Ейми Тан за творчеството

Стойността на нищото, от нищо идва нещо. Това беше едно есе което написах, когато бях на 11 години и получих 5+ (Смях) Това, за което ще говоря е: нищо от нещо, и как ние създаваме. И ще се опитам да направя това в 18-минутното време, в което ни е казано да се вместим и да спазваме правилата на TED: което е всъщност, нещо което създава почти смъртоносно изживяване, но почти смъртоносно е добро за творчеството. (Смях) ОК.

Така, искам да поясня, защото Дейв Егърс каза, че ще ме скастри, ако кажа нещо за универсалното творчество, което е лъжа или е невярно. И го направих така заради половината публика, която е научна. Когато казвам ние, нямам предвид вас, непременно; Аз имам пред вид мен, моят десен мозък, моят ляв мозък, и този по средата, който е сензора и ми казва какво казвам погрешно. И също ще направя това като разгледам това, което мисля е част от моя творчески процес, който включва определен брой случки, всъщност... нищото започва дори по-рано от момента, в който създавам нещо ново. И това включва природата и възпитанието и това, на което казвам кошмари.

Сега, в света на природата, ние търсим дали или не сме поначало снабдени с нещо, може би в мозъците си, някаква нестандартна хромозома която предизвиква ефекта на музата. И някои хора ще кажат че сме родени с нея в друг смисъл, и други, като майка ми, ще кажат, че получавам материала си от предишните си животи. Някои хора също ще кажат, че творчеството може би е функция на някакъв неврологичен каприз... синдрома на Ван Гог -- че имате малко от, нали знаете, психоза, или депресия. Трябва да кажа, някой... наскоро прочетох, че Ван Гог не е бил наистина психопат, че може всъщност да е имал временни мозъчни гърчове, и това може да е породило творческите му изблици и аз не -- аз мисля, че това прави нещо на някаква част от мозъка ви. И ще спомена, че аз всъщност развих временни мозъчни гърчове преди няколко години, но това беше по времето, когато пишех първата си книга, и някои хора казаха, че тази книга е доста различна.

Аз мисля че част от това започва и с чувството на криза на идентичността: нали знаете, кой съм аз, защо съм точно този човек, защо не съм чернокожа като всички останали? И понякога имате уменията, но те може да не са видя умения които отварят творчеството. Рисувах. Мислех, че ще бъда художник. И имах миниатюрен пудел. И не беше зле, но не беше истински творчески. Защото всичко което истински можех да представя беше много „едно към едно”. И аз имам чувство, че може би съм копирала това от книга. И тогава аз също не блестях истински в определена област, в която исках да бъда, и нали знаете, гледате към резултатите, и не бяха зле, но определено не бяха подсказващи, че един ден ще изкарвам прехраната си от художествената подредба на думи.

Също така, един от принципите на творчеството е да имаш малка детска травма. И аз имах обикновенния вид, който мисля че много хора са имали, и това е, нали знаете, имаше очаквания към мен. Тази фигура точно там, между другото, фигурата там беше играчка, която ми беше дадена когато бях на девет годинки, и тя щеше да ми помогне да стана лекар на много ранна възраст. Имам някои, които останаха за дълго: от 5 до 15 години, това трябваше да бъде моето странично занимание, и това доведе до чувство за провал.

Но всъщност имаше нещо доста истинско в живота ми, което се случи когато бях на около 14. И това беше откритието че брат ми, през 1967, и след това баща ми, шест месеца по-късно, имаха мозъчни тумори. И майка ми вярваше, че нещо се е случило по погрешка, и че тя ще разбере какво е. И тя щеше да го оправи. Баща ми беше Бабтистки свещенник, той вярваше в чудеса и че волята на Господ ще се погрижи за това. Но разбира се, те накрая умряха, шест месеца един след друг. И след това, майка ми вярваше че това е съдба или проклятие ...тя тръгна да търси всички причини във вселената защо това се е случило. Всичко освен случайността. Тя не вярваше в случайността. Имаше смисъл за всичко. И една от причините, мислеше си тя, беше че нейната майка, която беше починала, когато тя била много млада, й била ядосана. И така аз имах това усещане за смърт около мен, защото майка ми също вярваше, че аз ще бъда следваща и след това тя И когато сте изправени пред перспективата да умрете много скоро, започвате да мислите много за всичко. Ставате много творчески настроен, в смисъл на оцеляване.

И това, тогава, доведе до моите големи въпроси. И те са същите, които имам днес. Те са: Защо нещата се случват и как нещата се случват? И това, което майка ми се питаше: Как аз правя нещата да се случват? Един прекрасен начин да гледаш на тези въпроси, е пишейки разказ. Защото след всичко, по това време, между страница първа и 300, ти трябва да отговориш на този въпрос защо нещата се случват, как нещата се случват, в какъв ред се случват. Какви са последствията? Как аз, като разказвач, като писател, също влияя на това? И това е също един, за който мисля, че много наши учени са се питали. Някакси е космологично и аз трябва да създам космология в моята собствена вселена, като създател на тази вселена.

И както виждате, има много напред – назад в опитите да стане, да се опиташ да го разгадаеш -- често години наред. Така че когато разглеждам творчеството, аз също мисля, че то е това чувство или тази неспособност да подтисна моя поглед към асоциациите на практика към всичко в живота. И аз получих много от тях докато се случваха нещата през тази конференция, почти всичко, което се случваше.

И аз ще използвам, като метафора, тази асоциация: квантовата механика, която наистина не разбирам, но все пак ще използвам като начин да обесня как това е метафора. И така в квантовата механика, разбира се, имате черна енергия и черна материя. И това е същото, както да гледате на тези въпроси за как нещата се случват. Има много неизвестни и много често не знаете какво е освен, че го няма. Но когато направите тези връзки, искате те да се сближат в някаква синергия в историята и това което откривате, е това което е от значение. Смисъла. И това е, което търся в моята работа, личния смисъл.

Има също така и принципа на несигурността, който е част от квантовата механика, до колкото я разбирам. (Смях) И това се случва постоянно при писането. И има един ужасен ефект на наблюдателя, в който търсите нещо и нали знаете, нещата се случват заедно и ги виждате по различен начин, и вие се опитвате наистина да търсите за нещото. Или за какво е този разказ. И ако опитате прекалено силно, тогава само ще напишете за нещото. Няма да откриете нищо. И това което е трябвало да намерите, това което сте се надявали да намерите, по някакъв странен начин, вече не е там. Сега, не искам да пренебрегна другата страна на това, което се случва във вселената ни, както много от нашите учени правят. И затова аз просто ще хвърля една условна теория, и ще кажа, че творците са многоизмерни, и че има единадесет нива, мисля, на тревогата. (Смях) И всички те работят по едно и също време

Има и големия въпрос за неяснота. И аз ще свържа това към нещо, наречено космологичната константа. И не знаете какво работи, но там работи нещо. И неяснотата, за мен е много неудобна в живота ми, и аз я имам. Моралната неяснота. Постоянно е там. И само като пример, това е нещо, което наскоро ми хрумна. Това беше нещо, което прочетох в редакционните бележки от жена, която говореше за войната в Ирак. И тя каза, "Когато спасите човек от удавяне, поемате отговорност за цял живот." Една много известна Китайска поговорка, каза тя. И това означава, че тъй като отидохме в Ирак, ние трябва да останем там докато нещата се оправят. Нали знаете, може би 100 години. Така че ето още една, с която се сблъсках, и тя е "спасяването на риба от удавяне." И това е, което казват Будистките рибари, защото те не трябва да убиват нищо. Но те също така трябва да изкарват прехраната си и хората трябва да се хранят. Така че техния начин за рационализиране, който е че спасяват рибата от удавяне, и за съжаление в процеса рибата умира.

Това, което е в сърцето и на двете метафори за удавяне -- всъщност, едната от тях е интерпретацията на майка ми, и тя е известна Китайска поговорка, защото тя ми я каза: "Когато спасите човек от удавяне, поемате отговорност за цял живот." И това беше предупреждение… не се занимавай с работата на другите хора, че няма измъкване. ОК. Мислех си, че ако някой наистина се давеше, тя щеше да го спаси. Но и двете поговорки, спасяването на рибата от удавяне, и спасяването на човек от удавяне, за мен бяха свързани и с намеренията.

Всички ние в живота, когато видим определена ситуация, имаме отговор. И тогава имаме намерения. Има неясноста за какво трябва да бъде това, което трябва да направим, и тогава правим нещо. И резултатите от това може да не съвпадат с това какви са били намеренията ни. Може би нещата се объркват. Ако е така, какви са отговорностите ни след това? Какво трябва да направим? Дали да останем за цял живот, или правим нещо друго, да се оправдаем и кажем: имах добри намерения и затова не мога да бъда отговорен за всичко? Това е неяснотата в моя живот която наистина ме е объркваше и ме накара да напиша книга, озаглавена Да спасиш рибите от удавяне.

Видях примери на това, след като си изясних този въпрос. Той беше навсякъде. Навсякъде виждах препратки към това. И тогава, по някакъв начин, аз знаех че те винаги са били там. И тогава писането е това, което се случва. Получавам тези съвети, тези улики, и осъзнавам, че те са били очевидни, както и че не са били. И това, от което имам нужда в резултат, е фокус. И когато имам въпросът, той е фокус. И всички тези неща, които сякаш са плавей и отрепка в живота действително минават през този въпрос, и това което се случва е че онези определени неща стават уместни. И сякаш се случва постоянно. Мислиш си, че има някакво съвпадение, знак на съдбата, с който получавате цялата тази помощ от вселената. И то също може да бъде обяснено, че сега вече имате фокус. И го забелязвате по-често.

Но прилагате това. Започвате да се вглеждате в неща, които имат общо с напрежението ви. Брат ви е в беда, да му помогнете ли? Защо и защо не? Това може би е нещо, което е може би по-сериозно -- както казах, човешките права в Бирма. Мислех си, че не трябва да отивам, защото някой каза, че ако го направя, ще покаже, че подкрепям военния режим там. И след това, след време, трябваше да се попитам, "Защо вземаме знания, защо възприемаме схващания, които други хора са ни дали?" И това беше същото нещо, което усетих когато растях, и слушах за тези правила на моралното поведение от баща ми, който беше Баптистки свещенник. Така че реших, че ще отида в Бирма заради моите намерения и все още не знаех дали ако отида там, как това ще повлияе, ако напиша книга… и аз просто ще трябва да се изправя срещу това после, когато дойде момента.

Ние всички сме загрижени за неща, които виждаме в света, за който сме наясно. Идваме до този момен и казваме, какво правя аз като индивид? Не всички ние можем да отидем в Африка, или да работим в болници, така че какво да правим, ако имаме това морално задължение, това усещане? Също така, аз мисля че едно от най-големите неща които ние гледаме и за които говорим днес е геноцида. Това ни води до този въпрос, когато погледна към всички тези неща, които са морално неясни и неудобни и обмислям какви трябва да са намеренията ми, аз осъзнавам, че това ме води назад към този въпрос за идентичността, който имах когато бях дете -- и защо съм тук, какво е значението на живота ми и какво е мястото ми във вселената?

Изглежда толкова очевидно, но всъщност не е. Ние всички мразим моралната неяснота в определен смисъл и въпреки това тя е също така напълно задължителна. В писането на разказ, това е мястото, където започвам. Понякога получавам помощ от вселената, сякаш. Майка ми ще каже че това е призрака на баба ми от първата ми книга, защото сякаш съм знаела неща, които не е трябвало да знам. Вместо да напиша, че баба ми умря случайно, от свръхдоза опиум, докато е прекарвала доста добре, аз всъщност написах в историята,че жената се е самоубила и това е точно това, което се е случило. И майка ми реши, че тази информация трябва да е дошла от баба ми.

Също така има неща, доста необичайни, които ми дават информацията, която ще ми помогне да напиша книгата. В този случай, аз пишех разказ, който включваше някакъв детайл, период от време, определено място. И имах нужда да намеря нещо историческо, с което да го свържа. И взех тази книга и... първата страница, която обърнах беше точно обстановката и периода от време. И типа герой, от който имах нужда беше бунта в Тайпинг, случващ се в областта близо Квалин, извън това, и един герой който мислеше, че е син на Господ.

Чудите се, дали тези неща са чиста случайност? Добре, какво е случайно? Какво е шанса? Какво е късмета? Какво са нещата, които получавате от вселената, които не можете истински да обясните? И това също влиза в историята. Това са нещата, които постоянно са в мислите ми от ден на ден. Особено когато се случват хубави неща, и още повече, когато се случват лоши неща. И аз мисля, че има някакъв знак на съдбата и искам да знам какви са тези елементи, така че да им се отблагодаря, а и също да се опитам да ги намеря в живота си. Защото, отново, аз мисля че когато ги осъзнавам, повече от тях се случват.

Друга случайност е, когато отидох на място …аз бях просто с приятели, карахме произволно към различно място и се озовахме в това не-туристическо място, едно красиво село, чисто. И ходихме пеш цели три долини, и в третата долина, имаше нещо доста мистериозно и зловещо, усетих дикомфорт. И тогава разбрах, че трябва да използвам това като обстановка в книгата ми. И когато пишех една от сцените, тя се случи в тази трета долина. Поради някаква причина писах за... купчина камъни..., които един човек строи. И не знаех всъщност защо, но беше толкова живо. Тази мисъл ме преследваше, когато един приятелка ме попита дали ще се разходя заедно с нейните кучета, тогава казах - добре. И след около 45 минути, докато си ходехме по плажа, видях това. Това беше един мъж, китаец, той редеше тези неща, не с лепило или каквото и да е. И аз го попитах как е възможно да се прави това? И той каза, ами, предполагам, както всичко в живота, има място на баланс. И това беше точно значението на моя разказ в онзи момент. Имах толкова много примери... Имам толкова много примери като този, когато пиша разказ и не мога да си го обясня. Дали е защото имах филтъра, който имам толкова силно съвпадение да пиша за тези неща? Или е някакъв знак на съдбата, който не можем да обясним, като космологичната константа?

Едно голямо нещо, за което си мисля са злополуките. И както казах, майка ми не вярваше в случайността. Каква е природата на злополуките? И как ще определим каква е отговорността и какви ще са причините, извън съдебната зала? Имах възможността да видя това от първа ръка, когато бях в красивото село Донг, в Гуейджоу - най-бедната провинция на Китай. И видях това красиво място. Аз знаех, че искам да се върна. И аз имах шанс да направя това, когато National Geographic ме попита дали искам да пиша нещо за Китай. И аз казах да, за това село на Пеещи хора, Пеещо малцинство. Те се съгласиха, но между временно се беше случила ужасна злополука. Един мъж, стар мъж, заспал и юрганът му паднал в огъня, който го греел. 60 къщи бяха разрушени и 40 бяха повредени. Отговорността беше хвърлена на семейството. Синовете на мъжа бяха прокудени да живеят на три километра, в обор. И разбира се, както Западняците, казваме, "Ами, това е било злополука. Не е честно. Това са синовете, не бащата."

И когато продължавам с разказ, аз трябва да се освободя от този вид вярвания. Отнема малко време, но трябва да се освободя от тях и просто да отида там, просто да бъда там. И така аз бях там по три повода, различни сезони. И започнах да усещам нещо различно за историята, за това което се е случавало преди, за живота в едно много бедно село и какво намираш за забавно, за твоите ритуали, за твоите традиции, за твоите връзки с другите семейста. И видях как това имаше един вид справедливост и отговорност. Успях да науча и за церемонията, която използваха, церемония, която не бяха използвали от около 29 години. И тя беше да изпратят няколко мъже … майстор на Фън Шуи изпрати мъже в отвъдното на призрачни коне. Сега вие, като Западняци и аз, като Западняците, ще кажат, ами, това са суеверия. Но след като бях там известно време, и виждайки впечатляващите неща които се случваха, започваш да се чудиш чии вярвания са тези, които работят по света и определят как се случват нещата.

Така че аз останах с тях и колкото повече пишех разказа, толкова повече бях въвлечена в тези вярвания, и аз мисля че това е важно за мен -- да приема вярванията, защото това е мястото, където разказа е истински, и това е където ще намеря отговорите на това как се чувствам за определени въпроси които имам за живота. Годините минават, разбира се, и писането не става моментално, както се опитвам да ви го опиша тук в TED. Книгата идва и тръгва. Когато пристига, тя вече не е моята книга. Тя е в ръцете на читателите и те я възприемат различно. Но аз се връщам към въпроса за това, как да създам нещо от нищо? Как да създам моя собствен живот?

И аз мисля, че това е чрез питайки, и казвайки на себе си, че няма абсолютни истини. Аз вярвам в спецификите, в спецификите на разказа и в миналото, в спецификите на това минало и това, което се случва в разказа в този момент. Аз също вярвам че, мислейки за нещата, моето мислене за късмета, за съдбата, за съвпаденията и злополуките, Божията воля и синхронът на мистериозни сили, ще достигна до някаква представя какво е това, как ние създаваме. Трябва да мисля за моята роля. Къде съм аз във вселената и дали някой е възнамерявал да бъде така за мен или аз просто така съм се ориентирала? И аз също мога да намеря това като си представям напълно и ставайки това, което си въобразявам и все пак това е в този реален свят, измисления свят. И това е как аз намирам частици истина, не абсолютната истина или цялата истина. И те трябва да бъдат във всички възможности, включвайки тези, за които никога не съм предполагала преди.

Така че никога няма пълни отговори. Или, ако има отговор, той е да ми припомни, че има несигурност във всичко, и че това е добре. Защото тогава аз ще открия нещо ново. И ако има частичен отговор, един по-сложен отговор от мен, той е просто да си представям. И да си представям е да се сложа в тази история, докато има само -- има само прозрачност между мен и историята, която създавам.

И така открих, че ако усещам това което е в историята ...в една история..., тогава аз се доближавам най-много, мисля си, към знанието какво е състрадание, към усещането на това състрадание. Защото за всичко, в този въпрос за как нещата се случват, той има общо с чувството. Аз трябва да стана историята, за да мога да разбера много от това. Ние стигнахме до края на тази лекция и аз ще споделя какво има в чантата - това е музата, нещата, което преобразяват живота ни, които са чудесни и остават с нас. Ето я. Благодаря ви много! (Аплодисменти)