Артър Гансън прави движеща се скулптура

Няколко думи за това как започнах - всъщност, имаше много общо със щастието. Когато бях много малко дете, бях изключително интровертен и много затворен в себе си. И един вид като начин за оцеляване влизах в собственото си, много лично пространство и правех разни неща. Правех неща за хората като начин за, разбирате ли, да дам... да им покажа любовта си. Влизах на тези лични места и влагах идеите и страстите си в предмети, един вид се учех как да говоря с ръцете си. Цялата работа с ръцете и създаване на предмети е силно свързана не само с идейната сфера, а също и до голяма степен със сферата на чувствата. Идеите са силно несъизмерими.

Ще ви покажа много различни видове неща и всъщност няма връзка между тях, освен че някак излизат от мозъка ми и всички са различен вид мисли, отключени от гледане на живота, виждане за природата и обектите и просто от игриви, произволни мисли за нещата.

Когато бях дете, започнах да изследвам движението. Влюбих се в начина, по който се движеха нещата, затова започнах да изследвам движението, като правех малки книжки /тези книги се използват за правене на анимация, като се сменят страниците/. Тази направих вероятно когато бях около седми клас и помня, че докато я правех, мислех за този малък камък там и пътеката на превозните средста, как биха летели през въздуха, и как героите...

(Смях)

ще излязат да стрелят от колата, така че в ума си мислех за траекторията на превозните средства. А, разбира се, когато си малко дете, винаги има унищожение. Така че трябваше да свърши с това...

(Смях)

неоправдано насилие.

(Смях)

Ето как започнах отначало да изследвам начина, по който се движат нещата, и го изразявах.

А когато отидох в колеж, започнах да правя доста сложни, крехки машини. Това се случи вследствие на множество различни типове интереси. когато бях в гимназията, обичах да програмирам компютри, така че някак ми харесваше логичният ход на събитията. Също проявявах голям интерес вероятно да се захвана с хирургия, да стана хирург, защото това означаваше да работя с ръцете си по много фокусиран, интензивен начин. Затова започнах да ходя на курсове по рисуване и намерих начин да направя скулптура, която събираше в едно любовта ми към силната прецизност с ръцете с различни видове логически притоци на енергия през една система. И също да работя с жица... всичко, което правех, беше както визуално, така и механично инженерско решение едновременно. И така, някак успявах да упражнявам всичко това.

Този тип машина е възможно най-близо до картина. И е пълна с много малки, тривиални крайни точки - например, тук има едно малко стъпало, което просто се влачи наоколо в кръгове и всъщност не означава нищо. Наистина е само заради радостта от собствената му тривиалност. Връзката, която имам с инженерството е същата като на всеки друг инженер - в това, че обичам да разрешавам проблеми. Обичам да измислям неща, но крайният резултат от онова, която правя, наистина е напълно неопределен.

(Смях)

Това е твърде двусмислено.

(Смях)

Следващата творба, която ще се появи, е пример за един вид машина, която е доста сложна. Сам си дадох задачата. Тъй като винаги обичам да решавам задачи, си дадох задачата да обърна едно коляно в една посока и да разреша всички механични проблеми с това да накарам това малко човече да върви назад и напред. Когато се захванах с това, нямах общ план за машината, но имах усет за жеста, усет за формата и как би заемало пространството. После въпросът беше да започна от една точка и някак да го изградя до онази финална точка. Това малко зъбно колело тук превключва назад и напред, за да сменя посоката. А това е един малък открит обект.

Много от нещата, които съм правил, включват открити обекти. И е наистина... почти като постоянно да правиш визуални каламбури. Когато виждам обекти, си ги представям в движение, представям си какво може да се каже с тях.

Следващото тук - машина с кост ядец, дойде от игра с този ядец след вечеря. Нали знаете какво казват - никога не си играй с храната... но аз винаги си играя с нещата. Значи, взех този ядец и си помислих, някак прилича на каубой, прекарал твърде дълго време на коня си.

(Смях)

Започнах да го карам да върви през масата и си помислих: "О, мога да направя една малка машинка, която да прави така." Направих това устройство, свързах го и ядецът върви - а защото ядецът е кост... животински е... е един вид точка, от която мисля, че можем да влезем в него. Ето, това е цялото.

(Смях)

Горе-долу толкова е голямо.

(Аплодисменти)

Този тип работа прилича много и на кукловодство, където откритият обект е, в известен смисъл, куклата, а аз съм кукловодът - първо, защото играя с обект, но после правя машината, което е някак благоприятно за мен. И тя е в състояние да постигне действието, което искам.

Следващото, което ще ви покажа, е една много по-концептуална мисъл - нарича се "Жълтият стол на Кори". Този образ се появи в ума ми, като видях малкото столче на сина ми, видях го да експлодира нагоре и навън. И... и така, начинът, по който първо видях това в ума си, беше, че парчетата ще експлодират нагоре и навън с безкрайна скорост, парчетата ще се придвижат далеч навън, и ще започнат да се притеглят обратно с един вид гравитационно усещане до степен, когато ще приближат с безкрайна скорост обратно към центъра. И ще се съединят само за момент, така че да може да възприемете, че там е имало стол. За мен това е един вид усещане за мимолетността на настоящия момент, и исках да изразя това. Машината е... в този случай наистина се приближава до това, защото очевидно не може да се движи физическа материя безкрайно, с безкрайна скорост, и да я накараш да спре моментално. Цялото това нещо е широко около четири фута, а самият стол е само около няколко инча.

(Аплодисменти)

Това е странно концептуално нещо, а вчера говорихме за 10 000-годишния часовник на Дани Хилис. Тук вляво имаме един мотор, и той минава през механизъм от зъбни колела. Има 12 двойки от валове 50-към-едно - това означава, че крайната скорост на това колело в края е толкова бавна, че би отнело два трилиона години, за да се превърти веднъж. Така че го направих от бетон, защото всъщност няма значение.

(Смях)

Защото може да върви постоянно.

(Смях)

А сега, една напълно различна мисъл... Винаги си се представям в различни ситуации. Представям си себе си като машина. Какво бих обичал? Бих обичал да ме къпят в масло.

(Смях)

Затова тази машина не прави нищо, освен просто да се къпе в масло.

(Смях)

(Аплодисменти)

Това наистина е просто някак... за мен наистина беше свързано просто със сочността на маслото.

(Смях)

И тогава ми се обади една приятелка, която искаше да прави изложба с еротично изкуство, а аз нямах нищо такова. Но когато тя предложи да участва в изложбата, ми хрумна това. Някак свързано е, но виждате, че е много по-открито еротично. Наричам го "Машина със смазка". Тя просто постоянно еякулира, и е...

(Смях)

това е щастлива машина, казвам ви.

(Смях)

Определено е щастлива.

От инженерна гледна точка това е просто малка четирилостова свръзка. И отново, това е открит предмет - едно малко ветрило, което открих. И си помислих - ами жестът на отваряне на ветрилото, колко просто бих могъл да заявя нещо. В случай като този се опитвам да направя нещо, което е ясно, но не внушава за никакъв определен тип животно или растение.

За мен процесът е много важен, защото изобретявам машини, но също изобретявам и инструменти за правене на машини и цялото нещо е един вид завършено от началото. Това е един малък инструмент за огъване на жици. След много години огъване на зъбни колела с чифт клещи, направих този инструмент, а после направих този друг инструмент за един вид центриране на зъбни колела много бързо, някак развивайки свой собствен малък свят от технологии. Животът ми напълно се промени, когато открих точков оксижен.

(Смях)

Това беше този инструмент. Той промени напълно онова, което можех да правя. Сега ще се справя много зле със спойка на сребро. Това не е начинът, по който те учат да запояваш сребро, когато си в училище. Аз просто някак го хвърлям вътре. Искам да кажа, истинските бижутери поставят вътре малки парченца спойка. И така, това е завършено зъбно колело.

Като се преместих в Бостън, се присъединих към една група, наречена Световно общество за състезателна скулптура.

(Смях)

Идеята, предпоставката им беше, че искахме да показваме скулптурни творби на улицата и нямаше да има субективно решение за това кое е най-доброто. Онова, което минеше през линията на финиша, щеше да е победителят.

(Смях)

Затова направих... това е първата ми състезателна скулптура и си помислих:" О, ще направя каручка и ще я накарам... ще накарам моята ръка да пише "по-бързо", така че, докато тичам по улицата, каручката ще ми говори: "По-бързо, по-бързо!" Това и прави.

(Смях)

А после накрая реших всеки път, щом свърши да пишеш думата, да спирам и да давам картата на някого отстрани на пътя. Така че никога не бих спечелил състезанието, защото винаги спирам. Но много се забавлявах.

(Аплодисменти)

Сега имам само две минути и половина... Ще пусна това. Това е нещо, което за мен в някои отношения е най-завършеното. Защото, когато бях дете, също много свирех и на китара. когато ми хрумна тази мисъл, си представях, че ще направя... щях да направя цяла машинна театрална вечер, където... щеше да има публика, завесата щеше да се вдигне и на сцената щяха да ви забавляват машини. Затова си представих един много прост жестов танц, който би бил между една машина и много прост стол, и... Когато правя тези неща, винаги се опитвам да намеря точка, където казвам нещо много ясно и то е много просто, но в същото време и много неясно. Мисля, че има една точка между простота и двусмисленост, която може да позволи на зрителя вероятно да вземе нещо от нея.

И това ме води до мисълта, че всички тези неща започват в собствения ми ум, в сърцето ми правя всичко възможно да намирам начини да ги изразя с материали, и винаги имам усещането, че е наистина грубо. Винаги е борба, но някак успявам да вложа тази мисъл в един обект, а после е там, добре. Изобщо не означава нищо. Самият обект просто не означава нищо. Щом е възприет и някой го внесе в собствения си ум, се завършва един цикъл. А за мен това е най-важното, защото от дете съм искал да предам своята страст и любов, а това означава пълният цикъл на излизане отвътре навън към физическото към някой, който го възприема. Затова просто ще оставя този стол да падне.

(Аплодисменти)

Благодаря.

(Аплодисменти)