Стойността на нищото, от нищо идва нещо. Това беше едно есе което написах, когато бях на 11 години и получих 5+ (Смях) Това, за което ще говоря е: нищо от нещо, и как ние създаваме. И ще се опитам да направя това в 18-минутното време, в което ни е казано да се вместим и да спазваме правилата на TED: което е всъщност, нещо което създава почти смъртоносно изживяване, но почти смъртоносно е добро за творчеството. (Смях) ОК.
Така, искам да поясня, защото Дейв Егърс каза, че ще ме скастри, ако кажа нещо за универсалното творчество, което е лъжа или е невярно. И го направих така заради половината публика, която е научна. Когато казвам ние, нямам предвид вас, непременно; Аз имам пред вид мен, моят десен мозък, моят ляв мозък, и този по средата, който е сензора и ми казва какво казвам погрешно. И също ще направя това като разгледам това, което мисля е част от моя творчески процес, който включва определен брой случки, всъщност... нищото започва дори по-рано от момента, в който създавам нещо ново. И това включва природата и възпитанието и това, на което казвам кошмари.
Сега, в света на природата, ние търсим дали или не сме поначало снабдени с нещо, може би в мозъците си, някаква нестандартна хромозома която предизвиква ефекта на музата. И някои хора ще кажат че сме родени с нея в друг смисъл, и други, като майка ми, ще кажат, че получавам материала си от предишните си животи. Някои хора също ще кажат, че творчеството може би е функция на някакъв неврологичен каприз... синдрома на Ван Гог -- че имате малко от, нали знаете, психоза, или депресия. Трябва да кажа, някой... наскоро прочетох, че Ван Гог не е бил наистина психопат, че може всъщност да е имал временни мозъчни гърчове, и това може да е породило творческите му изблици и аз не -- аз мисля, че това прави нещо на някаква част от мозъка ви. И ще спомена, че аз всъщност развих временни мозъчни гърчове преди няколко години, но това беше по времето, когато пишех първата си книга, и някои хора казаха, че тази книга е доста различна.
Аз мисля че част от това започва и с чувството на криза на идентичността: нали знаете, кой съм аз, защо съм точно този човек, защо не съм чернокожа като всички останали? И понякога имате уменията, но те може да не са видя умения които отварят творчеството. Рисувах. Мислех, че ще бъда художник. И имах миниатюрен пудел. И не беше зле, но не беше истински творчески. Защото всичко което истински можех да представя беше много „едно към едно”. И аз имам чувство, че може би съм копирала това от книга. И тогава аз също не блестях истински в определена област, в която исках да бъда, и нали знаете, гледате към резултатите, и не бяха зле, но определено не бяха подсказващи, че един ден ще изкарвам прехраната си от художествената подредба на думи.
Също така, един от принципите на творчеството е да имаш малка детска травма. И аз имах обикновенния вид, който мисля че много хора са имали, и това е, нали знаете, имаше очаквания към мен. Тази фигура точно там, между другото, фигурата там беше играчка, която ми беше дадена когато бях на девет годинки, и тя щеше да ми помогне да стана лекар на много ранна възраст. Имам някои, които останаха за дълго: от 5 до 15 години, това трябваше да бъде моето странично занимание, и това доведе до чувство за провал.
Но всъщност имаше нещо доста истинско в живота ми, което се случи когато бях на около 14. И това беше откритието че брат ми, през 1967, и след това баща ми, шест месеца по-късно, имаха мозъчни тумори. И майка ми вярваше, че нещо се е случило по погрешка, и че тя ще разбере какво е. И тя щеше да го оправи. Баща ми беше Бабтистки свещенник, той вярваше в чудеса и че волята на Господ ще се погрижи за това. Но разбира се, те накрая умряха, шест месеца един след друг. И след това, майка ми вярваше че това е съдба или проклятие ...тя тръгна да търси всички причини във вселената защо това се е случило. Всичко освен случайността. Тя не вярваше в случайността. Имаше смисъл за всичко. И една от причините, мислеше си тя, беше че нейната майка, която беше починала, когато тя била много млада, й била ядосана. И така аз имах това усещане за смърт около мен, защото майка ми също вярваше, че аз ще бъда следваща и след това тя И когато сте изправени пред перспективата да умрете много скоро, започвате да мислите много за всичко. Ставате много творчески настроен, в смисъл на оцеляване.
И това, тогава, доведе до моите големи въпроси. И те са същите, които имам днес. Те са: Защо нещата се случват и как нещата се случват? И това, което майка ми се питаше: Как аз правя нещата да се случват? Един прекрасен начин да гледаш на тези въпроси, е пишейки разказ. Защото след всичко, по това време, между страница първа и 300, ти трябва да отговориш на този въпрос защо нещата се случват, как нещата се случват, в какъв ред се случват. Какви са последствията? Как аз, като разказвач, като писател, също влияя на това? И това е също един, за който мисля, че много наши учени са се питали. Някакси е космологично и аз трябва да създам космология в моята собствена вселена, като създател на тази вселена.
И както виждате, има много напред – назад в опитите да стане, да се опиташ да го разгадаеш -- често години наред. Така че когато разглеждам творчеството, аз също мисля, че то е това чувство или тази неспособност да подтисна моя поглед към асоциациите на практика към всичко в живота. И аз получих много от тях докато се случваха нещата през тази конференция, почти всичко, което се случваше.
И аз ще използвам, като метафора, тази асоциация: квантовата механика, която наистина не разбирам, но все пак ще използвам като начин да обесня как това е метафора. И така в квантовата механика, разбира се, имате черна енергия и черна материя. И това е същото, както да гледате на тези въпроси за как нещата се случват. Има много неизвестни и много често не знаете какво е освен, че го няма. Но когато направите тези връзки, искате те да се сближат в някаква синергия в историята и това което откривате, е това което е от значение. Смисъла. И това е, което търся в моята работа, личния смисъл.
Има също така и принципа на несигурността, който е част от квантовата механика, до колкото я разбирам. (Смях) И това се случва постоянно при писането. И има един ужасен ефект на наблюдателя, в който търсите нещо и нали знаете, нещата се случват заедно и ги виждате по различен начин, и вие се опитвате наистина да търсите за нещото. Или за какво е този разказ. И ако опитате прекалено силно, тогава само ще напишете за нещото. Няма да откриете нищо. И това което е трябвало да намерите, това което сте се надявали да намерите, по някакъв странен начин, вече не е там. Сега, не искам да пренебрегна другата страна на това, което се случва във вселената ни, както много от нашите учени правят. И затова аз просто ще хвърля една условна теория, и ще кажа, че творците са многоизмерни, и че има единадесет нива, мисля, на тревогата. (Смях) И всички те работят по едно и също време
Има и големия въпрос за неяснота. И аз ще свържа това към нещо, наречено космологичната константа. И не знаете какво работи, но там работи нещо. И неяснотата, за мен е много неудобна в живота ми, и аз я имам. Моралната неяснота. Постоянно е там. И само като пример, това е нещо, което наскоро ми хрумна. Това беше нещо, което прочетох в редакционните бележки от жена, която говореше за войната в Ирак. И тя каза, "Когато спасите човек от удавяне, поемате отговорност за цял живот." Една много известна Китайска поговорка, каза тя. И това означава, че тъй като отидохме в Ирак, ние трябва да останем там докато нещата се оправят. Нали знаете, може би 100 години. Така че ето още една, с която се сблъсках, и тя е "спасяването на риба от удавяне." И това е, което казват Будистките рибари, защото те не трябва да убиват нищо. Но те също така трябва да изкарват прехраната си и хората трябва да се хранят. Така че техния начин за рационализиране, който е че спасяват рибата от удавяне, и за съжаление в процеса рибата умира.
Това, което е в сърцето и на двете метафори за удавяне -- всъщност, едната от тях е интерпретацията на майка ми, и тя е известна Китайска поговорка, защото тя ми я каза: "Когато спасите човек от удавяне, поемате отговорност за цял живот." И това беше предупреждение… не се занимавай с работата на другите хора, че няма измъкване. ОК. Мислех си, че ако някой наистина се давеше, тя щеше да го спаси. Но и двете поговорки, спасяването на рибата от удавяне, и спасяването на човек от удавяне, за мен бяха свързани и с намеренията.
Всички ние в живота, когато видим определена ситуация, имаме отговор. И тогава имаме намерения. Има неясноста за какво трябва да бъде това, което трябва да направим, и тогава правим нещо. И резултатите от това може да не съвпадат с това какви са били намеренията ни. Може би нещата се объркват. Ако е така, какви са отговорностите ни след това? Какво трябва да направим? Дали да останем за цял живот, или правим нещо друго, да се оправдаем и кажем: имах добри намерения и затова не мога да бъда отговорен за всичко? Това е неяснотата в моя живот която наистина ме е объркваше и ме накара да напиша книга, озаглавена Да спасиш рибите от удавяне.
Видях примери на това, след като си изясних този въпрос. Той беше навсякъде. Навсякъде виждах препратки към това. И тогава, по някакъв начин, аз знаех че те винаги са били там. И тогава писането е това, което се случва. Получавам тези съвети, тези улики, и осъзнавам, че те са били очевидни, както и че не са били. И това, от което имам нужда в резултат, е фокус. И когато имам въпросът, той е фокус. И всички тези неща, които сякаш са плавей и отрепка в живота действително минават през този въпрос, и това което се случва е че онези определени неща стават уместни. И сякаш се случва постоянно. Мислиш си, че има някакво съвпадение, знак на съдбата, с който получавате цялата тази помощ от вселената. И то също може да бъде обяснено, че сега вече имате фокус. И го забелязвате по-често.
Но прилагате това. Започвате да се вглеждате в неща, които имат общо с напрежението ви. Брат ви е в беда, да му помогнете ли? Защо и защо не? Това може би е нещо, което е може би по-сериозно -- както казах, човешките права в Бирма. Мислех си, че не трябва да отивам, защото някой каза, че ако го направя, ще покаже, че подкрепям военния режим там. И след това, след време, трябваше да се попитам, "Защо вземаме знания, защо възприемаме схващания, които други хора са ни дали?" И това беше същото нещо, което усетих когато растях, и слушах за тези правила на моралното поведение от баща ми, който беше Баптистки свещенник. Така че реших, че ще отида в Бирма заради моите намерения и все още не знаех дали ако отида там, как това ще повлияе, ако напиша книга… и аз просто ще трябва да се изправя срещу това после, когато дойде момента.
Ние всички сме загрижени за неща, които виждаме в света, за който сме наясно. Идваме до този момен и казваме, какво правя аз като индивид? Не всички ние можем да отидем в Африка, или да работим в болници, така че какво да правим, ако имаме това морално задължение, това усещане? Също така, аз мисля че едно от най-големите неща които ние гледаме и за които говорим днес е геноцида. Това ни води до този въпрос, когато погледна към всички тези неща, които са морално неясни и неудобни и обмислям какви трябва да са намеренията ми, аз осъзнавам, че това ме води назад към този въпрос за идентичността, който имах когато бях дете -- и защо съм тук, какво е значението на живота ми и какво е мястото ми във вселената?
Изглежда толкова очевидно, но всъщност не е. Ние всички мразим моралната неяснота в определен смисъл и въпреки това тя е също така напълно задължителна. В писането на разказ, това е мястото, където започвам. Понякога получавам помощ от вселената, сякаш. Майка ми ще каже че това е призрака на баба ми от първата ми книга, защото сякаш съм знаела неща, които не е трябвало да знам. Вместо да напиша, че баба ми умря случайно, от свръхдоза опиум, докато е прекарвала доста добре, аз всъщност написах в историята,че жената се е самоубила и това е точно това, което се е случило. И майка ми реши, че тази информация трябва да е дошла от баба ми.
Също така има неща, доста необичайни, които ми дават информацията, която ще ми помогне да напиша книгата. В този случай, аз пишех разказ, който включваше някакъв детайл, период от време, определено място. И имах нужда да намеря нещо историческо, с което да го свържа. И взех тази книга и... първата страница, която обърнах беше точно обстановката и периода от време. И типа герой, от който имах нужда беше бунта в Тайпинг, случващ се в областта близо Квалин, извън това, и един герой който мислеше, че е син на Господ.
Чудите се, дали тези неща са чиста случайност? Добре, какво е случайно? Какво е шанса? Какво е късмета? Какво са нещата, които получавате от вселената, които не можете истински да обясните? И това също влиза в историята. Това са нещата, които постоянно са в мислите ми от ден на ден. Особено когато се случват хубави неща, и още повече, когато се случват лоши неща. И аз мисля, че има някакъв знак на съдбата и искам да знам какви са тези елементи, така че да им се отблагодаря, а и също да се опитам да ги намеря в живота си. Защото, отново, аз мисля че когато ги осъзнавам, повече от тях се случват.
Друга случайност е, когато отидох на място …аз бях просто с приятели, карахме произволно към различно място и се озовахме в това не-туристическо място, едно красиво село, чисто. И ходихме пеш цели три долини, и в третата долина, имаше нещо доста мистериозно и зловещо, усетих дикомфорт. И тогава разбрах, че трябва да използвам това като обстановка в книгата ми. И когато пишех една от сцените, тя се случи в тази трета долина. Поради някаква причина писах за... купчина камъни..., които един човек строи. И не знаех всъщност защо, но беше толкова живо. Тази мисъл ме преследваше, когато един приятелка ме попита дали ще се разходя заедно с нейните кучета, тогава казах - добре. И след около 45 минути, докато си ходехме по плажа, видях това. Това беше един мъж, китаец, той редеше тези неща, не с лепило или каквото и да е. И аз го попитах как е възможно да се прави това? И той каза, ами, предполагам, както всичко в живота, има място на баланс. И това беше точно значението на моя разказ в онзи момент. Имах толкова много примери... Имам толкова много примери като този, когато пиша разказ и не мога да си го обясня. Дали е защото имах филтъра, който имам толкова силно съвпадение да пиша за тези неща? Или е някакъв знак на съдбата, който не можем да обясним, като космологичната константа?
Едно голямо нещо, за което си мисля са злополуките. И както казах, майка ми не вярваше в случайността. Каква е природата на злополуките? И как ще определим каква е отговорността и какви ще са причините, извън съдебната зала? Имах възможността да видя това от първа ръка, когато бях в красивото село Донг, в Гуейджоу - най-бедната провинция на Китай. И видях това красиво място. Аз знаех, че искам да се върна. И аз имах шанс да направя това, когато National Geographic ме попита дали искам да пиша нещо за Китай. И аз казах да, за това село на Пеещи хора, Пеещо малцинство. Те се съгласиха, но между временно се беше случила ужасна злополука. Един мъж, стар мъж, заспал и юрганът му паднал в огъня, който го греел. 60 къщи бяха разрушени и 40 бяха повредени. Отговорността беше хвърлена на семейството. Синовете на мъжа бяха прокудени да живеят на три километра, в обор. И разбира се, както Западняците, казваме, "Ами, това е било злополука. Не е честно. Това са синовете, не бащата."
И когато продължавам с разказ, аз трябва да се освободя от този вид вярвания. Отнема малко време, но трябва да се освободя от тях и просто да отида там, просто да бъда там. И така аз бях там по три повода, различни сезони. И започнах да усещам нещо различно за историята, за това което се е случавало преди, за живота в едно много бедно село и какво намираш за забавно, за твоите ритуали, за твоите традиции, за твоите връзки с другите семейста. И видях как това имаше един вид справедливост и отговорност. Успях да науча и за церемонията, която използваха, церемония, която не бяха използвали от около 29 години. И тя беше да изпратят няколко мъже … майстор на Фън Шуи изпрати мъже в отвъдното на призрачни коне. Сега вие, като Западняци и аз, като Западняците, ще кажат, ами, това са суеверия. Но след като бях там известно време, и виждайки впечатляващите неща които се случваха, започваш да се чудиш чии вярвания са тези, които работят по света и определят как се случват нещата.
Така че аз останах с тях и колкото повече пишех разказа, толкова повече бях въвлечена в тези вярвания, и аз мисля че това е важно за мен -- да приема вярванията, защото това е мястото, където разказа е истински, и това е където ще намеря отговорите на това как се чувствам за определени въпроси които имам за живота. Годините минават, разбира се, и писането не става моментално, както се опитвам да ви го опиша тук в TED. Книгата идва и тръгва. Когато пристига, тя вече не е моята книга. Тя е в ръцете на читателите и те я възприемат различно. Но аз се връщам към въпроса за това, как да създам нещо от нищо? Как да създам моя собствен живот?
И аз мисля, че това е чрез питайки, и казвайки на себе си, че няма абсолютни истини. Аз вярвам в спецификите, в спецификите на разказа и в миналото, в спецификите на това минало и това, което се случва в разказа в този момент. Аз също вярвам че, мислейки за нещата, моето мислене за късмета, за съдбата, за съвпаденията и злополуките, Божията воля и синхронът на мистериозни сили, ще достигна до някаква представя какво е това, как ние създаваме. Трябва да мисля за моята роля. Къде съм аз във вселената и дали някой е възнамерявал да бъде така за мен или аз просто така съм се ориентирала? И аз също мога да намеря това като си представям напълно и ставайки това, което си въобразявам и все пак това е в този реален свят, измисления свят. И това е как аз намирам частици истина, не абсолютната истина или цялата истина. И те трябва да бъдат във всички възможности, включвайки тези, за които никога не съм предполагала преди.
Така че никога няма пълни отговори. Или, ако има отговор, той е да ми припомни, че има несигурност във всичко, и че това е добре. Защото тогава аз ще открия нещо ново. И ако има частичен отговор, един по-сложен отговор от мен, той е просто да си представям. И да си представям е да се сложа в тази история, докато има само -- има само прозрачност между мен и историята, която създавам.
И така открих, че ако усещам това което е в историята ...в една история..., тогава аз се доближавам най-много, мисля си, към знанието какво е състрадание, към усещането на това състрадание. Защото за всичко, в този въпрос за как нещата се случват, той има общо с чувството. Аз трябва да стана историята, за да мога да разбера много от това. Ние стигнахме до края на тази лекция и аз ще споделя какво има в чантата - това е музата, нещата, което преобразяват живота ни, които са чудесни и остават с нас. Ето я. Благодаря ви много! (Аплодисменти)
You can share this video by copying this HTML to your clipboard and pasting into your blog or web page. This video will play with subtitles.
You either have JavaScript turned off or have an old version of the Adobe Flash Player. To view this rating widget you
need to get the latest Flash player.
If your browser allows only "trusted sites" to execute Javascript, you should add the "googleapis.com" domain to your whitelist to allow our Flash detection to work properly.
Got an idea, question, or debate inspired by this talk? Start a TED Conversation, or join one of these:
Новелистката Ейми Тан проучва в дълбочина творческия процес, търсейки идеи за това как нейната работа еволюира.
Amy Tan is the author of such beloved books as The Joy Luck Club, The Kitchen God's Wife and The Hundred Secret Senses. Full bio »
Translated into Bulgarian by Nikolay Mihaylov
Reviewed by Galya Krasteva
Comments? Please email the translators above.
18:00 Posted: Jan 2008
Views 2,346,700 | Comments 413
17:30 Posted: Oct 2007
Views 285,556 | Comments 34
14:16 Posted: Nov 2008
Views 282,176 | Comments 65
Just follow the guidelines outlined under our Creative Commons license.
This comment will be attributed to . Not ? Sign Out.