Алан Кей представя ярка идея за идеите

Най-добрият начин, по който мога да илюстрирам моето виждане за простотата е като погледнете TED. Вие осъзнавате защо сте тук, какво се случва, без никакви трудности. За най-добрия изкуствен интелект на планетата това ще бъде трудно и объркващо, а за малкото ми куче Уотсън просто и разбираемо, без изобщо да разбере какво се случва тук. (Смях) Той щеше да си прекара прекрасно. А ако сте лектор тук като Ханс Розлинг, щв ви се стори трудно и сложно. Но Ханс Розлинг вчера, буквално имаше тайно оръжие със своя номер като гълтач на мечове Хрумнаха ми доста предмети, които да се опитам да глътна днес и накрая се отказах, но той наистина го направи и това беше чудесно.

Пък ни нарича глупаци не само като подигравка, а и защото лесно можем да бъдем излъгани. Това, което Шекспир подчертава е, че ние отиваме на театър, за да бъдем излъгани, и всъщност го очакваме с нетърпение. Ходим на магически представления с цел да бъдем излъгани. Това прави много неща забавни, но и ни затруднява да изградим представата си за света, в който живеем, или за нас самите.

И нашата приятелка, Бети Едуардс, автор на "Рисуване с дясната част на мозъка", показва тези две маси на своя клас по рисуване и казва, трудно ви е да се научите да рисувате, не защото не можете да движите ръката си, а заради погрешния начин, по който вашият мозък възприема образите. Той се опитва да възприема образите като обекти, вместо да види какво реално има там. И за да го докажа, казва тя, точният размер и форма на повърхността на масите са едни и същи, и ще ви го докажа. Прави го с картон, но тъй като аз имам тук скъп компютър, само ще завъртя това и ... След като видяхте това -- а аз съм го виждал хиляди пъти, защото го използвам във всяка моя лекция -- все още не мога да го осъзная, че те са с еднаква големина и форма и се съмнявам, че и вие можете.

А какво правят художниците? Това, което правят, е да измерват. Те измерват много, много внимателно. И ако вие измервате много, много внимателно със твърда ръка и точно око, ще забележите, че тези две форми са абсолютно еднакви. В Талмуда са забелязали това преди много време и са казали, че ние виждаме нещата не каквито са те, а каквито сме ние. Много искам да знам какво е станало с този човек, който е имал това просветление още тогава и дали е стигнал до абсолютния му смисъл.

Ако светът не е това, което изглежда и ние виждаме нещата според това какви сме ние, това означава, че реалността, която познаваме е вид халюцинация, случваща се тук вътре. Като сън наяве. И осъзнаването, че ние наистина съществуваме в този сън е една от най-големите бариери на теорията на знанието в човешката история. И това, което означаваме като "просто и разбираемо" може би всъщност не е просто или разбираемо, а нещата, които смятаме за сложни, могат да бъдат опростени и направени разбираеми. Трябва да разберем самите себе си, за да превъзмогнем недостатъците си. Може да мислим за себе си като за шумен канал. Според мен не можем да се научим да виждаме, докато не признаем, че сме слепи. Когато започнем от това много начално ниво, тогава ще можем да търсим начини да виждаме нещата. И това, което става в частност през последните четиристотин години е, че хората са измислили интелектуални модели: малки допълнения към нашия мозък, съставени от ярки идеи, които ни помагат да виждаме света по различни начини. И те са под формата на сетивни прибори -- телескопи, микроскопи -- обективни логически апарати, във вид на различни начини на мислене, и най-важното, във вид на способността за промяна на переспективата.

Ще ви разкажа за това малко повече. Именно тази промяна в переспективата, и в това, какво мислим, че възприемаме, ни е помогнала да отбележим по-голям прогрес през последните 400 години отколкото през останалата човешка история. Но по мои наблюдения това не се преподава в нито една учебна година в Америка.

Един от начините да превърнем простото в сложно е като правим повече. Харесва ни всичко да е повече. Ако го направим по глупав начин, простото става сложно. И е факт, че ние можем да продължаваме да го правим много дълго време. Вчера Мъри Гел-Ман говори за възникващите свойства. Те могат да бъдат наречени и "архитектури," като метафора за използването на същия стар материал и измислянето на неявни и сложни начини за комбинирането му. Всъщност, това, което вчера Мъри ни разказа за фракталната красота на природата, за това, че съществуват описания. на различни нива, които са много подобни всичко това се свежда до идеята, че елементарните частици са едновременно съвместими и самостоятелни и се движат изключително бързо. Тези три аспекта са основата, от която са се появили всички различни равнища на сложност в нашия живот.

Но колко просто е простото? И когато преди няколко години видях модела на Розлинг 'Gapminder' си помислих, че това е най-великото нещо, което съм виждал в предаването на сложните идеи по прост начин. Но след това си помислих, че може би е прекалено просто. И положих доста усилия да проверя, колко добре тези прости описания на тенденции с течение на времето действително съвпадат с други идеи и изследвания, и открих, че съвпадат идеално. Така че последователите на Розлинг са успели да постигнат простота без да премахнат от нея важната информация.

От друга страна, филмът, който видяхме вчера, за симулацията на вътрешността на клетката, на мен като на бивш молекулярен биолог не ми хареса изобщо. Не защото не беше красив, а защото изпуска това, което повечето студенти не успяват да разберат за молекулярната биология, а именно, как изобщо съществува такава възможност две сложни форми да се намерят една друга по правилния начин, за да се обединят и извършат процеса на катализация? А във филма, който видяхме вчера всяка реакция се случваше по една щастлива случайност. Те просто се устремяваха една към друга във въздуха и успяваха да се свържат. Но всъщност тези молекули се въртят със скорост от около милион оборота в секунда. Те променят големината си на всеки две наносекунди. Те са тълпят една върху друга. Те са притиснати, блъскат се една в друга. И ако не осъзнавате това в своя умствен модел на този процес, то тогава това, което става вътре в клетката ви изглежда напълно мистериозно и непредвидимо. А това според мен е много погрешен образ, когато се опитваме да преподаваме наука.

Друга наша грешка е да сбъркаме сложността на възрастните с истинското разбиране на даден принцип. Например, едно 14-годишно дете в гимназията, получава тази версия на Питагоровата теорема, която наистина е доказана много ловко и интересно, но всъщност не е добър начин да започнеш да учиш математика. Ето един по-директен начин, който ни позволява да усетим математиката и е сходен с доказателството на самия Питагор. Имаме един триъгълник и ако заобиколим квадрат C с три допълнителни триъгълника и го копираме, забележете, че може да придвижим тези триъгълници надолу така, остават ни две открити зони, които са малко съмнителни, и бинго! Това е всичко! И това е доказателството, което трябва да научите, когато учите математика, за да разберете за какво става въпрос, преди да разгледате останалите 12 или 1500 доказателства на Питагоровата теорема, които са били открити досега.

Сега да погледнем към малките деца. Това е една необикновена учителка, която преподава в детската градина и в първи клас, но е родена математик. Тя е като приятеля ви джаз музикант, който никога не е учил музика, но е прекрасен музикант. Тя просто усеща математиката, а това са нейните шестгодишни ученици, и тя им е поставила задача да направят други форми от своята форма. Те избират форма, която харесват -- ромб или квадрат, или триъгълник, или трапец -- и се опитват да направят от нея следващата по големина форма, подобна на нея, и по-следващата. Виждате, че трапецът е малко труден.

И това, което учителката прави във всеки свой проект е да накара децата да действат сякаш това е на първо място творчески проект и на второ място нещо научно. Те вече са готови. Сега тя им обръща внимание на това, което се е получило и им предлага да изпълнят следното задание -- което аз дълго време смятах за прекалено трудоемко, докато тя не ми обясни, че по този начин ги забавя, за да помислят над това, което правят. Те режат малки парченца от картон тук, и ги залепят.

Цялата идея на това задание е да погледнат тази диаграма и да я запълнят. Какво забелязахте за това, което направихте? И така шестгодишната Лорън забелязва, че за първия ръб й трябва едно парченце, за втория още три, и общия брой е 4 за тази фигура. За третия трябват 5, и общо за фигурата девет, и идва следващата. Тя веднага забелязва, че допълнителните елементи, които трябва да прибави около ръбовете винаги нарастват два пъти. И тя е много уверена, че тези числа са верни. Тя вижда, че това са квадратите на числата до шест. Тук тя не била сигурна колко е шест пъти по шест, и колко е седем пъти по седем. Но след това тя отново набира увереност. Ето какво е направила Лорън.

И след това учителката, Джилиън Ишиджима, моли децата да донесат отпред своите проекти и да ги поставят на земята. Всички полудяват. Господи! Те са еднакви! Без значение какви са били фигурите, законът за нарастването е един и същ. Математиците и учените в залата ще познаят тези две прогресии, като дискретно диференциално уравнение от първи порядък, и дискретно диференцално уравнение от втори порядък. Изведени от шестгодишни деца. Доста впечатляващо. Много различно от това, което обикновенно учим шестгодишните.

Нека да погледнем сега как можем да използваме компютър за част от това. И първата идея тук е, да ви покажа с какво обичат да се занимават децата. Използвам софтуер, който сме инсталирали на лаптопа за сто долара. Ще нарисувам една малка кола тук. Ще го направя много бързо. Ще й сложа една голяма гума. Имам един малък обект и мога да погледна вътре в него. Ще го нарека кола. А така придвижвам колата напред. Всеки път, когато кликна, колата завива. Ако искам малък скрипт, който да прави това отново и отново, само ще поставя тези неща тук и ще ги задвижа. Мога да се опитам да накарам колата да завие -- виждате ли как колата завива с пет оборота тук? Ами ако сведа тази стойност до нула? Тя върви направо. Това е голямо откритие за деветгодишните. Сега я накарах да тръгне в другата посока. Но, разбира се, това е нещо като да целунете собствената си сестра що се отнася до карането на кола. Децата искат да направят кормило. Затова те рисуват един волан. Ще наречем това волан. Виждате ли опцията за волана тук? Ако го завъртя, можете да видите как онова число се променя към положително или отрицателно. Подканва ви да вземете тези числа, идващи от там и да ги пуснете в скрипта. И сега мога да управлявам колата с волана.

Това вече е интересно. Знаете колко проблеми срещат децата с променливите, но учейки ги по този начин, в ситуация, те никога няма да забравят от този единствен опит, какво е променлива и как да я използват. Тук можем да поразмишляваме подобно на Джилиън Ишиджима. Ако погледнете върху малкия скрипт тук, скоростта винаги ще бъде 30. Ще движим автомобила, в съответствие с това, отново и отново. Ще поставя малка точка за всяко едно от тези движения. Те са равномерно раздалечени, защото разликата им винаги е 30. И ако взема прогресията, която са направили шестгодишните и си кажа, сега ще увеличавам скоростта два пъти всеки път и след това ще се увеличи ли разстоянието изминато с тази скорост всеки път? Какво получавам? Получаваме визуална представа за това, което деветгодишните наричат ускорение.

Как децата изведоха научно правило?

(Видео) Учител: Обекти, които мислите, че ще паднат на земята по едно и също време --

Дете: Това е хубаво.

Учител: Не обръщайте внимание, на това, което правят останалите. В кого е ябълката?

Алън Кей: Те имат малки хронометри. Учител: Какво получавате? Какво получихте? АК: Хронометрите не са достатъчно точни.

Момиче: 0,99 секунди.

Учител: И така постави мека топка --

Момиче: Имаше гюлле и мека топка, защото те са с напълно различно тегло. И ако ги пуснете по едно и също време, може би те ще паднат със една и съща скорост.

Учител: Пускайте.

Ясно е, че Аристотел никога не е задал на дете този специфичен въпрос, защото не му се е занимавало да прави този експеримент, нито пък св. Томас Аквински. Галилео е първият, който е направил това -- да мисли като дете. Само преди 400 години. Във всеки клас от 30 деца има едно дете, което веднага ще стигне до същността.

А ако искаме да погледнем по-отблизо? Можем да заснемем на филм това, което се случва, но дори и да го гледаме кадър по кадър, пак ще ни е трудно да разберем какво се случва. Това, което можем да направим е да поставим кадрите един до друг, или да ги подредим един върху друг. И когато децата видят това, ще си кажат, "О, ускорение!" припомняйки си как са управлявали колите преди четири месеца и ще започнат измервания, за да открият какъв вид е ускорението. Аз меря от долната страна на едно изображение до долната страна на следващото, около една пета от секундата по-късно, и скоростта се увеличава всеки път. Ако ги наложим едно върху друго, ще видим различията, увеличението на скоростта е постоянно. И те казват "о, да, постоянно ускорение". Правили сме го вече. А как да погледнем и проверим, че действително е така? Няма да разберем много, ако просто пуснем топката, но ако я пуснем и едновременно с това пуснем филма, ще открием и получим точен физичен модел.

Галилео, между другото, го е направил много хитро, пускайки топчето обратно надолу по струните на своята лютня. Извадих тези ябълки, за да си напомня да ви кажа, че е възможно историята да наподобява на историята на Нютон и ябълките, но въпреки това е велика история. И си помислих, че бих могъл да направя само едно нещо на този лаптоп за 100 долара, за да докажа, че той работи. Имате ли гравитация, ето ви -- увеличавайки скоростта с някаква величина, увеличаваме скоростта на кораба. Ако стартирам малката игра, която децата са направили, космическият кораб ще се разбие. Но ако се противопоставя на гравитацията, и ето... опа! (Смях) Още веднъж. Ето, успях.

Мисля, че най-добрият начин да завърша е с два цитата. Маршал Маклуън казва, "Децата са посланията, които изпращаме в бъдещето." Всъщност, ако се замислите децата са бъдещето, което изпращаме в бъдещето. Забравете за посланията. Децата са бъдещето. И децата в напредналите страни и по-специално в третия свят се нуждаят от ментори. Това лято ще създадем 5 милиона от тези лаптопи за 100 долара и може би 50 милиона следващата година. Но не можем да създадем хиляда нови учителя това лято, колкото и да се опитваме. Това означава, че отново се изправяме пред проблема, когато имаме технологията, но ни липсва наставничеството -- което да превърне простата чат система iChat в нещо по-задълбочено. Вярвам, че това трябва да бъде направено с нов вид потребителски интерфейс. И този нов вид потребителски интерфейс може да бъде написан, изразходвайки около 100 милиона долара. Звучи като голяма сума, но ние я изразходваме буквално за 18 минути в Ирак. Харчим по 8 милиарда долара на месец. 18 минути са 100 милиона долара. Така че всъщност е евтино. А Айнщайн казва, "Нещата трябва да са възможно най-прости, но не повече". Благодаря ви.