписът на гроба на Бела Барток в Хартсдейл, Ню Йорк, е бил платен от Шандор Теслер. "Yo napot, Bela!" Не дълго преди смъртта на г-н Теслер, на 97-годишна възраст, той ме чу да поддържам теорията за човешката несправедливост. Изнасях лекция, в която обяснявах историята като вълна от човешко страдание и агресия, след която г-н Теслер се приближи към мен и спокойно каза: "Знаете ли, докторе, хората са добри по природа." И тогава си обещах, че ако човек с толкова причини да мисли обратното беше стигнал до този извод, не бих дръзнал да възразя, освен ако той самият не ме освободеше от това обещание. Тъй като той е мъртъв, аз запазвам обещанието си. "Yo napot, Sandor!"

Мислех, че целият каламбур с унгарските ментори е приключил, когато срещнах Францис Робичек, унгарски доктор, сърдечен хирург в Шарлот, Северна Каролина, който тогава беше на почти осемдесет. Той беше един от пионерите в откритата кардио-хирургия, и човъркайки в гаража зад къщата си, беше измислил много от устройствата, които са стандартни части от тези процедури. Той е и надарен колекционер на арт шедьоври, започнал като стажант в Будапеща, колекционирайки холандски и унгарски произведения от XVI и XVII век, който по-късно пристигнал в Щатите и започнал да се занимава с испанско колониално изкуство, руски икони и майски керамики. Той е и автор на седем книги, шест от които за майските керамики. Той разшифровал майския код, което позволило на учените да свържат картините от майските керамики с йероглифите от тяхното писмо.

По време на първата ми визита обиколихме къщата му и видяхме стотици произведения с музейно качество, след което спряхме пред затворена врата и Д-р Робичек каза гордо: "А сега стаята на съпротивата". Когато отвори вратата, се озовахме в стая без прозорци с размери 20 на 20 фута с лавици от пода до тавана, в която всяка етажерка беше претрупана с майски керамики. Всъщност не знам абсолютно нищо за майските керамики, но исках да се покажа възможно най-любезен. Затова казах: "Д-р Робичек, това е направо главозамайващо." "Да, така казаха и от Лувъра. Не искаха да ме оставят на мира, докато не им дам нещо, но така или иначе не беше толкова ценно."

Тогава ми мина през ума да поканя д-р Робичек да изнесе лекция в Уофорд Колидж на тема, естествено, Леонардо да Винчи. Освен това реших да го запозная с най-възрастния ми попечител, който беше завършил френска история в Йеил преди около 70 години и който дори на 89 управляваше най-голямата частна текстилна империя с желязна ръка. Името му е Роджър Миликън. И двамата се съгласиха. Д-р Робичек дойде и изнесе лекцията, която постигна невероятен успех. След това се събрахме в къщата на президента с д-р Робичек и г-н Миликън. В този момент, както вечеряхме заедно, осъзнах магнитуда на риска, който бях създал. Събирайки тези двама титани, тези двама господари на вселената беше като да запознаеш Мотра и Годзила над Токио. Ако те не се харесат, всички биха били смазани до смърт.

Но те се харесаха. Разбираха се чудесно до края на яденето, но след това започнаха ожесточено да спорят. А целият спор беше за това: дали вторият филм за Хари Потър беше добър колкото първия. Според г-н Миликън не беше. Д-р Робичен беше на друго мнение. Все още се опитвах да смеля идеята, че тези титани, тези господари на вселената в свободното си време гледаха филми за Хари Потър, когато г-н Миликън реши, че ще спечели аргумента с думите: "Мислиш, че е добър, само защото не си чел книгата." Д-р Робичек се отпусна в стола си, но бързо се окопити, наведе се напред и каза: "Ами да, вярно е, но се обзалагам, че ти си ходил на киното с внука си." "Да, така е," призна си г-н Миликън. "Аха!," каза д-р Робичек, "Аз пък отидох сам в киното."

В този момент аз осъзнах, че тези двама мъже разкриваха тайната на невероятния си успех, всеки прав за себе си. И тя се криеше в това неутолимо любопитство, тази несъкрушима жажда за знание на всяка тема, на всяка цена, дори по време когато пазачите на Часовника на Страшния Съд биха се обзаложили, че човечеството няма да просъществува дълго, не дори до 2100, само на 93 години от днес. "Живей всеки ден като за последно," казва Махатма Ганди. "Учи се, сякаш ще живееш вечно." Точно това ме привлича най-силно: неугасимият, неустрашим апетит за учене и опит, без значение колко смешен, колко езотеричен, колко бунтарски може да изглежда. Това е дефиницията на въображаемото бъдеще на нашите унгарски приятели, Робичек, Теслер и Барток, както и на моето собствено. Както и предполагам на всеки тук.

Към което само ще добавя: "Ez a mi munkank; es nem is keves." Това е нашата задача. Знаем, че ще е трудно. "Ez a mi munkank; es nem is keves." Yo napot, pacak!