Бю Лото: Оптическите илюзии показват как виждаме

Искам да започна с една игра. За да спечелите тази игра, трябва само да видите реалността, която е пред вас, каквато наистина е. Съгласни ли сте? Значи, тук имаме два панела от цветни точки. Една от тези точки е еднаква и в двата панела. Нали? А вие трябва да ми кажете коя.

Да го стесним до сивата, зелената, и, да кажем, оранжевата. И така, с вдигане на ръце - ще започнем с най-лесната... Вдигнете ръце: колко души смятат, че е сивата? Наистина ли? Добре. Колко души смятат, че е зелената? А колко души смятат, че е оранжевата? Доста равно разпределение.

Да открием каква е реалността. Ето я оранжевата. (Смях) Ето я зелената. А ето я сивата. (Смях) Значи, за всеки от вас, който е видял това - вие сте пълен реалист. Нали? (Смях)

Това всъщност е доста изумително, нали? Защото почти всяка жива система е развила чрез еволюция способността да открива светлина по един или друг начин. За нас виждането на цвят е едно от най-простите неща, които прави мозъкът. И все пак, дори на това най-основно ниво, контекста е всичко. Онова, за което искам да говоря, не е, че контекстът е всичко, а защо контекста е всичко. Защото отговорът на този въпрос ни казва не само защо виждаме каквото виждаме, а кои сме ние като индивиди, и кои сме ние като общество.

Но първо трябва да зададем един друг въпрос, който е: "За какво е цветът?" Вместо да ви казвам, просто ще ви покажа. Тук виждате сцена от джунглата. Виждате повърхностите според количеството светлина, което тези повърхности отразяват. Може ли някой от вас да види хищника, който е на път да се хвърли върху вас? Ако не сте го видели още, сте мъртви. Нали? (Смях) Вижда ли го някой? Някой? Не? Сега, да видим повърхностите според качеството на светлината, която отразяват. Сега го виждате.

Значи, цветът ни дава възможност да виждаме сходствата и различията межу повърхностите според пълния спектър от светлина, която отразяват. Но онова, което току-що направихте, в много отношения е математически невъзможно. Защо? Защото, както ни казва Баркли, нямаме директен достъп до нашия физически свят, освен чрез сетивата си. А светлината, която пада върху очите ни, се определя от множество неща в света... не само цвета на обектите, но също и цвета на тяхното осветление и цвета на пространството между нас и тези обекти. Променете който и да е от тези параметри, и ще промените цвета на светлината, падаща върху окото ви.

Това е огромен проблем, защото означава, че същият образ може да има безкраен брой възможни източници от реалния свят. Нека да ви покажа какво имам предвид. Представете си, че това е задната част на вашето око. А това са две проекции от света. Те са идентични в абсолютно всяко отношение. Идентични по форма, размер, спектрално съдържание. Те са еднакви, що се отнася до окото ви. И все пак идват от напълно различни източници. Тази отдясно идва от жълта повърхност, на сянка, ориентирана наляво, гледана през розова медия. Тази отляво идва от оранжева повърхност, под пряка светлина, обърната надясно, гледана през синкава медия. Съвсем различни значения, въз основа на съвсем същата ретинна информация. И все пак получаваме само информация от ретината.

Тогава как изобщо виждаме? Ако запомните каквото и да било от следващите 18 минути, запомнете че: светлината, която пада върху окото ви, сензорната информация, е безсмислена. Защото тя може да означава буквално всичко. А което е вярно за сензорната информация, е вярно и за информацията като цяло. Няма присъщо значение в информацията. Важното е онова, което правим с информацията.

И така, как виждаме? Е, виждаме, като се учим да виждаме. Мозъкът е еволюирал механизмите за откриване на схеми, откриване на връзки в информацията, и асоцииране на тези връзки с поведенческо значение, значимост, чрез взаимодействието със света. Много сме наясно с това под формата на по-когнитивни атрибути като езика. Ще ви дам няколко буквени поредици. Искам да ми ги прочетете, ако можете.

Публика: "Можете ли да четете това?" "Вие не четете това." "Какво четете?"

Бю Лото: "Какво четете?" Половината букви липсват. Нали? Няма причина априори, поради която "А" да трябва да застане между онези две "К". Но вие я вмъкнахте там. Защо? Защото в статистиката на миналия ви опит би било полезно да направите така. Затова отново правите така. И все пак не вмъквате буква след онова първо "О". Защо? Защото не би било полезно в миналото. Затова няма да го направите отново.

Нека да ви покажа колко бързо мозъците ни могат да предефинират нормалността, дори в най-простото нещо, което прави мозъка, тоест цветът. Може ли да угасите светлините тук горе? Искам първо да забележите, че тези две пустинни сцени са физически еднакви. Едната е просто другата, обърната огледално. Нали? Сега искам да гледате тази точка между зеленото и червеното. Нали? Искам само да се взирате в тази точка. Не гледайте никъде другаде. Ще я гледаме в продължение на около 30 секунди, което е убийствено при 18-минутен разговор. (Смях)

Но наистина искам да се научите. И ще ви кажа - не гледайте никъде другаде - ще ви кажа какво се случва вътре в главата ви. Мозъкът ви се учи. Учи се, че дясната страна на визуалното му поле е под червено осветление; лявата страна на визуалното му поле е под зелено осветление. На това се учи. Нали? Сега, щом ви кажа, искам да погледнете точката между двете пустинни сцени. Защо не направите това сега? (Смях) Може ли отново да светнем лампите?

Приемам поради отклика ви, че вече не изглеждат еднакви. Нали? (Аплодисменти) Защо? Защото мозъкът ви вижда същата тази информация, като че ли дясната е още под червена светлина, а лявата е още под зелена светлина. Това е новото ви нормално.

А какво означава това за контекста? Означава, че мога да взема тези два идентични квадрата и мога да ги сложа в светло и тъмно обкръжение. Сега онова с тъмно обкръжение изглежда по-светло от това в светло обкръжение. Важно е, че не просто светлото и тъмно обкръжение имат значение. А онова, което светлото и тъмно обкръжение е означавало за поведението ви в миналото.

Ще ви покажа какво имам предвид. Тук имаме точно същата илюзия. Имаме две идентични плочки, отляво, една, заобиколена от тъмен фон, и една, заобиколена от светъл фон. И същото нещо отдясно. Онова, което ще направя сега, е да преразгледам тези две сцени. Но няма да променям нищо вътре в тези кутии, освен тяхното значение. И вижте какво се случва с вашето възприятие.

Забележете, че отляво двете точки изглеждат почти напълно противоположни: една много бяла и една много тъмна. Нали? Докато отдясно двете плочки изглеждат почти еднакви. И все пак едната още е на тъмен фон, а другата - на светъл фон. Защо? Защото ако плочката в тази сянка наистина беше в сянка и отразяваше същото количество светлина към окото ви като онази извън сянката, тя би трябвало да е по-отразяваща - просто закони на физиката. Така че я виждате по този начин.

Докато отдясно информацията е съвместима с това, че тези две плочки са под една и съща светлина. Ако са под една и съща светлина, отразявайки същото количество светлина към окото ви, тогава трябва да са еднакво отразяващи. Затова го виждате по този начин. Което означава, че можем да събираме цялата тази информация заедно, за да създаваме някои наистина силни илюзии.

Тази направих преди няколко години. Ще забележите, че виждате тъмнокафява плочка отгоре и яркооранжева плочка отстрани. Това е реалността на вашето възприятие. Физическата реалност е, че тези две плочки са еднакви.

Тук виждате четири сиви плочки от ваше ляво, седем сиви плочки отдясно. Изобщо няма да променям тези плочки. Но ще разкрия останалата част от сцената. И вижте какво се случва с вашето възприятие. Четирите сини плочки отляво са сиви. Седемте зелени плочки отдясно са също сиви. Те са едни и същи. Нали? Не ми вярвате? Да го гледаме отново.

Онова, което е истинско за цвета, е вярно също и за сложни възприятия на движение. Тук имаме... да го обърнем... един диамант. Онова, което ще направя, е да го държа тук и да го завъртя. Всички вие вероятно ще го видите да се върти в тази посока. Сега искам да продължавате да го гледате. Движете очите си наоколо, мигнете, може да затворите едното око. Изведнъж той ще се разтърси и ще започне да се върти в противоположната посока. Да? Вдигнете ръка, ако сте го схванали. Нали? Продължавайте да мигате. Всеки път, когато мигнете, ще се превключва. Нали? Мога да ви попитам, в коя посока се върти? Как разбрахте? Мозъкът ви не знае. Защото и двете са еднакво вероятни. Затова, в зависимост от това накъде гледа, той се превключва между двете възможности.

Дали ние сме единствените, които виждат илюзии? Отговорът на този въпрос е - не. Дори красивата мъхната пчела, която има едва един милион мозъчни клетки, което означава 250 пъти по-малко клетки, отколкото имате в едната си ретина, вижда илюзии, прави най-сложните неща, които дори най-сложните ни компютри не могат да правят. В моята лаборатория, разбира се, работим с мъхнати пчели. Защото напълно можем да контролираме тяхното преживяване и да видим как това променя архитектурата на мозъка им. Правим го в това, което наричаме Пчелната Матрица.

Тук е кошерът. Виждате царицата майка, голямата пчела там в средата. Това са всичките й дъщери, яйцата. Те се движат назад-напред между кошера и арената, през тази тръба. Ще видите една от пчелите да излиза тук. Виждате ли, че върху нея има малък номер? Да, ето, излиза друга. На нея има друг номер. Не са родени така. Нали? Измъкваме ги, слагаме ги в хладилника и те заспиват. Тогава можеш да залепиш върху тях малки номерчета със суперлепило. (Смях)

В този експеримент те получават награда, ако отидат при сините цветя. Те кацат върху цветето. Пъхат там вътре езика си, наречен пробосцис, и пият захарна вода. Сега тя пие чаша вода, приблизително толкова голяма за вас и мен, ще направи това около три пъти, а после ще отлети. А понякога се учат не да ходят при сините, а да ходят, където ходят другите пчели. Те се копират една друга. Могат да броят до пет. Могат да разпознават лицата. Ето я, слиза надолу по стълбата. Ще влезе в кошера, ще намери празно гърне за мед, ще повърне, и това е мед. (Смях)

А сега помнете... (Смях) ...от нея се очаква да ходи при сините цветя. Но какво правят тези пчели в горния десен ъгъл? Като че ли ходят при зелените цветя. Погрешно ли го схващат? Отговорът на въпроса е - не. Това всъщност са сини цветя. Но сини цветя под зелена светлина. Те използват връзките между цветовете, за да решат загадката. Точно както правим и ние.

Илюзиите често се използват, особено в изкуството, по думите на един по-съвременен художник, "за да се демонстрира крехкостта на нашите сетива". Добре, това са пълни глупости. Сетивата не са крехки. Ако бяха, нямаше да сме тук. Вместо това, цветът ни казва нещо напълно различно, че мозъкът всъщност не е еволюирал, за да вижда света, какъвто е. Не можем. Мозъкът е еволюирал да вижда света по начина, по който е било полезно да се вижда в миналото. А начинът, по който виждаме, е чрез постоянно предефиниране на нормалността.

Как можем да вземем този невероятен капацитет на пластичност на мозъка и да накараме хората да преживяват света си различно? Е, един от начините, които използваме в моята лаборатория и студио е, че превеждаме светлината в звук и даваме възможност на хората да чуят зрителния си свят. Могат да навигират по света с помощта на ушите си.

Ето го Дейвид, отдясно. Той държи камера. Отляво е онова, което камерата му вижда. Виждате, че има линия, бледа линия, минаваща през този образ. Тази линия е разбита на 32 квадрата. Във всеки квадрат калкулираме средния цвят. А после просто превеждаме това в звук. А сега той ще се обърне, ще затвори очи и ще открие чиния на земята, със затворени очи.

Открива я. Изумително. Нали? Така че, можем не само да създадем протеза за хора със зрителни увреждания, но можем също и да проучваме как хората буквално осмислят света. Можем обаче да направим и нещо друго. Можем да правим и музика с цвят. При работа с деца те създадоха образи, мислейки за това как може образите, които виждаме, звучат, като че ли можем да ги слушаме. А после преведохме тези образи. Това е един от тези образи. А това е шестгодишно дете, композиращо музикална пиеса за 32-членен оркестър. А ето как звучи. Значи, шестгодишно дете. Нали?

Какво означава всичко това? Това предполага, че никой не е външен наблюдател на природата. Нали? Не се определяме от централните си свойства, от парченцата, които ни изграждат. Определяме се от средата си и от взаимодействието ни с тази среда... от нашата екология. А тази екология е непременно относителна, историческа и емпирична. Бих искал да приключа с ето това тук. Защото онова, което се опитвам да направя, всъщност е да възхвалявам несигурността. Защото мисля, че само чрез несигурност има потенциал за разбиране.

Ако някои от вас все още се чувстват малко прекалено сигурни, бих искал да направя това. Ако може, да угасим светлините. Онова, което имаме тук... Всички ли виждат 25 лилави повърхности от ваше ляво и 25, да ги наречем жълтеникави, повърхности от ваше дясно? А сега - какво искам да направя: Ще поставя средните девет повърхности тук под жълто осветление, просто като сложа филтър зад тях. Добре. Сега виждате, че това променя светлината, идваща оттук. Нали? Защото сега светлината минава през жълтеникав филтър, а после - през лилав филтър. Ще направя обратното на това тук, отляво. Ще поставя средните девет под лилава светлина.

Някои от вас ще забележат, че като последствие светлината, влизаща през тези средни девет отдясно или ваше ляво, е точно същата като светлината, идваща през средните девет от дясната ви страна. Съгласни ли сте? Да? Добре. Значи, те са физически еднакви. Да свалим покривалата. Помнете, че знаете - средните девет са напълно еднакви. Изглеждат ли еднакви? Не. Въпросът е: "Илюзия ли е това?" С това ще приключа. Благодаря много. (Аплодисменти)