Г-н Алберто Кайро: Не съществуват безполезни хора

Живял съм в продължение на 21 години в Афганистан. Работя за организацията Червен Кръст и професията ми е физиотерапевт. Моята задача е да рехабилитирам ръце и крака -- и все пак, това не е точно така. Правим много повече. Ние осигуряваме на пациентите, на хората с увреждания от Афганистан, най-напред, физическа рехабилитация а след това, социална реинтеграция. Това е един много добър и разумен проект, но не винаги е било така. Много години, ние им осигурявахме само изкуствени крайници. Отне немалко години програмата да се превърне в това, което е сега.

Днес искам да ви разкажа една история, история за една голяма промяна, и историята на хората, които направиха тази промяна възможна. Пристигнах в Афганистан през 1990 г. за да работя в болница за пострадали от войната. А пък и не само за пострадали от войната, но и за всякакъв тип пациенти. Освен това работех в ортопедичния център. Така наричаме мястото, където изработваме изкуствените крака. В този момент попаднах в странна ситуация. Почуствах се не съвсем готов да изпълня тази задача. Имаше толкова много да се научи. Твърде много неща бяха нови за мен. Но задачата ми беше необикновена. Но щом военните действия се усилиха, извършването на физическа рехабилитация беше преустановено. Много други неща бяха на дневен ред. И така ортопедичният център бе затворен понеже физическата рехабилитация не се считаше за приоритет. Това породи особено чувство. Както и да е, знаете ли...всеки път, когато произнасям тази реч -- не, че е за първи път -- но изпитвам вълнение. То е нещо, което изплува от миналото. Оттогава минаха 21 години, но те все още са живи.

Както и да е, през 1992, Муджахидините превзеха цял Афганистан. А ортопедичният център бе затворен. Бях назначен да помагам на бездомните, на вътрешно разселените хора. Ала един ден се случи нещо. Връщах се от голямо разпределение на храна, което се състоя в джамия, където десетки и десетки хора бяха настанени в ужасяващи условия. Исках да се прибера вкъщи. Шофирах. Нали знаете, когато искате да забравите нещо, когато не искате да виждате нищичко, а просто искате да влезете в стаята си, да се заключите вътре, и да си кажете, "Достатъчно." Недалеч от колата ми падна бомба -- е, достатъчно далече, но вдигна голям шум. И всички изчезнаха от улицата. Колите също изчезнаха. Снижих се. Ала само един облик остана по средата на пътя. Това беше един мъж в инвалидна количка, който отчаяно се опитваше да се отдалечи.

Ами, аз не съм особено смел, да си призная, но не можех просто да го пренебрегна. И така спрях колата и отидох да помогна. Мъжът беше без крака и имаше само една ръка. Зад него стоеше дете, синът му, със зачервено лице понеже се мъчеше да избута количката на баща си. И така, отведох го на безопасно място. И попитах, "Какво правиш на открито на улицата" в това състояние?" "Работя," каза той. Запитах се, каква работа? След което зададох даже по-глупав въпрос: "Защо нямаш поставени протези? Защо не са ти поставени изкуствени крака?" А той отговори, "Червеният кръст затвори." И така, без да се замисля, му казах "Ела утре. Ще ти осигурим един чифт изкуствени крака." Мъжът, името му беше Махмуд, и детето, чието име беше Рафи, си тръгнаха. Ала после се замислих, "О, Господи. Какво казах? Центърът е затворен, наблизо няма персонал. Може би и съоръженията са съсипани. Кой ще изработи краката за него?" И така, надявах се, че той няма да дойде. Така изглеждаха улиците на Кабул в онези дни. И така, казах си, "Е, ще му дам малко пари."

И така, на следващия ден, отидох в ортопедичния център. И говорих с портиера. Тъкмо щях да му кажа, Виж сега, ако еди-какъв си човек дойде утре, кажи му, моля те, че съм го заблудил. Нищо не може да се направи. Дай му малко пари." Но Махмуд и синът му вече бяха пристигнали. И не бяха сами. Чакаха още около 15, може би 20 човека като него. А освен това там беше и част от персонала. Сред тях стоеше моят пръв помощник, Нажмудин. А портиерът ми обясни, "Идват всеки ден, за да разберат дали центърът ще отвори." Аз отвърнах, "Не. Трябва да си вървим. Не можем да останем тук." Обстрелваха с бомби -- не беше много близо -- но шумът от бомбите се чуваше. И така, "Не можем да останем тук, Опасно е." Не ни е приоритет." Но Нажмудин ми каза, "Виж сега, ние сме тук." Можем поне да започнем да поправяме протезите, повредените протези на хората и може би да се опитаме да направим нещичко за хора като Махмуд." Отвърнах, "Не, моля. Не можем.. Много е опасно. Има други неща за вършене." Но те настояха. Когато пред теб стоят 20 човека, втренчени в теб и ти си единственият, който трябва да вземе решение ...

И така започнахме на извършваме някои поправки. Освен това, един от физиотерапевтите ни съобщи, че Махмуд би могъл да се с сдобие с изкуствен крак, но не веднага. Краката му бяха оттекли а коленете -- вдървени, затова той се нуждаеше от продължителна подготовка. Повярвайте ми, бях разтревожен защото нарушавах правилата. Вършех нещо, което не биваше да правя. Същата вечер, отидох да разговарям с ръководството на военния щаб, и им обясних -- Излъгах -- казах им, "Вижте, ще отворим за по няколко часа на ден, просто по няколко поправки." Може би някои от тях са вече тук.

(Смях)

И така отворихме центъра. Работех. Всеки ден ходих да работя за бездомните. А Нажмудин оставаше там, правеше всичко и докладваше за състоянието на пациентите. Той ми казваше, "Идват пациенти." Знаехме, че много от пациентите може и да не дойдат, възпрепятствани от военните действия. Но хората продължаваха да идват. И Махмуд идваше всеки ден. И лека, полека седмица след седмица краката му започваха да се подобряват. Ампутираният крайник или шината беше изработена, и той започваше реалната физическа рехабилитация. Идваше всеки ден, като пресичаше фронтовата линия. Няколко пъти пресякох фронтовата линия на същото място, където Махмуд и синът му. Казвам Ви, беше толкова ужасяващо, че бях удивен как той я пресичаше всеки ден.

Но накрая, очакваният ден дойде. Махмуд щеше да бъде изписан с неговите нови крака. Спомням си, че беше април, един прекрасен ден. Април е прекрасен в Кабул, целият разцъфнал в рози, цветя. Нямаше как да останем на закрито, с всичките тези пясъчни торби, които укрепяваха прозорците. Беше много тъжно, мрачно. Затова избрахме едно местенце в градината. А Махмуд сложи протезите си, другите пациенти направиха същото, и започнаха да се упражняват за последно преди да бъдат изписани.

Внезапно, започнаха военни действия. Две групировки Мужахидини започнаха военни действия. Чувахме как куршумите прехвърчаха във въздуха. Затова всеки от нас се втурна към убежището. Махмуд сграбчи сина си, аз грабнах някой друг. Всеки грабваше по нещо. И бягахме. Знаете ли, 50 метра могат да изглеждат доста далеч ако сте напълно незащитени, но успяхме да достигнем убежището. Вътре, всички бяхме задъхани, седнах за момент и чух как Рафи казваше на баща си, "Татко, ти можеш да бягаш по-бързо от мен." (Смях) А Махмуд, "Естествено, че мога. Мога да бягам, а ти вече можеш да ходиш на училище. Няма нужда да стоиш с мен по цял ден и да буташ инвалидната количка." По-късно ги заведохме у дома. И никога няма да забравя как Махмуд и синът му крачеха заедно, бутайки празната инвалидна количка. И тогава разбрах, че физическата рехабилитация е приоритет. Връщането на достойнството не можеше да бъде отлагано повече.

От този ден нататък, беше отворено всеки ден. Е, понякога преустановявахме дейност за няколко часа, но никога, никога не затворихме повторно. Срещнах Махмуд година по-късно. Беше в добра форма -- изглеждаше малко отслабнал. Трябваше да смени протезите си -- с нов чифт протези. Попитах го как е синът му. Каза ми, "Той е на училище. Справя се доста добре." Но чувствах, че иска да ми каже нещо. Така че го попитах, "Какво има?" Потеше се. Сякаш беше смутен. И стоеше пред мен, с наведена глава. Каза, "Ти ме научи да ходя. Изключително благодарен съм ти. Сега ми помогни да не бъда просяк повече." Такава беше работата. "Децата ми растат. Чувствам се засрамен. Не искам да бъдат тормозени от другите ученици в училище." Казах, "Добре." Помислих си, колко ли пари имам в джоба си? Колкото да му дам някакви. Това бе най-лесният начин. Той сякаш прочете мислите ми, и каза, "Моля за работа." И после добави нещо, което няма да забравя до края на живота си. Каза, "Аз съм безполезен човек, но ако ми помогнеш, съм готов на всичко, дори ако трябва да пълзя на земята." И после седна. Аз също седнах, целият настръхнал.

Без крака, само с една ръка, необразован, неопитен -- каква работа за него? Нажмудин ми каза, "Е, имаме свободна позиция в дърводелската работилница." "Моля?" отговорих аз, "Стига." "Ами да, трябва да увеличим продукцията на ходила. Трябва да назначим някой да лепи и да сглобява долната част на ходилото. Трябва да увеличим продукцията." "Какво?" Не можех да повярвам. И после той каза, "Наистина, можем да променим работното място може би да сложим специален стол, специална наковалня, специално менгеме, а може би и електрическа отвертка. Казах, "Слушай, това е лудост." И дори е жестоко да се мисли за такова нещо. Става дума за производствена линия и то много бърза. Жестоко е да му предложим работа, с ясното съзнание, че той ще се провали." Но с Нажмудин не можем да водим преговори. И така единственото нещо, което успях да постигна беше един вид споразумение. Само една седмица -- една пробна седмица и нито ден повече. Седмица по-късно, Махмуд бе най-бързият в производствената линия. Казах на Нажмудин, "Това е трик. Не мога да повярвам." Продукцията се беше увеличила с 20 процента. "Това е трик, това е трик," казах аз. А после поисках доказателство. Не беше трик.

Мнението на Нажмудин беше, че Махмуд може да го докаже. Разбрах, че отново съм грешiл. Махмуд изглеждаше по-висок. Помня как седеше на работното място и се усмихваше. Той беше нов човек, отново по-висок. Естествено, знаех, че причината да изглежда висок -- да, беше заради краката, благодаря -- но всъщност, си беше достойнството. Той си беше върнал цялото достойноство благодарение на тази работа. И така, аз разбирах всичко. И след това сложихме начало на нова политика -- съвършено различна нова политика. Взехме решение да назначин колкото се може повече хора с увреждания, да ги обучим на всевъзможни неща. Стана политика на "позитивната дискриминация," както я наричаме.

И знаете ли какво? Полезно е за всички ни. Всички се облагодетелстват от това -- назначените, разбира се, защото получават работа и достойнство. Но освен това и новодошлите. Те са по 7,000 всяка година -- хора, които идват за пръв път. Само ако видите лицата на тези хора, когато осъзнаят, че тези, които им помагат са като тях. Понякога виждате как поглеждат и възкликват "А!" Поглеждаш лицата им. А след това изненада се превръща в надежда. И не е никак лесно за мен да обуча някого, който е преживял нещастието да бъде инвалид. Уау, учат много по-бързо -- мотивацията, съчувствието, което могат да проявят към пациента е съвършено различно, съвършено. Безполезни хора не съществуват.

Хората като Махмуд са действащата сила за промяната. А като започнеш да се променяш, не можеш да спреш. И така, назначавахме хора, да, но освен това започнахме да създаваме проекти за микрофинансиране, образование. А като започнеш, не можеш да спреш. И така извършваш професионално обучение, домашно обучение за тези, които не могат да ходят на училище. Физиотерапиите могат да бъдат прилагани не само в ортопедичен център, но и по домовете на хората. Винаги има по-добър начин да направим нещо. Това е Нажмудин, онзи с бялата мантия. Ужасният Нажмудин е това. Научих много от хора като Нажмудин, Махмуд, Рафи. Те са моите учители.

Имам едно желание, огромно желание, този метод на работа, този образец на мислене, да бъде приложен и в други страни. Има множество воюващи страни като Афганистан. Това е изпълнимо и не е трудно. Всичко, което трябва да направим е да се вслушаме в хората, на които трябва да помагаме, да ги направим част от процеса по вземане на решенията и след това, разбира се, да започнем да променяме. Това е моето огромно желание.

Е, не мислете, че промените в Афганистан са приключили; никак даже. Продължаваме да ги правим. Наскоро стартирахме една програма, спортна програма -- баскетбол за хора, които използват инвалидни колички. Превозваме инвалидните колички къде ли не. Имаме няколко отбора в централната част на Афганистан. В началото, когато Анажулина ми каза, "Бихме желали да стартираме програмата," Аз се поколебах. Казах, "Не," представяте си, нали? Казах, "Не, не, не, не, не можем." А след това зададох обичайния въпрос: "Приоритет ли е? Наистина ли е необходимо?" Е, само да ме видите сега. Не изпускам нито една тренировка. Нощта преди мач съм много нервен. А ако ме видите по време на мача. Крещя като истински италианец.

(Смях)

Какво следва? Каква ще е следващата промяна? Ами все още не знам, но съм сигурен, че Нажмудин и приятелите му вече са я измислили.

Това е моята история. Благодаря ви много.

(Ръкопляскане)