Беки Мансън: Ретуширането оживява чрез фотографии

Преди март, 2011 г., ретуширах фотографии в Ню Йорк сити. Ние сме бледи, сиви създания. Крием се в тъмни стаи без прозорци и избягваме слънчевата светлина. Правим слабите модели по-слаби, перфектната кожа по-перфектна невъзможното възможно, критикувани сме от пресата през цялото време, но някои от нас са талантливи художници с многогодишен опит и оценяване на образите и фотографията.

На 11-ти март 2011 г. гледах по телевизията в къщи както и останалия свят, трагичните събития в Япония. Скоро след това се записах доброволец в организацията "Ол хендс волунтиърс", с която след няколко дни работех като част от хората за услуги за отговор. Аз, заедно със стотици други доброволци, не можехме да стоим в къщи и реших да се присъединя към организацията за три седмици.

На 13-ти май отидох в град Офунато. Това е малък риболовен град в префектура Иуате, с население от около 50 000 души, един от първите градове, ударен от вълната. Водите тук са достигали над 24 метра височина и навлизали над две мили в сушата. Както можете да си представите, градът беше опустошен.

Изваждахме наноси от канали и канавки. Чистихме училища. Чистихме калта и разчиствахме домове, подготвяхме ги за реновация и преустройство. Чистихме тонове вонящи, гниещи останки на риба от местния завод за обработка на риба. Цапахме се и харесвахме това.

В продължение на седмици, всички доброволци и местни жители намирахме едни и същи неща. Те намираха снимки и фото албуми, и камери, и SD карти. Всички правихме едно и също. Те ги събираха и ги окачваха на различни места в различни градове за безопасно съхранение.

Тогава осъзнах, че тези снимки са голяма част от личната загуба на тези хора. Те са бягали от вълната и за да се спасят, са изоставяли всичко, което са имали.

В края на първата ми седмица тук помагах в евакуационния център в града. Помагах да се чистят душовете на открито, големите бани. Това беше и мястото в града, където евакуационният център събираше снимките. Хората ги донасяха там и бях почетена в деня, когато те ми се довериха да им помогна да ги чистим ръчно.

Това беше въодушевяващо. Чувала съм за мислене "извън кутията", но нещо се случи, чак когато "излязох" от моята "кутия". Разгледах снимките, имаше някои, които бяха направени преди повече от сто години, някои бяха в плика от обработващата лаборатория и се помислих, че като човек ретуширащ снимки мога да поправя скъсаното и да изтрия драскотините, познавах стотици хора, които можеха да направят същото. Тази вечер влязох във "Фейсбук" и помолих някои от приятелите ми да помогнат, на сутринта получих много позитивни отговори, знаех, че трябваше да пробваме. Започнахме да ретушираме снимките.

Тази снимка беше първата. Не беше много повредена, но където водата беше причинила обезцветяване на лицето на момичето, трябваше да се поправи точно и деликатно. Иначе това малко момиче няма да изглежда като това малко момиче и със сигурност е много тъжно да имате повредена снимка. (Аплодисменти)

След това получих още снимки и бяха нужни повече редактори, и отново влязох във "Фейсбук" и "Линкдин", и за пет дни 80 души от 12 държави ми писаха, че искат да помогнат. За две седмици 150 души искаха да се присъединят. В Япония, до юли, помощта ни се разшири до съседния град Рикузентаката, на север от град Ямада. Веднъж седмично поставяхме сканиращото ни оборудване във временни фото библиотеки, където хората намираха снимките си. Възрастните жени не бяха виждали скенер, но за 10 минути намираха изгубените си снимки, можеха да ни ги дадат, да ги сканираме, заредени в облачен сървър, те можеха да бъдат свалени от някой чужденец, някъде в другата страна на Земята и да я поправят.

Все пак, времето за да я върнем, е напълно различна история и зависи от повредата на снимката. Може да отнеме един час. Може да отнеме седмици. Може да отнеме месеци. Кимоното на тази снимка, голяма част от него, трябваше да бъде нарисувано на ръка или парчетата да се сглобят, като се вземат останалите части от цвета и детайлите, които не са повредени от водата. Това беше бавен процес.

Всички тези снимки бяха повредени от водата, потопени в солена вода, покрити с бактерии, в канални води, понякога дори в бензин, което с времето щеше да ги повреди още повече и ръчното им чистене беше голяма част от проекта. Не можем да ретушираме снимката, ако не е почистена, суха, и потърсена от притежателите ѝ.

Бяхме щастливци с ръчното чистене. Удивителна местна жена ни ръководеше. Лесно е тези повредени снимки да бъдат повредени още повече. Както ръководителят на екипа ми, Уина, каза, това е като да татуираш някого. Нямаш възможност за грешки.

Дамата, която ни донесе тези снимки беше щастлива, че снимките са поправени. Тя беше започнала да ги чисти на ръка и след това беше разбрала, че ще ги повреди още повече. Тя имаше и дупликати. Части от снимката, като съпруга ѝ и лицето ѝ, които не е възможно да бъдат изцяло поправени по друг начин, можехме да ги съберем в една хубава снимка и да я направим отново.

Когато тя взимаше снимки от нас, тя казваше малко от историята на снимката. Снимките ѝ бяха намерени от колеги на съпруга ѝ в местния отдел на противопожарната охрана, далече от мястото, където е бил домът ѝ, но те са го разпознали. В деня на цунамито, той е работил, уверявайки се, че вратите пред цунамито са затворени. Той е трябвало да отиде към водата, докато сирените са виели. Двете ѝ малки момчета, те не са вече деца, но двете ѝ момчета били в училище, в различни училища. Едното било хванато от водата. За една седмица тя ги открила и двете деца били живи.

Денят, в който ѝ дадох снимките, беше 14-тият рожден ден на по-малкия ѝ син. За нея, въпреки всичко, тези снимки бяха перфектния подарък за него, нещо, което той може да гледа, нещо, чрез което да си спомня миналото, когато той не е бил уплашен през този мартенски ден, когато всичко друго в живота му се е променило или е било унищожено.

След шест месеца в Япония, 1100 доброволци се записаха в "Ол хендс", стотици от които ни помогнаха да чистим с ръка над 135 000 снимки, по-голямата част - (Аплодисменти) - по-голямата част от които отново намериха дома си, което е важно. Над петстотин доброволци по света ни помогнаха да съберем стотици снимки, напълно възстановени и ретуширани. По това време не бяхме изхарчили повече от около хиляда долара за оборудване и материали, по-голямата част от които бяха за мастило за принтери.

Взимахме снимки непрекъснато. Снимката е спомен за някой или за нещо, място, връзка, любим човек. Те са пазители на спомените ни и историите ни, последното нещо, което бихме взели и първото нещо, за което бихме се върнали. Този проект беше за това, за възстановяване на тези малки парчета човечност, връщайки връзката на някого.

Когато такава снимка може да бъде върната на някого по този начин, тя изменя живота на човека, който я получава.

Проектът измени и живота на редакторите. На някои от тях той даде връзка с нещо по-голямо, връщате на нещо, талантите им бяха използвани за нещо друго, освен за слаби модели и перфектна кожа.

Искам да завърша, като прочета е-писмо, което получих от една от тях, Синди, в деня, когато се върнах от Япония, след шест месеца.

"Когато работех, не можех да не мисля за хората и за историите, представени на образите. Особено ме впечатли снимка на жени от всички възрасти, от баба до малко момиче, събрани около бебе, защото подобна снимка на семейството ми, баба ми, майка ми, аз и новородената ми дъщеря, виси на стената ни. По целия свят, във всички възрасти, основните ни нужди са еднакви, нали?" Благодаря. (Аплодисменти) (Аплодисменти)