Апарна Рао: Високотехнологично изкуство (с чувство за хумор)

Здравейте. Днес, ще ви покажа бегло около осем от моите проекти, направени в сътрудничество с датския художник Сьорен Порс. Ние наричаме себе си Порс и Рао, и живеем и работим в Индия.

Бих искала да започнем с първия ми обект, който наричам "Чичо Телефон." И той е вдъхновен от особения навик на чичо ми, който постоянно ме моли да направя неща за него, като че ли съм продължение на тялото му -- да включа осветлението или да му донеса чаша вода, пакет цигари. И като израствах, ставаше все по-лошо и по-лошо, И започнах да мисля за него като форма на контрол. Но, разбира се, не можех да кажа нищо, защото чичото е уважавана личност в индийското семейство. И ситуацията, която ме подразни и озадачи най-много бе използването му на стационарен телефон. Той държеше приемника и очакваше от мен да набера номера за него. И така, в отговор на това и като подарък за чичо ми, му направих "Чичо Телефон." Той е толкова дълъг, че изисква двама души да го използват. Това е точно начина, по който чичо ми използва телефона, който е проектиран за един човек.

Но проблемът е, че когато напуснах дома и отидох в колеж, започнаха да ми липсват командите му. И така му направих златна пишеща машина, чрез която може да дава заповедите си на племенници и племеннички по целия свят като имейл. Така че това, което той трябваше да направи, е да вземе парче хартия, да го вкара в нея, да въведе имейла си или команда и да издърпа хартията. Това устройство автоматично ще изпрати на предназначеното лице писмото по имейл. Така че тук можете да видите, ние вградихме много електроника, която разбира всички механични действия и ги преобразува в дигитални. Така че чичо ми само се занимава с механичния интерфейс. И разбира се, обектът трябваше да бъде много велик и да има чувството за обредност, така както чичо ми го харесва.

Следващият проект е звукo-чувствителнa инсталация, която галено наричаме ​​"Пигмеите." Ние искахме да работим с идеята, че сме заобиколени от племето на много срамежливи, чувствителни и сладки същества. И така, как работи тя -- ние имаме тези панели, които са на стената, и зад тях, имаме тези малки същества, които се крият. И веднага след като има мълчание, те изпълзяват. И ако стане дори по-тихо, те протягат вратовете си. И при най-малкия звук, се скриват отново.

Така че ние имахме тези панели на три стени от стаята. И имахме над 500 от тези малки пигмеи, които се криеха зад тях. Ето как става това. Това е видео прототип. Така че, когато е тихо, е като вид излизане зад панелите. И те чуват като хората, или като истински същества. Така те получават имунитет към звуците, които ги плашат след известно време. И не реагират на звуци от обкръжаващата среда. Ще чуете влак след един момент, на който те не реагират. (Шум) Но те реагират на звуци на преден план. Ще чуете това след секунда. (Свирене) Така че ние работихме много усилено да ги направим колкото е възможно по-реални. Така че всеки пигмей си има собствено поведение, психика, промени в настроението, личности и така нататък. Така че това е много ранен прототип. Разбира се, стана много по-добре след това. И ние ги накарахме да реагират на хората, но открихме, че хората са доста игриви и детински с тях.

Това е видео инсталация, наречена "Изчезналото лице." И бяхме доста заинтригувани да играем с идеята за невидимост. Как може да бъде възможно да изпитате чувство на невидимост? Така че работихме с фирма, която се специализира в наблюдение с камери, и ги помолихме да направят софтуер за нас, с помощта на камера, която може да следи хората в стаята, да ги проследи и да ги замени с обкръжаващата среда, което да ги направи невидими.

Така че просто ще ви покажа един много ранен прототип. От дясната страна можете да видите моя колега Сьорен, който всъщност е в пространството. И от лявата страна, ще видите обработеното видео, където камерата го е направила невидим. Сьорен влиза в стаята. Поп! Той става невидим. И можете да видите, че камерата го проследява и изтрива. Това е много ранно видео, така че все още не сме занимавали с припокриването и всичко това, но това бе изгладено съвсем скоро, по-късно. И така, ние го използвахме, като в една стая имахме камера, гледаща в пространството, и имахме монитор, по един на всяка стена. И като хората влизаха в стаята, те виждаха себе си в монитора, с едно изключение: един човек е постоянно невидим, където и да се премести в стаята.

Така че това е проект, наречен "Слънчевата сянка." И това беше почти като лист хартия, като силует на детска рисунка, на разлив на петрол или Слънцето. И отпред, този обект изглеждаше много силен и енергичен, а от страни, почти изглеждаше много слаб. Така че хората влизайки в стаята почти щяха да го игнорират, мислейки че е някаква глупост лежаща наоколо. Но веднага щом минеха покрай него, то започваше да се изкачва пъргаво по стената. И след това се изтощава, и се свлича всеки път.

(Смях)

Така този проект е карикатура на човек обърнат с главата надолу. Главата му е толкова тежка, изпълнена с тежки мисли, че е паднал в шапката си, и тялото му израства от нея почти като растение. Добре, това, което той прави е, че се движи наоколо в много пияно състояние на главата си, с много непредсказуеми и изключително бавни движения. И по този начин има ограничение от този кръг. Защото, ако този кръг не беше там, а пода беше много равен, той щеше да започне да се скита в пространството. И там няма жици. Просто ще ви покажа един пример -- така че, когато хората влизат в стаята, това активира този обект. И много бавно, в продължение на няколко минути, почти болезнено върви нагоре, и след това набира скорост и изглежда, като че ли е почти на път да падне. И това е важен момент, защото искахме да внушим на зрителя инстинктивно почти да отиде и да помогне, или да спаси предмета. Но той наистина не се нуждае от това, защото, отново някак успява да се измъкне.

Така че тази работа е истинско техническо предизвикателство за нас, и ние работихме много усилено, както повечето от нашите дела, през годините за да достигнем до правилната механика и равновесие и динамиката. И беше много важно за нас да се установи точния момент, в който ще падне, защото ако го направи по начин, по който ще се преобърне, тогава може да се повреди, и ако не падне достатъчно, то няма да внуши такъв фатализъм, или това желание да се отиде и да се помогне. Така че ще ви покажа един много кратък видеоклип, където правим тест сценарий -- това е много по-бързо. Това е моят колега. Той го оставя. Сега става нервен, така че той ще го хване. Но дори не трябва да го прави, защото то успява да се издигне от само себе си.

Това е проект, който ни заинтригува много, работейки с естетиката на изкуствената кожа с вградени хиляди миниатюрни оптични влакна с различни размери, които пресветват в нощното небе. И това е в мащаба на нощното небе. Така че ние увихме това около обект с форма на петно, което е с формата на плюшено мече, което виси от тавана. И идеята беше някак си да контрастираме нещо много студено и далечно и абстрактно, подобно на Вселената, в познатата форма на плюшеното мече, което е много успокоително и интимно. И идеята бе, че в някакъв момент ще спрете да гледате формата на плюшеното мече и почти ще възприемете тя да бъде една дупка в пространството, като че ли се вглеждате в просветващото нощно небе.

Така че това е последния проект, и работа в прогрес, и той се нарича "Запълвач на пространството." Ами представете си малък куб, който е толкова голям и стои пред вас в средата на стаята, и като го приближите, той се опитва да ви предизвика като израства в куб, който е с два пъти височината и четири пъти обема му. И така, този обект непрекъснато се разширява и свива за да взаимодейства с хората, които се движат около него -- почти като че ли се опитва да прикрие тайна в шевовете си или нещо подобно.

Така че ние работим с много технологии, но наистина не обичаме технологиите, защото те усложняват работа ни през годините. Но ние ги използваме, защото сме заинтересовани от начина, по който те могат да ни помогнат да изразим емоции и поведенчески модели в тези същества, които създаваме. И когато едно създание изскача в съзнанието ни, това е почти като процеса на създаване, да открием начина, по който това създание наистина иска да съществува и каква форма иска да приеме и по какъв начин иска да се движи.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)