Анна Дийвър Смит - Американски характер

Дядо ми ми каза, когато бях малко момиченце: "Ако казваш една дума достатъчно често, тя се превръща в теб". Тъй като съм израснала в един сегрегиран град - Балтимор, Мериленд, използвам тази идея, за да обикалям Америка с диктофон - благодаря на Бога за технологиите - за да интервюирам хора с мисълта, че ако пристъпя в техните думи... също и затова не нося обувки по време на изпълнение... ако пристъпя в техните думи, тогава бих могла някак да поема Америка. Бях вдъхновена също и от Уолт Уитман, който е искал да поеме Америка, а тя да поеме него.

Тези четири характера ще бъдат от тази творба, с която се занимавам вече много години и съм интервюирала доста над... не знам, интервюирала съм хиляда - две хиляди души. Има ли тук някой достатъчно стар, за да знае за Стъдс Търкъл, онзи стар радиоводещ? Реших, че той би бил съвършеният човек, когото да отида да попитам за определящ момент в американската история. Знаете ли, той е "роден през 1912-а, годината, когато е потънал Титаник, най-огромният кораб, строен някога. Удря се във върха на айсберг, и бум - потънал. Той потънал, а аз съм изплувал. Уау, какъв век." (Смях)

Това е неговият отговор за определящ момент в американската история. Определящ момент в американската история - не мисля, че има такъв; не може да се каже, че е Хирошима, това е нещо голямо... не мога да се сетя за никой единствен момент, който бих казала, че е определящ. Постепенното приплъзване - приплъзване е думата, използвана от хората в Уотъргейт, морално приплъзване... това е нещо постепенно, комбинация от неща. Разбирате ли, имаме също и технологията. Бих казала, все по-малко и по-малко човешко докосване.

О, нека ви разкажа едно малко смешно парченце от пиеса. Летището в Атланта е модерно летище и трябва да оставят портата там. Тези влакове, които ви извеждат навън на открита площадка и нататък към някаква дестинация. Тези влакове се движат плавно, тихи и ефикасни са. Има един глас във влака - разбирате ли, гласът беше човешки. В старите времена имахме роботи - роботи имитираха хора. Сега имаме хора, имитиращи роботи. И така, във влака се чу този глас: Площадка едно: Омаха, Линкълн. Площадка две: Далас, Фор Уърт. Същият глас. Точно когато влакът ще тръгне, една млада двойка се втурва вътре, точно когато са на път да затворят пневматичните врати. И този глас, без никаква пауза, казва: "Заради закъсняло качване, имаме 30 секунди закъснение." Точно тогава всички поглеждат тази двойка с изпълнени с омраза очи, а двойката някак се смали. Е, аз бях пила едно-две питиета,преди да се кача... правя го за успокояване на нервите... и така, имитирам влаково повикване, като държа ръката си на... "Джордж Оруел, твоето време настъпи", разбирате ли. Е, някои от вас се смеят. Всеки се смее, като казвам това, но не и в този влак. Мълчание. И изведнъж гледат мен. Ето ни там, с двойката - ние тримата се свиваме в подножието на Голгота на път да ни разпънат, разбирате ли.

Точно тогава виждам едно бебе - малко бебе в скута на майка. Знам, че е испаноезично, защото тя говори испански с придружителя си. Значи ще говоря на бебето. Казвам на бебето, държейки ръката си пред устата, защото дъхът ми трябва да бъде 100 % доказателство, казвам на бебето: "Господине или госпожо, какво е обмисленото ви мнение за човешкия вид?" А бебето поглежда - нали знаете как бебетата те поглеждат явно, започва да се смее, започва да избухва в този луд мъничък смях, а аз казвам: "Благодаря на Бога за човешката реакция, още не сме загубили."

Но, разбирате ли - човешкото докосване, то изчезва. Знаете ли, трабва да поставяте под въпрос официалната истина. Онова, което е било толкова велико в Марк Твен... знаете, че почитаме Марк Твен, но не го четем. Четем Хък Фин, разбира се - разбира се, четем Хък Фин. Искам да кажа - Хък, разбира се, е бил невероятен. Помните ли онази страхотна сцена на сала - помните ли какво направи Хък? Виждате ли - ето го Хък, той е неграмотно дете, не е учил в училище, но в него има нещо. А официалната истина - истината е била, законът е бил, че черният човек е бил собственост, бил е вещ - разбирате ли.

И Хък се качва на сала със собственост на име Джим - един роб. Чува, че Джим ще отиде да вземе жена си и децата си и да ги открадне от жената, която ги притежава, а Хък казва: "Оо, о, Боже мой, оо, оо... онази жена, онази жена никога не е сторила никому зло. Оо, той ще краде, ще краде, ще направи нещо ужасно. Точно тогава ги настигат двама търговци на роби - хора, преследващи роби, търсещи Джим. "Има ли някого на този сал с теб?" Хък казва: "Да." "Черен или бял?" "Бял." И те си тръгват. А Хък казва: "О, Боже мой, о, Боже мой, излъгах, излъгах, ох, направих нещо ужасно, направих нещо ужасно - а защо се чувствам толкова добре?"

А е заради добротата на Хък - този материал, от който е направен Хък, разбирате ли, всичко е погребано, всичко е било погребано. Значи, разбирате ли - човешкото докосване изчезва. Питате за определящ момент. Няма определящ момент в американската история за мен. Тя е натрупване от моменти, водещи дотам, където сме сега, където баналното става новина. Повече и повече, по-малко и по-малко съзнателност за болката или другия. Ха. Разбирате ли, не знам дали може да използвате това, или не, но цитирах Райт Морис - един писател от Небраска, който казва, че сме все повече и повече в комуникациите и все по-малко и по-малко в комуникация. Добре, деца - трябва да се пръждосвам, имам час при кардиолога си. Това е Стъдс Търкъл. (Аплодисменти)

И така, като стана дума за поемане на рискове. Ще се заема с някого, когото никой не харесва. Разбирате ли, повечето актьори искат да играят герои, които се харесат... е, не винаги, но понятието, особено на конференция като тази, харесва ми да вдъхновявам хората. Но тъй като това беше наречено поемане на рискове, ще се заема с някого, когото никога не правя, защото е толкова неприятна, че всъщност един човек дойде зад сцената и ми каза да я махна от шоуто, в което беше. Включвам я, защото мисля, че мислим за риска, на конференция като тази, като за нещо добро.

Но има някои други допълнителни значения на думата риск, същото е и с думата природа. Какво е природа? Максин Грийн, която е чудесен философ на възрастта на Стъдс и е била ръководител на една философска... нещо като голяма, огромна философска организация, отидох при нея и я попитах кои са двете неща, които не знае, които все още иска да разбере. А тя отвърна: "Е, в личен план все още се чувствам, като че ли трябва да правя реверанс, щом видя президента на моя университет. И все още се чувствам, като че ли трябва да нося кафе на колегите си мъже, макар и да съм надживяла повечето от тях." После продължи: "А интелектуално - не знам достатъчно за негативното въображение. 11-ти септември със сигурност ни научи, че има една цяла област, която не разследваме."

Тази част е за едно негативно въображение. Тя повдига въпроси за това какво е природа, какво е Майката природа, и за това какво може да бъде един риск. Получих това в Мериландския корекционен институт за жени. Всичко, което правя, е свалено дума по дума от запис. Озаглавявам нещата, защото мисля, че хората говорят в органични поеми, и това е наречено "Огледало до устата й". Това е една затворничка на име Полет Дженкинс.

"Започнах да се уча как да го прикривам, защото не исках никой да научи, че това се случва в моя дом. Искам всеки да си мисли, че сме нормално семейство. Искам да кажа, имахме всичките материалистични неща, но това изобщо не намаляваше болката на децата ми; от това страховете им не стихваха. Свършиха ми извиненията за посинените ни очи, разбити устни и синини. Нямах повече извинения. Той биеше също и мен. Но това не променяше фактът, че беше кошмар за семейството ми - беше един кошмар. Провалих ги драматично, защото позволявах да продължава още, и още, и още.

Но през нощта, когато Миеша беше убита... интензитетът просто растеше и растеше, и растеше, докато една нощ се прибрахме, след като бяхме купили наркотици, той се ядоса на Миеша, започна да я бие и я сложи в една вана. Ох, използваше колан. Имаше колан, защото си бе въобразил перверзно, че Миеша прави секс с малкия си брат и че се галят - това бе причината му да го прави. Говоря само за нощта, в която тя умря. И така, той я сложи във ваната, а аз бях в спалнята с детето.

Четири месеца преди това да се случи, четири месеца преди смъртта на Миеша , мислех, че наистина мога да оправя този мъж. Затова родих бебе от него... лудост... мислейки, че ако му дам негово собствено дете, ще остави моето на мира. Но не подейства, не подейства. В крайна сметка се оказах с три деца - Хюстън, Миеша и Доминик, който беше на четири месеца, когато дойдох в затвора.

Бях в спалнята. Както казах, я бе завел в банята и той... той... всеки път, щом я удареше, тя падаше. И си удряше главата във ваната. Случваше се постоянно, многократно. Чувах, но не смеех да мръдна. Не помръднах. Дори не отидох да видя какво се случва. Просто седях там и слушах. А после я сложи в коридора. Каза й, просто стой там. И така, тя стоя там около четири или пет часа. А после й каза - стани. Щом стана, каза, че не вижда. Лицето й бе натъртено. Окото й беше насинено. Цялата й глава просто беше подута; главата й беше около двойно по-голяма от собствения си размер. Казах му - остави я да си легне. Той я остави да си легне.

На следващата сутрин беше мъртва. Той влезе, за да я събуди за училище, и много се развълнува. Каза, тя не диша. Разбрах незабавно, че е мъртва. Дори не исках да приема факта, че е мъртва, затова влязох и сложих огледало до устата й... нямаше нищо, нищо не излизаше от устата й. Той каза, той каза, той каза не можем, не можем да оставим никой да разбере за това. Казва, трябва да ми помогнеш. Съгласявам се. Съгласявам се.

Искам да кажа, пазих тайна с години и години и години, така че просто ми изглеждаше като втора природа, просто да продължавам да го пазя в тайна. Отидохме в търговския център и казахме на един полицай, че някак сме я загубили, че е изчезнала. Казахме на един охранител, че е изчезнала; макар че не беше изчезнала. И казахме на охранителя с какво сме я облекли, прибрахме се и я облякохме точно в същото нещо, с което казахме на охранителя, че сме я облекли.

После взехме бебето и другото ми дете и отидохме с колата до I-95. Бях толкова ужасена и толкова безчувствена, можех само да гледам в огледалото за задно виждане. А той просто я остави да лежи на банкета на магистралата. Позволих това да се случи на собственото ми дете. Това е едно разследване на негативното въображение. (Аплодисменти)

Когато стартирах този проект, наречен "По пътя: Търсене на Американски характер" с диктофона си, мислех, че ще обикалям Америка и ще я откривам във всичките й аспекти - ездачи на бикове, каубои, свиневъди, мажоретки с барабани - но някак се препънах в расовите отношения, защото първото ми голямо шоу беше едно шоу за расови размирици. И така, отидох и на двете - две расови размирици, едната от която беше метеж в Лос Анжелис. Следващият откъс е от това. Защото това бих казала, че е най-многото, което съм научила за расовите отношения, от този откъс. Това е нещо като ария, бих казала, и е в много записи, които имам.

Всеки знае, че размириците в Лос Анжелис се случиха, защото четири ченгета пребили един черен мъж на име Родни Кинг. Било заснето на видеокасета... технология... и бе пускано по цял свят. Всички мислеха, че четирите ченгета ще отидат в затвора. Не отидоха, затова имаше размирици. А онова, което много хора забравят, е, че е имало втори процес, поръчан от Джордж Буш-Старши. В резултат от този процес две ченгета отидоха в затвора и две ченгета бяха обявени за невинни. Бях на този процес. Искам да кажа, хората просто танцуваха по улиците, защото се страхуваха, че ще има нови размирици. Експлозия от радост, че присъдата беше такава.

Имаше една общност, която не... корейските американци, чиито магазини бяха изгорени до основи. И тази жена, г-жа Янг-Сун Хан, Предполагам, че тя ме е научила на най-много от нещата, които знам по расовите въпроси. Тя също задава един въпрос, за който говори Стъдс: това понятие за официалната истина, да се поставя под въпрос официалната истина. Онова, което тя поставя под въпрос тук - рискува да постави под въпрос какво е справедливост в обществото. Това се нарича "Преглъщане на горчивината".

Някога вярвах, че Америка е най-доброто. Гледах в Корея много филми с луксозен холивудски начин на живот. Така и не видях нито един бедняк, нито един черен. До 1992-ра вярвах, че Америка е най-доброто - още е така, не отричам това, защото съм жертва. Но в края на 92-ра, когато бяхме в такъв смут и имахме всички онези финансови проблеми и всички онези психически проблеми, наистина започнах да осъзнавам, че корейците са напълно отхвърлени от това общество и сме нищо. Защо? Защо трябва да сме отхвърлени? Не ни приемаха за медицинско лечение, никакъв печат за храни, никакво GR,

никакво благосъстояние, нищо. Много афро-американци, които никога не работят, получаваха минимална сума пари, за да оцелеят. Ние не получавахме нищо, защото имаме кола и къща. И плащаме високи данъци. Къде да намеря правосъдие? Добре. Добре. Добре. Добре. Много афро-американци вероятно мислят, че са спечелили чрез процеса. Седях тук и ги набюдавах на сутринта след присъдата, и цял ден течеше купон, те празнуваха, цял Южен централен, всички църкви. И казват - е, най-сетне в това общество се възцари правосъдие. Ами правата на жертвите? Получиха правата си чрез унищожаване на невинни корейски търговци. Те много уважават, както и аз, д-р Мартин Кинг. Той е единственият модел за черната общност; не ме е грижа за Джеси Джаксън. Той е моделът на ненасилието, ненасилието... и всички те биха искали да бъдат в неговия дух.

Ами 1992-ра? Унищожиха невинни хора. Чудя се дали това наистина е правосъдие за тях, да получат правата си по този начин. Преглъщах горчивината, седях тук сама и ги наблюдавах. Станаха толкова смешни, но бях щастлива за тях. Радвах се за тях. Поне получиха нещо в замяна, добре. Нека просто да забравим за корейските жертви и другите жертви, унищожени от тях. Борили са се за правата си над два века, и може би защото жертват други малцинства, испаноезични, азиатски, ние ще пострадаме повече в основната насока. Затова разбирам, затова имам смесено чувство относно присъдата.

Но ми се иска, иска ми се, иска ми се да мога да съм част от радостта. Иска ми се да можех да живея заедно с черни хора. Но след размииците има твърде голяма разлика. Пожарът е още там. Как го казвате вие? [Неясно]. Запалване, запалване, запалване на пожар. Запалване на пожар. Още е там; може да избухне във всеки момент. Г-жа Янг-Сун Хан. (Аплодисменти)

Другата причина да не нося обувки е просто за в случай, че наистина ми се прииска да се сгуша и да отида в нечии крака, наистина вървейки в обувките на някой друг. Казах ви, че в... нали знаете, не ви казах годината, но през 79-та мислех, че ще обикалям да търся ездачи на бикове, свиневъди и такива хора, а се отклоних към расови отношения.

Най-сетне наистина намерих един ездач на бик, преди две години. Ходих на родеота с него и установихме връзка. Той е водещата фигура в една статия, която написах за Републиканската конвенция. Той е републиканец - няма да кажа нищо за моите партийни пристрастия, но както и да е - и така, това е моят скъп, скъп Брент Уилямс и това е за твърдостта, в случай че някому е нужно да знае какво е да си твърд в работата, която вършиш. Мисля, че в това има истински урок. Нарича се "Твърдост".

Е, аз съм оптимист. Искам да кажа, в основата си съм оптимист. Искам да кажа, разбираш ли, искам да кажа, жена ми Джолийн, семейството й винаги казва - ако някога си помислиш, че просто е роден загубеняк, изглежда, че е имал толкова много лош късмет, разбираш ли. Но когато оня бик ми стъпи на бъбрека, разбираш ли, не си изгубих бъбрека - можех да си изгубя бъбрека, запазих си бъбрека, затова не мисля, че съм роден загубеняк. Мисля, че това е късмет. (Смях)

И искам да кажа, случват се такива смешни неща. Бях в кабинета на един доктор за последния скенер с компютърна томография, а там имаше "Рийдър'с Дайджест" от октомври 2002-а. Един вид, седем начина да извадиш късмет. И пише, ако искаш да извадиш късмет, разбираш ли, трябва да си край позитивни хора. Искам да кажа, дори като казах на жена си, че искаш да дойдеш тук и да говориш с мен - тя вика, тя само си говори, само е любезна с теб. Няма да го направи.

А после ти ми се обади и каза, че искаш да дойдеш тук и да ме интервюираш, а тя отиде да те търси в Интернет. Каза - гледай коя е тя. Дори няма да можеш да й отговориш на въпросите. (Смях) И каза, че ще ме направиш да приличам на идиот, защото никога не съм ходил в колеж и не бих говорил професионално или както и да е. Казах - е, виж, жената говори с мен четири часа. Разбираш ли, ако не говорех... нали разбираш, един вид, тя искаше да говоря, не мисля, че дори би дошла чак дотук.

Увереност? Е, мисля, че яздя повече от решителност, отколкото от увереност. Искам да кажа, увереността е като, разбираш ли, бил си на този бик, преди да знаеш, че можеш да го яздиш. Искам да кажа - увереност е един вид да си наперен, но по добър начин. А решителност - разбираш ли, това е просто като "По дяволите формата, хващай рога." (Смях) Това е Тъф Хедеман, във филма "8 секунди". Искам да кажа, Пат О'Мийли винаги казваше, когато бях момче, вика, разбираш ли, имаш повече хъс от всяко хлапе, което някога съм виждал. А хъс и решителност е едно и също нещо. Решителност е като, ще висиш на тоя бик, дори ако яздиш с главата надолу. Решителността е един вид да яздиш, докато главата ти удари гърба на калта.

Свобода? Би трябвало да е родеото.

Красота? Не мисля, че знам какво е красота. Е, разбираш ли, предполагам, че и това също трябва да е родеото. Имам предвид - виж какви сме, грубиянското семейство, другаруващо, ръкуващо се и боричкащо се около мен. Като, разбираш ли, да си издумкаме кредитните карти за входни такси и газ. Яздим заедно, ние, разбирате ли, ние, ние ядем заедно и спим заедно. Искам да кажа - дори не мога да си представя какъв ще е последният ми ден на родео. Е, ще се оправя. Искам да кажа, имам ранчото си и всичко, но всъщност дори не искам да мисля, че ще дойде този ден. Предполагам, че просто ще е като... предполагам, че ще е като деня, когато умря брат ми.

Твърдост? Е, бяхме в Уест Джордан, Юта, и тоя бик ми прасна лицето точно в металните прътове в... разбираш ли, разби ми цялото лице и трябваше да отида в болница. Трябваше да ме зашият и да ми изправят носа. А аз трябваше да отида да яздя на родеото онази вечер, затова не исках да ме поставят под анестезия, или както там се нарича. Затова ми зашиха лицето. А после трябваше да ми изправят носа, взеха едни пръчки и ми ги напъхаха в носа, минаха ми нагоре през мозъка и се чувствах, като че ли излизат отгоре главата ми и всички казаха, че трябва да ме е убило, но не стана така, сигурно защото имам висок толеранс за болка. (Смях) Но хубавото беше, че щом веднъж напъхаха тия пръчки там горе и ми изправиха носа, можех да дишам, а не можех да дишам, откакто си счупих носа на гимназиалното родео.

Благодаря. (Аплодисменти)